Еон Ера
Продължителност
Период Начало
в млн. г.
Фанерозой
Неозой
65,5 млн. г.
Кватернер 2,588  
Неоген 23,03  
Палеоген 65,5  
Мезозой
185,5 млн. г.
Креда 145,5  
Юра 199,6  
Триас 251    
Палеозой
291 млн. г.
Перм 299    
Карбон 359,2  
Девон 416    
Силур 443,7  
Ордовик 488,3  
Камбрий 542    
Протерозой
Неопротерозой
458 млн. г.
Едиакарий 630    
Криоген 850    
Тоний 1 000    
Мезопротерозой
600 млн. г.
Стений 1 200    
Ектасий 1 400    
Калимий 1 600    
Палеопротерозой
900 млн. г.
Статерий 1 800    
Орозирий 2 050    
Рясий 2 300    
Сидерий 2 500    
Архай Неоархай
300 млн. г.
2 800    
Мезоархай
400 млн. г.
3 200    
Палеоархай
400 млн. г.
3 600    
Еоархай
4 000    
Хадей
  4 540    

Неозоят (от гръцки καινός, нов и ζωή, живот) (употребяват се и наименованията кайнозой и ценозой) е най-новата от трите геоложки ери на еона фанерозой. Названието е предложено през 1841 г. от английския геолог Джон Филипс (1800 – 1874). подразделя се на три периода – палеоген, неоген и кватернер, които от своя страна се делят на седем епохи – палеоцен, еоцен, олигоцен, миоцен, плиоцен, плейстоцен и холоцен. Общата продължителност на неозоя се оценява на около 65 млн. години, от които на палеогена се падат около 40 – 45 млн., на неогена 20 – 25 млн., а на кватернера от 0,6 до 1,7 или даже до 3,5 млн. години.[1]

200-милионна история, закодирана в различните видове седиментни скали в района на долината Страйк

Обща характеристика редактиране

През неозоя се формират съвременните очертания на континентите и океаните. Още в самото му начало завършва протичащото през целия мезозой разпадане на единния южен континентален масив Гондвана и обособяването на сегашните континентални блокове Южна Америка, Африка, Индостан, Австралия и Антарктида, разделени от новообразуваните падини на Индийския и южните части на Атлантическия океан. Евразия и Африка към средата на периода образуват континенталния масив на Стария Свят и спояването на планинските съоръжения в Средиземноморския геосинклинален пояс. През палеогена на мястото на последния се е разполагал обширния морски басейн Тетис, простиращ се от Гибралтар до Хималиете и Индонезия. През средата на палеогена тетиското море заляло обширни райони по околните платформи и най-вече пределите на съвременните Западна Европа, южната част на Източноевропаейската равнина, Западен Сибир, Средна Азия, Северна Африка и Арабия. Започвайки от късния палеоген тези територии постепенно са се освободили от залелите ги морски води. В Средиземноморския пояс в резултат от процесите на алпийската тектогенеза към края на неогена се образувала система от младонагънати планини, включваща Атласките и Андалузките планини, Пиренеите, Алпите, Апенините, Динарските планини, Стара планина, Карпатите, Кавказ, Хиндукуш, Памир, Хималаите, планините в Мала Азия, Иран, Мианмар и Индонезия. Океанът Тетис постепенно се разпада на отделни части, дългата еволюция на които довежда до образуването на система от падини – Средиземно, Черно и Каспийско морета.[1]

Младонагънати планински системи се формират също и по перифериите на Тихия океан. Към тях се отнасят своеобразните по своята структура и история на развитие вериги от планински островни дъги по западната периферия (Алеутска, Камчатско-Курилска, Японска, Филипинска, Новозеландска), а също и планините по крайбрежието на Антарктида и Андите в Южна Америка. Дъги от планински острови се образуват и в Атлантическия океан (Антилски острови и Южноантилската дъга между нос Хорн и Антарктида). Заедно със съпровождащите ги дълбоководни океански падини островните дъги образуват геосинклинални системи, развиващи се и досега. Повечето от тях се отделят от съседните континенти чрез периферни морета (Бериново, Охотско, Японско, Южнокитайскио, Тасманово, Карибско, Мексикански залив), възникнали също през неозоя. В северната половина на Тихоокеанския геосинклинален пояс обширни територии, заети от мезозойски нагънати структури (Сихоте-Алин, Верхояно-Чукотската нагъната област, голяма част от Кордилерите в Северна Америка), изпитват периодически усилващи се общи издигания с относителни премествания на големи блокове по разломи. В Северна Америка тези издигания временно се съпровождат от масово изливане на лава (базалтовите покривки в платото Колумбия в САЩ и в Мексиканската планинска земя). В тези райони блоковите движения обхващат и периферията на прилежащата Североамериканска (Канадска) платформа, създавайки паралелната на Кордилерите верига на Скалистите планини.[1]

В Евразия издиганията и блоковите премествания по разломи обхващат още по-големи площи от нагънати структури с различна възраст, предизвиквайки образуването на планински релеф на пространства, които до тогава са силно заравнени от продължителна денудация. Такъв произход имат планинските вериги, включващи Тяншан, Алтай, Саяните, Яблоновите и Становите планини, планините в Централна Азия и Тибет, Скандинавския полуостров и Урал. Заедно с тях в Евразия през неозоя се образуват системи от разломи с големи дължини, съпровождащи се от линейно простиращи се рифтове, изразени в релефа във вид на дълбоки долинообразни падини, в които често са разположени големи водоеми. Най-голямата рифтова система простираща се в меридионално направление от грабена на долината на река Йордан и Мъртво море до долното течение на река Замбези. Развитието на тази рифтова система се съпровожда от интензивен вулканизъм в Източна Африка, продължаващ и досега. По-малката по размери Байкалска рифтова система включва падината на езерото Байкал и продължаващите ѝ на североизток депресии и грабени.[1]

