Неоген
преди 23.03–2.588 милиона години
Средно атмосферно съдържание на O2 през периода ca. 21.5 Vol %[1]
(108 % от съвр. ниво)
Средно атмосферно съдържание на CO2 през периода ca. 280 ppm[2]
(1 пъти прединдустриалното ниво)
Средната температура на повърхността през периода ca. 14 °C[3]
(0 °C над съвр. ниво)


Еон Ера
Продължителност
Период Начало
в млн. г.
Фанерозой
Неозой
65,5 млн. г.
Кватернер 2,588  
Неоген 23,03  
Палеоген 65,5  
Мезозой
185,5 млн. г.
Креда 145,5  
Юра 199,6  
Триас 251    
Палеозой
291 млн. г.
Перм 299    
Карбон 359,2  
Девон 416    
Силур 443,7  
Ордовик 488,3  
Камбрий 542    
Протерозой
Неопротерозой
458 млн. г.
Едиакарий 630    
Криоген 850    
Тоний 1 000    
Мезопротерозой
600 млн. г.
Стений 1 200    
Ектасий 1 400    
Калимий 1 600    
Палеопротерозой
900 млн. г.
Статерий 1 800    
Орозирий 2 050    
Рясий 2 300    
Сидерий 2 500    
Архай Неоархай
300 млн. г.
2 800    
Мезоархай
400 млн. г.
3 200    
Палеоархай
400 млн. г.
3 600    
Еоархай
4 000    
Хадей
  4 540    

Неогенът е геоложки период, започнал преди 23,03 ± по 0,05 млн. години и завършил преди 2,588 милиона години. Той е вторият период на неозойската ера, следващ палеогена и последван от кватернера. Неогена обхваща период около 23 милиона години.[4]

Историческа справка редактиране

Двата периода на неогена – миоцен и плиоцен за първи път били обособени в Италия, през 1833 г. от английският геолог Чарлз Лайъл, а названието неоген е предложено през 1853 г. от австрийският геолог Мориц Хьорнес (1815 – 1868). След това множество учени и геолози са допринесли за изследването и систематизирането на този геоложки период. По-важните изследователи са: руски – Н. И. Андрусов (от 1882 до 1917), В. П. Колесников, Б.П. Жижченко, А.Г. Еберзин, Р. Л. Мерклин, Л. В. Крищофович; български – П. Гочев и Е. Коен; френски – Ш. Дюпере, Г. Е. Ог, М. Жиню; австрийски – Н. Неймайр, С. Шафер; унгарски – К. Крейчи-Граф, Л. Лопи; румънски – Е. Екелиус, С. Чокордел. Стратиграфията на неогена в областта на Тихия и Атлантическия океан е била изследвана от Г. Финли (Нова Зеландия), Р. Клайнпел (САЩ), Г. Боли (Швейцария), у. Блоу (Великобритания).[4]

Периодизация редактиране

Неогеновите наслаги повсеместно се разделят на два основни комплекса – миоценски и плиоценски. Първият е представен от морски наслаги от долния и средния миоцен и гипсоносни отлагания от горния миоцен (месиний). Долните хоризонти на плиоценските наслаги (занклий) са представени предимно от глини и често те запълват тесните, но дълбоки долини на реките Рона, Нил и др. Горните плиоценски пластове са изградени от пясъци, разпространени зад пределите на долините, на много по-обширни пространства. В италия и Гърция в плиоценските наслаги се наблюдават много вулканични пластове. В падините на Централна Европа натрупването на утайки през средния миоцен преминава в условията на съединени морски басейни, които в в края на миоцена се обособяват в отделни басейни и образуват засолени лагуни и езера. В тях се развива сарматска мекотелна фауна, а след това панонска и понтийска.[4]

В пределите на Черноморско-Каспийската област, отделена от Световния океан от издигналите се в края на палеогена планини е съществувал изолиран воден басейн, който от време на време се е свързвал с океана. Долният миоцен и серии от средния миоцен са представени от пластове от глини, които са се натрупвали в много голям, но изолиран от океана воден басейн. Отгоре лежащите слоеве са представени или от засолени морски, или от сладководни, а след това морски наслаги. Горният миоцен е представен от наслаги образували се по дъното на тогава съществувалото огромно Сарматско езеро. В началото на плиоцена на мястото на Черно и Азовско море се разполагали соленото Понтийско, а след това Кимерийско езеро, като последното е било отделено от Каспийското езеро, което е било много по-малко и обособено в най-южната част на сегашното Каспийско море. В края на плиоцена започва последната голяма морска трангресия, която съединява всички тези езера със Световния океан. Т.н. Акчагалско море се простирало далеч на север по долините на река Волга и други реки чак до устието на река Кама и в пределите на части от Кавказ, като в него са се утаили пластове, сходни с тези в Западна Европа. В пределите на Кавказ са се разпространили мощни континентални и вулканични напластявания.[4]

