Атанас Далчев

български поет и писател

Атанас Христов Далчев е сред най-видните български поети и преводачи на XX век. Автор е на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели. Носител е на Хердеровата награда на Виенския университет (1972).[1]

Атанас Далчев
Роден 12 юни 1904 г.
Починал 17 януари 1978 г. (73 г.)
Националност  България
Активен период 1923 – 1977
Жанр поезия
Направление нова вещественост
Дебютни творби стихотворен диптих „Залези“ (1921)
Известни творби „Повест“ (1925), „Книгите“ (1926), „Дяволско“ (1927), „Камък“ (1927), „Любов“ (1927), „Метафизически сонет“ (1927), „Задните дворове“ (1965)
Награди Хердерова награда (1972)

Съпруга Анастасия Атанасова
Деца Мария (р. 1940),
Христо (р. 1943),
Виктория (р. 1945),
Райна (р. 1950)
Подпис Atanas Dalchev (vectorized).svg
Атанас Далчев в Общомедия

БиографияРедактиране

Детство и младостРедактиране

 
Семейство Далчеви в Цариград, 1909 г. Атанас Далчев, дядо му Атанас Далчев, Любомир Далчев, Виктория Димшова, Христо Далчев

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун като второ дете в семейството на юриста кукушанец Христо Атанасов Далчев и прилепчанката Виктория Матеева Дишмова. Баща му работи като адвокат и преподавател по турски език в българската мъжка гимназия „Св. Кирил и Методий“ в Солун. През 1908 г. Христо Далчев е предложен от групата на Яне Сандански за народен представител на Серския санджак в османския парламент. През 1908 г. заедно със семейството си се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище. Със започването на Балканската война семейството се връща в Солун. През 1913 г. Христо Далчев се изтегля с българските войски в България, а Виктория Далчева с децата си (вече пет) заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира и когато през 1914 г. къщата им в Солун изгаря при пожар, те се установяват в София. Там Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия. През 1921 г. дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“. Година по-късно завършва гимназията и държи реч пред випуска си. Същата година е приет в Софийския университет, специалност философия.[2]

През 1923 г. Далчев публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“. През същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетическия сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на „Хиперион“, „Демократически преглед“ и вестник „Изток“. Първия си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г. На следващата година прекарва седем месеца при брат си, скулптора Любомир Далчев, в Рим, където слуша лекции по история на изкуството.[2]

Заедно с авторите, участвали в „Мост“, организира група, първоначално около вестник „Изток“. От 1927 г. Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и други започват издаването на собствен вестник, „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“.[3]

Зрял периодРедактиране

 
Хердеровата награда на Далчев, 1972 г.

През 1927 г. Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския университет. По време на следването си там той развива осъзнат интерес към литературата и културата на Западна Европа. Чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и завършилия архитектура в Мюнхен Чавдар Мутафов се запознава с „новата вещественост“ и експресионизма – течения в немското изкуство между двете световни войни. Лекциите на Атанас Илиев го въвеждат в съчеталата медицина, психология и рационалност психоаналитична школа.

Началото на зрялото творчество на А. Далчев съвпада с естетическия прелом от средата на 20-те години в България, отразил сходни процеси в културата на Европа около и след I световна война. Успоредно с лириката си Далчев публикува и критически статии, в които отхвърля естетиката и поетиката на българския символизъм и защитава нуждата от нов тип реализъм.[4]

През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения“. Същата година, без да знае, че е болен от малария, заминава за Франция. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта. През 1928 – 1929 г. слуша лекции в Парижкия университет, където завършва курс за преподаватели по френски език. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му „Париж“. По предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. е изпратен за учител по български език в българското училище в Цариград. Прекарва там шест месеца, но турските власти не му позволяват да преподава. След завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13 гимназия. Занимава се и с преводаческа работа.[2][3]

През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на I прогимназия „Христо Ботев“. През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си книга „Ангелът на Шартър“, в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения.[2]

По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуира в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви.[2]

Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9 септември 1944 г., той спира да пише. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория. До края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание“ към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа. След като през 1950 г. се ражда четвъртото му дете Райна, е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги като „Бунтът на масите“ на Хосе Ортега и Гасет, „Братовчедката Бет“ на Оноре дьо Балзак, „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, „Червено и черно“ на Стендал, разкази на Антон Чехов, съвременни испански поети, лирика на Фридрих Хьолдерлин и др.

През 1952 г. Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор на списание „Пламъче“. Назначен официално за негов редактор през октомври 1953 г., той продължава да превежда. През следващите години той и Александър Муратов плодотворно сътрудничат в множество съвместни преводи на чуждестранна художествена литература.[2]

Едва през 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува сборника „Стихотворения“, включващ "Ангелът на Шартър" и нови творби.[2] През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев. Удостоен е със званието Заслужил деятел на културата (1967). Същата година получава „Знак почета“ – орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература в България.[3]

Късни годиниРедактиране

През 1974 г. на руски език излиза том избрани негови съчинения. Далчев е особено радостен от този факт, главно от това, че преводът е осъществен от поетесата Мария Петрових. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното в творческия му път.[2]

Далчев умира в София на 17 януари 1978 г. Опелото в храм „Св. Седмочисленици“ и погребението на Централните софийски гробища на следващия ден оставят ярки спомени у съвременниците.[5]

Наследство и влияниеРедактиране

 
Паметна плоча на Атанас Далчев на улица „Солунска“ в София

Въпреки че е „премълчаван“ от литературната критика в България преди 1989 г., Далчев има широко влияние в българската поезия. Сред смятаните за повлияни от него са Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Николай Кънчев и Иван Цанев.[6]

