Неоген

Неоген преди 23.03–2.588 милиона години ПреК К О С Д К П Т Ю К Пг Н
Средно атмосферно съдържание на O2 през периода	ca. 21.5 Vol % (108 % от съвр. ниво)
Средно атмосферно съдържание на CO2 през периода	ca. 280 ppm (1 пъти прединдустриалното ниво)
Средната температура на повърхността през периода	ca. 14 °C (0 °C над съвр. ниво)

Еон	Ера Продължителност	Период	Начало в млн. г.
Фанерозой
	Неозой 65,5 млн. г.	Кватернер	2,588
		Неоген	23,03
		Палеоген	65,5
	Мезозой 185,5 млн. г.	Креда	145,5
		Юра	199,6
		Триас	251
	Палеозой 291 млн. г.	Перм	299
		Карбон	359,2
		Девон	416
		Силур	443,7
		Ордовик	488,3
		Камбрий	542
Протерозой
	Неопротерозой 458 млн. г.	Едиакарий	630
		Криоген	850
		Тоний	1 000
	Мезопротерозой 600 млн. г.	Стений	1 200
		Ектасий	1 400
		Калимий	1 600
	Палеопротерозой 900 млн. г.	Статерий	1 800
		Орозирий	2 050
		Рясий	2 300
		Сидерий	2 500
Архай	Неоархай 300 млн. г.		2 800
	Мезоархай 400 млн. г.		3 200
	Палеоархай 400 млн. г.		3 600
	Еоархай		4 000
Хадей			4 540

Неогенът е геоложки период, започнал преди 23,03 ± по 0,05 млн. години и завършил преди 2,588 милиона години. Той е вторият период на неозойската ера, следващ палеогена и последван от кватернера. Неогена обхваща период около 23 милиона години.

Историческа справка

Двата периода на неогена – миоцен и плиоцен за първи път били обособени в Италия, през 1833 г. от английският геолог Чарлз Лайъл, а названието неоген е предложено през 1853 г. от австрийският геолог Мориц Хьорнес (1815 – 1868). След това множество учени и геолози са допринесли за изследването и систематизирането на този геоложки период. По-важните изследователи са: руски – Н. И. Андрусов (от 1882 до 1917), В. П. Колесников, Б.П. Жижченко, А.Г. Еберзин, Р. Л. Мерклин, Л. В. Крищофович; български – П. Гочев и Е. Коен; френски – Ш. Дюпере, Г. Е. Ог, М. Жиню; австрийски – Н. Неймайр, С. Шафер; унгарски – К. Крейчи-Граф, Л. Лопи; румънски – Е. Екелиус, С. Чокордел. Стратиграфията на неогена в областта на Тихия и Атлантическия океан е била изследвана от Г. Финли (Нова Зеландия), Р. Клайнпел (САЩ), Г. Боли (Швейцария), у. Блоу (Великобритания).

Периодизация

Неогеновите наслаги повсеместно се разделят на два основни комплекса – миоценски и плиоценски. Първият е представен от морски наслаги от долния и средния миоцен и гипсоносни отлагания от горния миоцен (месиний). Долните хоризонти на плиоценските наслаги (занклий) са представени предимно от глини и често те запълват тесните, но дълбоки долини на реките Рона, Нил и др. Горните плиоценски пластове са изградени от пясъци, разпространени зад пределите на долините, на много по-обширни пространства. В италия и Гърция в плиоценските наслаги се наблюдават много вулканични пластове. В падините на Централна Европа натрупването на утайки през средния миоцен преминава в условията на съединени морски басейни, които в в края на миоцена се обособяват в отделни басейни и образуват засолени лагуни и езера. В тях се развива сарматска мекотелна фауна, а след това панонска и понтийска.