В падините на Югозападна и Южна Азия се натрупват предимно континентални наслаги, особено мощни в Белуджистан и предпланините на Хималаите (планината Сивалик), където с тях са свързани находищата на кости от неогенови бозайници и други животни. В Индонезия неогеновите наслаги са представени от мощни комплекси от морски и континентални наслоявания, сред които присъстват и вулканични пластове. На основата на сравнението на фауна от мекотели, фораминифери, а също и гръбначни (за континенталните пластове) тук могат да се обособят всичките главни етажи на миоцена и плиоцена, съпоставими с европейските.[4]

Морските неогенови наслаги са разпространени по цялата периферия на Тихия океан, като те изграждат мощните седиментно-вулканогенни пластове в Камчатка, Курилските острови, Сахалин, Японските и Филипинските острови, южните части на Аляска, крайбрежието на Калифорния и Мексико. Значителни пластове са разпространени в Централна Америка, по островите на Карибско море, във Венецуела и други райони. Тяхната стратиграфия е основана на фауната от морски крайбрежни мекотели и фораминифери.[4]

На базата на дълбоководни сондирания са изследвани и неогеновите наслаги по дъната на моретата и океаните. Такива пластове са открити в Атлантическия, Тихия и Индийския океани и в Средиземно море. В тропичните, субтропичните и умерените климатични области на дълбочина 3500 – 4000 m неогеновите наслаги са представени от варовикови тини, състоящи се от планктонови микроорганизми (фораминифери, наноплактон), а в големите дълбочини на абисалните равнини – от червени пелагични глини с радиоларии. В бореалните райони (Берингово море, Алеутските острови, Антарктика) към неогеновите наслаги се отнасят диатомитовите тини и глини и морските ледникови наслаги. В състава на тези напластявания се срещат също вулканогенно-седиментни участъци (Тихия океан), гипс (Средиземно и Червено море), турбидити (Тихия и Атлантическия океани).[4]

Период Епоха Етаж Млн. години
Кватернер Плейстоцен Геласий
Неоген Плиоцен Пияцензий 2.588 – 3.600
Занклий 3.600 – 5.332
Миоцен Месиний 5.332 – 7.246
Тортоний 7.246 – 11.608
Серавалий 11.608 – 13.65
Лангий 13.65 – 15.97
Бурдигалий 15.97 – 20.43
Аквитаний 20.43 – 23.03
Палеоген Олигоцен Хатий


През този период бозайници и птици продължават да се развиват в приблизително съвременните си форми, докато другите групи остават относително непроменени. Ранните хоминиди, предци на човека, се появяват в Африка. Движението на континентите продължава, като най-значимото събитие е свързването на Северна и Южна Америка чрез Панамския провлак в края на плиоцен. Това пресича океанските течения между Атлантическия и Тихия океан и възниква топлото течение Гълфстрийм, което води до промените в климата. Глобалният климат се захлажда значително през неоген, което завършва със серия от континентални заледявания в последвалия период кватернер.

Климат и геология редактиране

Континентите през неоген са много близо до настоящите си позиции. Оформя се Панамският провлак, свързвайки Северна и Южна Америка. Миграцията на Индия продължава към Азия и това формира Хималаите. Морското равнище рязко спада и така се появява сухоземната връзка между Африка и Евразия, както и между Евразия и Северна Америка.

Глобалният климат става сезонен, като продължава цялостната тенденция на засушаване и охлаждане, която започва в началото на палеоген. Ледените шапки на двата полюса започват да нарастват и да се уплътняват, а до края на периода започва първото от поредицата заледявания на кватернерската ледникова епоха.

Флора и фауна редактиране

Морската и континенталната флора и фауна са доста сходни със съвременните. Сухоземните гръбначни, бозайници и птици продължават да бъдат доминиращи и приемащи различни форми, свързани с адаптацията им към най-различни местообитания. Появяват се първите хоминиди, предците на човека в Африка и се разпространяват в Евразия.

В отговор на захладнелия, сезонен климат, тропическите растителни видове дават път на листопадни широколистни, а много гори са изместени от тревиста растителност. Тревите придобиват огромно разнообразие и тревопасни бозайници еволюират, за да се хранят с нея, като дават началото на много от днешните тревопасни животни като коне, антилопи и бизони.


Източници редактиране