Липница (област Враца)

българско село

Лѝпница е село в Северозападна България. Намира се в община Мизия, област Враца.

Липница
Общи данни
Население 731 души[1] (15 юни 2020 г.)
24,2 души/km²
Землище 26,012 km²
Надм. височина 68 m
Пощ. код 3352
Тел. код 091672
МПС код ВР
ЕКАТТЕ 43774
Администрация
Държава България
Област Враца
Община
   кмет
Мизия
Валя Берчева
(ГЕРБ)
Кметство
   кмет
Липница
Румен Шопов
(независим)
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Липница.

ГеографияРедактиране

Село Липница е разположено в Дунавската равнина. Намира се в Северозападна България, община Мизия, област Враца. Граничи със селата Крушовица, Галиче, Алтимир и Ботево.

През селото минава река Бързина, която се влива в река Скът.

Почвата в землището на Липница е изключително плодородна и населението се занимава основно със земеделие и животновъдство. Основните отглеждани култури са царевица, слънчоглед, пшеница, овес и други.

ИсторияРедактиране

Обратното преместване е през 1920 година. Причините за преместването са няколко. Основната е, че на мястото, където се е намирало старото село изчезнала водата. Също така старото село се разполагало върху неравна територия, а и нямало място за разширяване на селището. Поради това селото пуска оплакване до Царя и той разпорежда да се намери ново място за и да бъде преместено. На новоизнбраното място се опъват колчета и се оразмеряват новите парцели. Независимо колко е бил богат или беден, селянинът получава дворно място от два декара. В селото няма нито една крива улица. Всички улици са разположени изток-запад или север-юг.

При избухването на Балканската война през 1912 година един човек от Липница е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[2]

През лятото на 1950 година в селото се провеждат и женски демонстрации срещу колективизацията.[3]

Културни и природни забележителностиРедактиране

  • Съборът на село Липница е през предпоследните събота и неделя на месец юни.
  • В покрайнините на селото се намира до неотдавна Гърбавият мост – останки от стар римски мост, възстановен през Възраждането от български майстори. Той е с над триста-годишна история и е част от мемориалния комплекс „Ботев път“, обявен през 1993 година за групов исторически паметник на културата от национално значение. Мостът е занемарен и отново се разрушава.
  • На около 200 метра на юг от селото е изграден и мемориален комплекс на загиналите партизани и ятаци през 1944 година, който включва паметник и скривалище, пред които има парк.
  • Като цяло културният живот на населението е изключително беден, но все пак има читалище, библиотека, „Клуб на пенсионера“ и самодеен състав, изълняващ народни песни.

В 1890 година е завършена църквата „Св. св. Кирил и Методий“. Зографията в нея е дело на дебърския майстор Велко Илиев,[4] а иконостасът на храма е на дебърските майстори от рода Филипови.[5]

Интересни фактиРедактиране

  • В Липница е убит първият четник от Ботевата чета. Има паметник в началото на селото.
  • В селото има много липи. На всяка улица са засадени или липи, или черници. До средата на 80-те години се гледат много копринени буби, които се хранят с листата на черниците.
  • Друго интересно за селото е, че в него е имало водогрейка за парни локомотиви. Преди да бъде закрита, теснолинейката Червен бряг – Оряхово минава от там и за местните е било голяма атракция да наблюдават как се зарежда парният локомотив с вода. Парни локомотиви се движат до 1978 година.
  • В село Липница има целодневна детска градина, Здравна служба и Дом за възрастни хора.
  • Училището и църквата в селото са затворени.
  • Всички млади хора се изселват, търсейки препитание в по-големите градове. Като по-голямата част от българските села – и Липница има отрицателен прираст и бързо си отива.

Външни препраткиРедактиране

  • Лист от карта K-34-24. Мащаб: 1 : 100 000. Карта на с. Лехчево и региона
  • Богдан Николов „От Искър до Огоста

БележкиРедактиране

  1. www.grao.bg.
  2. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 859.
  3. Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 161.
  4. Майстор Къно Денов и зографът Велко Илиев. // Карта на времето. Дигитален архив на регион Враца XX век. Посетен на 25 август 2018.
  5. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 250.