В пределите на Черноморско-Каспийската област, отделена от Световния океан от издигналите се в края на палеогена планини е съществувал изолиран воден басейн, който от време на време се е свързвал с океана. Долният миоцен и серии от средния миоцен са представени от пластове от глини, които са се натрупвали в много голям, но изолиран от океана воден басейн. Отгоре лежащите слоеве са представени или от засолени морски, или от сладководни, а след това морски наслаги. Горният миоцен е представен от наслаги образували се по дъното на тогава съществувалото огромно Сарматско езеро. В началото на плиоцена на мястото на Черно и Азовско море се разполагали соленото Понтийско, а след това Кимерийско езеро, като последното е било отделено от Каспийското езеро, което е било много по-малко и обособено в най-южната част на сегашното Каспийско море. В края на плиоцена започва последната голяма морска трангресия, която съединява всички тези езера със Световния океан. Т.нар. Акчагалско море се простирало далеч на север по долините на река Волга и други реки чак до устието на река Кама и в пределите на части от Кавказ, като в него са се утаили пластове, сходни с тези в Западна Европа. В пределите на Кавказ са се разпространили мощни континентални и вулканични напластявания.

В падините на Югозападна и Южна Азия се натрупват предимно континентални наслаги, особено мощни в Белуджистан и предпланините на Хималаите (планината Сивалик), където с тях са свързани находищата на кости от неогенови бозайници и други животни. В Индонезия неогеновите наслаги са представени от мощни комплекси от морски и континентални наслоявания, сред които присъстват и вулканични пластове. На основата на сравнението на фауна от мекотели, фораминифери, а също и гръбначни (за континенталните пластове) тук могат да се обособят всичките главни етажи на миоцена и плиоцена, съпоставими с европейските.

Морските неогенови наслаги са разпространени по цялата периферия на Тихия океан, като те изграждат мощните седиментно-вулканогенни пластове в Камчатка, Курилските острови, Сахалин, Японските и Филипинските острови, южните части на Аляска, крайбрежието на Калифорния и Мексико. Значителни пластове са разпространени в Централна Америка, по островите на Карибско море, във Венецуела и други райони. Тяхната стратиграфия е основана на фауната от морски крайбрежни мекотели и фораминифери.

На базата на дълбоководни сондирания са изследвани и неогеновите наслаги по дъната на моретата и океаните. Такива пластове са открити в Атлантическия, Тихия и Индийския океани и в Средиземно море. В тропичните, субтропичните и умерените климатични области на дълбочина 3500 – 4000 m неогеновите наслаги са представени от варовикови тини, състоящи се от планктонови микроорганизми (фораминифери, наноплактон), а в големите дълбочини на абисалните равнини – от червени пелагични глини с радиоларии. В бореалните райони (Берингово море, Алеутските острови, Антарктика) към неогеновите наслаги се отнасят диатомитовите тини и глини и морските ледникови наслаги. В състава на тези напластявания се срещат също вулканогенно-седиментни участъци (Тихия океан), гипс (Средиземно и Червено море), турбидити (Тихия и Атлантическия океани).

Период	Епоха	Етаж	Млн. години
Кватернер	Плейстоцен	Геласий
Неоген	Плиоцен	Пияцензий	2.588 – 3.600
		Занклий	3.600 – 5.332
	Миоцен	Месиний	5.332 – 7.246
		Тортоний	7.246 – 11.608
		Серавалий	11.608 – 13.65
		Лангий	13.65 – 15.97
		Бурдигалий	15.97 – 20.43
		Аквитаний	20.43 – 23.03
Палеоген	Олигоцен	Хатий

Обща характеристика

В Алпийската геосинклинална област на Южна Европа, Югозападна и Южна Азия в края на палеогена започнал орогенен етап развитието, на който се изразявал в издигането на многочислени планински хребети (Алпи, Карпати, Стара планина, Динарски планини, Апенини, Кавказ, Крим, Понтийски планини, Тавър, Загрос, Белуджистан, Хималаи и др.). Издигането на планините се съпровождало с образуването на междупланински и периферни падини, които усилено потъвали и се запълвали с продукти (моласи) от разрушаването на околно издигащите се планини. В резултат от движението на земната кора седиментните слоеве били събрани в гънки. Заедно с това започнали крупни внедрявания на гранити. По разломите магмата прониквала на повърхността, изливаща се във вид на лавови покривки и образувайки вулканични конуси. Главните центрове на вулканизъм били Апенинския полуостров, Мала Азия, южната част на Балканския полуостров, Кавказ. В края на периода започнало образуването на дълбоките падини на вътрешните морета – Лигурийско, Тиренско, Йонийско, Черно, Каспийско, а също Адриатическо и Мраморно. Всички те имали стръмни брегове и плоски дъна. Под тях, както показват геофизичните наблюдения, отсъства гранитно-метаморфния слой земна кора и непосредствено под седиментните пластове заляга базалтовия пласт на земната кора. По строежа на своите дъна те много приличат на океанските падини. В Индонезия се издигнали подводни планински вериги, превърнали се в гирлянди от острови и се образували дълбоководни геосинклинални падини и котловини в периферните морета.