Климат редактиране

Климатът на Земята през палеогена и бил значително по-топъл от сегашния. Даже в пределите на Арктика растели смесени гори, а в големи части от Европа, Северна Азия и Северна Америка растителността имала тропичен и субтропичен облик. Образуването на обширни континенти през втората половина на неозоя предизвикало осушаване на шелфа край Северна Евразия и Северна Америка, частичната изолация на Северния Ледовит океан, а също увеличаването на районите заети от планини. Това довело до увеличаване на контрастите между климатичните пояси и общото захлаждане на климата на Земята. Започнал още в края на палеогена, този процес довел до това, че през кватернера със средните ширини на Северното полукълбо нееднократно възникват огромни континентални ледници, а наземните животни и растения, характерни днес за субполярните области, проникват далеч на юг, чак до Крим и Северен Кавказ. Обширни ледникови покривки се развиват в Северна Америка, Европа и Северна Азия. В Южното полукълбо рязко увеличават своите размери ледниците в Андите и Нова Зеландия, като ледници се появяват и на остров Тасмания. Последният по време ледников период в Северна Америка и Европа изчезва преди 10 – 12 хил. години.[1]

Органичен свят редактиране

Сухоземната растителност още през кредния период изпитва съществено обновление, като в съставът ѝ господстващо място заемат покритосеменните (цветни) растения. Към началото на неозоя възникват не само голяма част от сега съществуващите семейства покритосеменни, но и много техни родове, които в миналото, поради изменението на климата, формират типични общества, свойствени за различните климатични пояси. Започвайки от средата на палеогена се появяват тревисти формации от типа на саваните и степите, от края на неогена – формациите на игролистните гори от типа на тайгата, а след това на лесотундрата и тундрата. На границата между мезозоя и неозоя измират господстващите през мезозоя групи рептилии и тяхното място на сушата се заема от базайниците, съставляващи заедно с птиците ядрото от фауната на сухоземните гръбначни животни през неозоя. В големи части от континентите господстващо положение придобиват висшите плацентни бозайници и само в Австралия, отделила се от останалата суша преди тяхното масово появяване, се развива своеобразна фауна от двуутробни и еднопроходни. В течение на ранния палеоген бозайниците са представени предимно от дребни, слабо специализирани форми. От средата на палеогена се появяват почти всички съществуващи сега семейства, а също и някои, впоследствие измрели, своеобразни групи. Разнообразните бозайници стават все по-големи и започва техния истински разцвет. В края на палеогена обитават както дребни, така и едри бозайници, по размери понякога превишаващи съвременните слонове. Особено богата е фауната от бозайници през неогена. Част от тях вторично се завръщат във водата. Най-рано това става с китообразните, възникнали, вероятно, в началото на неозоя, като в началото на еоцена играят същата роля в морската фауна, както и сега. Значително по-късно, най-вероятно в края на палеогена, се отделят перконогите (моржове, тюлени), явяващи се потомци на хищните бозайници. В крайна сметка, в средата на палеогена се появяват и ръкокрилите. Много древна, съществуваща от самото начало на неозоя е групата на приматите, дългата еволюция на които довежда до появяването през неогена на висшите човекообразни маймуни, а в началото на кватернера и на първите примитивни хора – първобитния човек.[1]

В сравнение с висшите животни фауната на безгръбначните много слабо се е видоизменя през неозоя в сравнение с мезозоя. На сушата от средата на кредата, във връзка с появяването на цветните растения рязко нараства числеността на разнообразните насекоми, бурно развиващи се и впоследствие. Във връзка с изменението и състава на растителността, през неозоя рязко нараства броя и разнообразието на сухоземните коремоноги мекотели. В морската фауна на безгръбначните най-важното събитие става на границата между мезозоя и неозоя, което се съпровожда с пълното измиране на по-рано широко разпространените амонити и белемнити, предаващи най-голямото своеобразие на мезозойската фауна. След това обликът на последните в основни черти става сходен със съвременната фауна, тъй като в нейния състав доминират близки към сега съществуващите групи двучерупчести и коремоноги мекотели, морски таралежи, шестлъчеви корали и др. Изклюение представлява появяването и бурния разцвет през палеогена на нумулитите – своеобразна група от големи бентостни фороминифери, от раковините на които в зоната на океана Тетис и околните райони са изградени цели пластове от палеогенови варовици. В началото на неогена нумулитите почти напълно измират и до наши дни в тропичните морета достигат само малочислени и силно изменени техни потомци.[1]

Полезни изкопаеми редактиране

През неозоя образуването на рудни находища с ендогенен произход е много слабо, тъй като дълбоките недра на младонагънатите планини, с които те са свързани, още почти не са разкрити от денудацията. Най-голямо значение имат находищата на нефт и газ, които са съсредоточени предимно на периферните потъвания, обкръжаващи алпийските нагънати системи (Месопотамия, Прикарпатието, Предкавказието и др.). Седиментните неозойски пластове съдържат също големи залежи от кафяви въглища, оолитови кафяви железисти формации, манганови руди (Чиатура, Никопол), каменни и калиеви соли (Прикарпатието, Закарпатието), боксити, фосфорити (Тунис, Алжжир, Мароко), различни строителни материали.[1]

Външни препратки редактиране

Източници редактиране