Поезията на А. Далчев е многоизмерна, съчетава различни пластове и философски посоки. Определяна е като „философско-мистична“ и с „образно мислене“ (К. Гълъбов), „есеистична“ (Ж. Николова-Гълъбова), „визуалнопластична“ и „натюрмортна“ (Св. Игов), а някои негови стихотворения („Болница“, „Път“, „Къщата“, „Убийство“, „Дяволско“ и „Метафизически сонет“) дори са характеризирани като „типично диаболични творби и по концепция, и по образен реквизит, и по звучене“ (Ив. Сарандев).[3] Силата на Далчевото творчество "не е в плакатно изведени послания, а в пластичната многоизмерност на поетическите картини и Фрагментите" (К. Рикев).[7] Творецът е окачествяван като "таен баща на много поети" (Ст. Илиев)[8], "и таен приемник, и таен родител на много българси поети" (Св. Игов)[9].

Книгата "Фрагменти" (1967) е определяна като "шедьовъра на Атанас Далчев", "може би най-хубавото на българския есеистично-лапидарен размисъл" (Св. Игов).[10] В нея "главното е истината": "Ако някой не знае България, Далчев ще му даде вярно чувство за нея" (Г. Марков).[11]

Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др.

Творби на Далчев са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници.

СъчиненияРедактиране

СтихосбиркиРедактиране

  • Прозорец, 1926 г.
  • Стихотворения, 1928 г.
  • Париж, 1930 г.
  • Ангелът на Шартър, 1943 г.
  • Стихотворения, 1965 г.; 1969 г.
  • Фрагменти, 1967 г.
  • Балкон, 1972 г.

ПриказкиРедактиране

  • Приказки от цял свят, т. І, София, 1995, 159 с., Съставител Русалина Попова

Книги върху творчеството на Атанас ДалчевРедактиране

  • Атанас Лазовски. Атанас Далчев: Литературно-критически очерк. София: Български писател, 1966, 128 стр.
  • Свилен Каролев. Атанас Далчев: Монография. София: Унив. изд. „Климент Охридски“, 1988, 176 стр.
  • Атанас Далчев: Текст и интерпретация. Редактор Любен Бумбалов. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2001, 221 с.
  • Божидар Кунчев. Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров. София: Орбел, 2003. ISBN 9544960597, 272 стр.
  • Да четем Далчев. Съставители и редактори Йордан Ефтимов и Биляна Курташева. София: Нов български университет, 2006, 294 с. ISBN 954-535-431-3
  • Снежана Ангелова. Вратите. Интерпретации върху религиозната поезия на Атанас Далчев. Враца: Одри, 2007. ISBN 954-9904-52-9, 144 стр.
  • Лъчезар Селяшки. В поетичния свят на Атанас Далчев. София: Български писател, 2010. ISBN 978-954-443-804-3, 240 стр.
  • Дора Колева. Атанас Далчев – поетът философ. Пловдив: Жанет 45, 2014. ISBN 978-619-186-025-8, 280 стр.
  • Димитър Цацов. Principium individuationis. Атанас Далчев – поетичният вариант на презентационизма. София: Проектория, 2014. ISBN 9786191560998, 100 стр.
  • Камен Рикев. Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев. Lublin: UMCS Press, 2020. ISBN 978-83-227-9424-1, 340 стр.

Външни препраткиРедактиране

 
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Творби на Атанас Далчев
За него


РодословиеРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Атанас Далчев
 
Тинка Тенчова
(1852 - ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христо Далчев
(1872 - 1949)
 
Виктория Димшова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Любомир Далчев
(1902 - 2002)
 
Атанас Далчев
(1904 - 1978)
 
Борис Далчев
(1910 - 1986)
 


БележкиРедактиране

  1. „HerderpreisträgerInnen“ Архив на оригинала от 2017-01-12 в Wayback Machine., oesterreich-bibliotheken.at ((de)) Kastner, Georg. Brücken nach Osteuropa. Die Geschichte und Bedeutung des Gottfried von Herder-Preises 1964 – 2003. Hamburg: Alfred Toepfer Stiftung F.V.S., 2004.
  2. а б в г д е ж з Далчев, Христо. Атанас Далчев. Живот в дати. // Далчев, Атанас. Съчинения в два тома. Т. 2. София: Български писател, 1984. с. 352–355.
  3. а б в г Захова, Калина. Атанас Далчев. // Речник на българската литература след Освобождението. Посетен на 05.07.2021.
  4. Каролев, Свилен. Далчев, Атанас Христов. // Речник по нова българска литература. Гл. ред. Магдалена Шишкова. София: Хемус, 1994. с. 95–96.
  5. Рикев, Камен. „Погребението.“ В: Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев. Lublin, UMCS Press, 2020. ISBN 9788322794241. с. 89 – 93.
  6. Игов, С. (2002). История на българската литература. София: Изд. „Сиела – Софт енд паблишинг“, ISBN 954-649-359-7
  7. Рикев, Камен. Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев. Lublin: UMCS Press, 2020. с. 168.
  8. Илиев, Стоян. Атанас Далчев. // Литературни портрети. В. Търново: Абагар, 1999. с. 9.
  9. Игов, Светлозар. Атанас Далчев. // Кратка история на българската литература. София: З. Стоянов / УИ Св. Кл. Охридски, 2005. с. 389.
  10. Игов, Светлозар. Българската литература ХХ век. От Алеко Константинов до Атанас Далчев. София: Бенида, 2000. с. 251, 270.
  11. Марков, Георги. В памет на Атанас Далчев. // Литературни есета. София: Бълг. писател, 1990. с. 44–45.