По перифериите на Тихия океан по краищата на континентите също протичали издигания на планински системи (Кордилери, Анди, Камчатка, Япония, Филипини, Нова Гвинея, Нова Зеландия), образуване на островни дъги и дълбоководни падини и котловини. Зад пределите на активните области по перифериите на Тихия океан и Средиземноморския пояс на Евразия и в много участъци на континентите през неогена също се наблюдават интензивни движения, изразяващи се в блокови издигания на планини и потъване на разделящите ги падини. По това време се образували планините в Централна Азия: Тяншан, Кунлун, Алтай, Саяни, Прибайкалските планини, Становите планини. Много по-слаби издигания изпитали също Скандинавските планини, Атласките планини, Урал, Апалачите, планините в Източна Австралия и др. Заедно с това в две активни континентални области, в пределите на Африка и Азия, започнало формирането по разломи на дълбоки рифтови падини (пропадания) в земната кора и обграждащите ги планини. Това били системи от грабени в районите на езерото Байкал, реките Ангара, Баргузин и др., а също и системата от грабени в Източна Африка и Червено море. Движенията по разломи в тези райони се съпровождало с мощни земетресения и активен вулканизъм, изразен в огромните конуси на действащи (Кения, Килиманджаро и др.) и угаснали вулкани и с големи райони заети от полета с туфи и лави. Сходен, но много по-малък е образувалият се грабен по долината на река Рейн, също съпроводен с вулканизъм. Формирането на рифтови падини протичало и в осовите части на средищните океански хребети във всички океани, което също се съпровождало с интензивен вулканизъм и земетресения.

Силно разчленения релеф довежда до това, че неогеновите наслаги частично са се формирали в отделни повече или по-малко изолирани басейни, вследствие от което се явило голямото разнообразие в литоложкият им състав и съдържащите се в тях органични остатъци. В пределите на централните части на континентите неогеновите наслаги са широко разпространени и са представени от континентални наслоявания с незначителна мощност. Само в предпланинските участъци и в междупланинските падини те достигат огромна мощност, достигаща на места до няколко километра. Тук преобладават пясъци, пясъчници, глини, мергели, органични варовици, а също и мощни пластове от чакъл и конгломерати свлечени по подножията на планините. На места се откриват и участъци с малки находища на кафяви въглища. В аридните области протича натрупването на мощни пластове от гипс, калиеви и други соли. В края на неогена в северните планински страни се образуват ледници и ледникови щитове. В Антарктида те се появили в началото на периода. През неогена протича и формирането на съвременните контури на континентите и океаните и основните черти на релефа. Оформя се Панамският провлак, свързвайки Северна и Южна Америка. Миграцията на Индия продължава към Азия и това формира Хималаите. Морското равнище рязко спада и така се появява сухоземната връзка между Африка и Евразия, както и между Евразия и Северна Америка. Разположението на климатичните зони и характера на растителния и животинския свят били много близки до съвременните.

Органичен свят

Флора

Болшинството от родовете и множество от видовете растения от неогена (особено плиоцена) съществуват и сега, макар тяхното географското разпределение в много от случаите да се е изменило. Климатът в Северното полукълбо в началото на неогена бил много по-топъл и влажен, отколкото сега, но постепенно все повече се приближавал към съвременния. В Сибир преобладавали широколистните гори, в Западна Европа в областите, разположени на сравнително високи ширини, растели палми, лаврови и миртови дървета. Към края на неогена Сибир бил покрит вече с иглолистна тайга, макар по долините на реките все още растели гръцки орехи (шамфъстък). В Западна Европа към края на неогена вечнозелените формации били изтласкани към Средиземно море, като на север се сменили с листопадни и иглолистни гори. Процесите на постепенното захлаждане и увеличаване сухотата на климата се установява по изкопаемата флора в Северното и Южното полукълбо. Изкопаемата флора от тропичния пояс много малко се отличавала от съвременната. В равнините на Средна Азия и Казахстан от началото на неогена съществувала близка до съвременната степна и пустинна растителност.

Фауна

Началото на неогена на територията на Европа се съпровождало с рязко обновяване на наземната фауна. Постепенно измрели торбестите, хищните креодонти и много групи примитивни копитни. На тяхно място се появили представителите на много нови семейства, които в болшинството си съществуват и сега: древни видове мечки, язовци, хиени, първите хоботни (мастодонти и динотерии), предшествениците на конете – анхитерии, първите свине, антилопи, елени, бикове, овце, маймуни. Сред последните се появили и човекообразни маймуни – предците на човека, като изкопаеми части от скелети са открити в континенталните наслаги от миоцена в Северна Африка и от плиоцена – в Източноафриканската рифтова зона. Появили се нови родове насекоми и гризачи (например, скачащи мишки). Бозайниците в Северна Америка в началото на неогена се развивали обособено и били значително по-малко разнообразни. В средата на неогена (горния миоцен) между континентите Европа, Азия и Северна Америка се установила сушева връзка (вероятно, в областта на Беринговия проток), което довело до голяма миграция на бозайници и по-нататъшното им развитие. В същото време по обширните простори на Европа и Азия се разпространява еднородна фауна от степен тип, като най-характерен и типичен представител бил трипръстият кон – хипарион. В някои много по-млади неогенови наслаги се срещат най-древните представители на невестулки, росомахи, съвременните коне и слонове. В Европа краят на неогена се характеризира с изчезването на много родове животни, които обаче продължавали да съществуват в съвременните райони на тропичните пояси.

През по-голямата част от неогена Южна Америка е била изолиран континент, на който се развила своеобразна фауна от непълнозъби, торбести, копитни, гризачи и плосконоси маймуни, съвършено чужди за Северното полукълбо. Чак през средния плиоцен се установила връзка със Северна Америка и проникналата от там по-високо развита фауна от бозайници започнала бързо да изтласква местните форми, които в съвременната епоха се съхранили като малко число видове. Австралия била изолирана от началото на палеогена и тук се развили двуутробни, достигащи понякога до гигантски размери.

През неогена в морската фауна особено разнообразни били мидите, коремоногите мекотели и фороминиферите. Почти всички техни родове и много от видовете съществуват и досега. В затворените и полузатворените, временно опресняващи се морета и големи сладководни басейни се развили своеобразни миди и коремоноги мекотели, изучаването на които позволява да се разработи много детайлна стратиграфия на неогеновите наслаги. Голямо стратиграфско значение имат също фораминиферите и остракодите.

Полезни изкопаеми

Най-важните полезни изкопаеми от времето на неогена се явява нефта. С мощните наслоявания в междупланинските и предпланинските падини са свързани големите находища на нефт в Азербайджан, Туркменистан, Северен Кавказ, Румъния, Ирак, Иран, Саудитска Арабия, Мианмар, Индонезия, САЩ (в Калифорния и по северния бряг на Мексиканския залив), Южно Мексико, Венецуела, Колумбия, Аржентина. С неогеновите наслаги са свързани също природния газ, кафявите въглища и солите (гипс, каменна сол, част от калиевите соли). С интрузиите на магма в много от нагънатите планински хребети са свързани находищата на медни, арсенови, оловно-цинкови, антимонови, молибденови, волфрамови, бисмутови, живачни и други руди. Към плиоценските наслаги са отнасят находищата от седиментните железни руди на Керченския полуостров. През неогена са се образували множество от бокситовите находища в тропичния пояс (Ямайка, Гайана, Суринам, Гана, Гвинея).