Палеоген
Палеоген преди 65.5–23.03 милиона години | |
Средно атмосферно съдържание на O2 през периода | ca. 26 Vol %[1] (130 % от съвр. ниво) |
Средно атмосферно съдържание на CO2 през периода | ca. 500 ppm[2] (2 пъти прединдустриалното ниво) |
Средната температура на повърхността през периода | ca. 18 °C[3] (4 °C над съвр. ниво)
|
Еон | Ера Продължителност |
Период | Начало в млн. г. |
---|---|---|---|
Фанерозой | |||
Неозой 65,5 млн. г. |
Кватернер | 2,588 | |
Неоген | 23,03 | ||
Палеоген | 65,5 | ||
Мезозой 185,5 млн. г. |
Креда | 145,5 | |
Юра | 199,6 | ||
Триас | 251 | ||
Палеозой 291 млн. г. |
Перм | 299 | |
Карбон | 359,2 | ||
Девон | 416 | ||
Силур | 443,7 | ||
Ордовик | 488,3 | ||
Камбрий | 542 | ||
Протерозой | |||
Неопротерозой 458 млн. г. |
Едиакарий | 630 | |
Криоген | 850 | ||
Тоний | 1 000 | ||
Мезопротерозой 600 млн. г. |
Стений | 1 200 | |
Ектасий | 1 400 | ||
Калимий | 1 600 | ||
Палеопротерозой 900 млн. г. |
Статерий | 1 800 | |
Орозирий | 2 050 | ||
Рясий | 2 300 | ||
Сидерий | 2 500 | ||
Архай | Неоархай 300 млн. г. |
2 800 | |
Мезоархай 400 млн. г. |
3 200 | ||
Палеоархай 400 млн. г. |
3 600 | ||
Еоархай |
4 000 | ||
Хадей |
4 540 |
Палеогенът е най-стария епоха на неозойската ера, предшествана от кредата и последвана от неогена. Палеогенът започва преди 65,5 ± 0,3 и завършва преди 23,03 ± 0,05 милиона години, с продължителност около 42 милиона години. Названието палеоген е предложено през 1866 г. от германския геолог Карл Фридрих Науман (1797 – 1873). Стратиграфското изучаване на периода започва от района на Париж, където били установени местни „етажи“, определени са техните фации, палеография и характерът на фауната.[4]
Историческа справка
редактиранеПалеогеновите наслаги са изучавани и изследвани от множество геолози, като основите се полагат от френските учени Алсид д'Орбини, Андре Дюмон, Албер Лапаран, Р. Абрар, М. Косман; италианските – Р. Фабиани, Ф. Сако; английските – Джоузеф Престуич; швейцарски – Г. М. Боли; американски – У. Кларк, К. В. Уивър, У. Малори; японски – К. Хатаи, М. Йокояма; новозеландски – Г. Финли; руски – Алексей Павлов, Алексей Нечяев, Андрей Архангелски, Николай Соколов, Иван Губкин.[4]
Периодизация
редактиранеПалеогеновите наслаги се поделят на 3 основни перода (отдела) – палеоцен, еоцен и олигоцен. По нататъшното подразделяне на отделни етажи има местен характер за отделните страни или групи от страни. Общоприето е палеоцена да де дели на 2 подпериода (подотдела) – долен и горен; еоцена – на 3 подпериода – долен, среден и горен и олигоцена – на 2 подпериода – долен и горен.[4]
Обща характеристика
редактиранеПо време на палеогена се случват големи тектонски движения на земната кора. В западните части на Северна и Южна Америка продължават да растат планинските съоръжения на Кордилерите и Андите (на север до еоцена, на юг до олигоцена), около които в предпланинските понижения се натрупват мощни вулконогенни и теригенни пластове както с морски, така и с континентален произход. Между Европа и Африка и в южната половина на Азия е съществувала огромна геосинклинална система, която се е простирала от Пиренеите до Бирма (Мианмар). През втората половина на палеогена в различни нейни части протичат процеси на нагъване и планинобразуване, които довеждат до възникването на две вериги планински острови, обграждащи от юг и север Средиземно море. Покрай източната периферия на Африка през палеогена възниква меридионална система от големи грабени – Източноафриканската разломна зона и по ограждащите я разломи започва изливането на базалтова магма. На територията на Далечния изток се развива Тихоокеанския геосинклинален пояс. Освен упоменатите по-горе райони, проявления на вулканизъм се наблюдава в Мала Азия, на Балканския полуостров, в Гренландия, на територията на Япония, Закавказието, Паропамиз, Колимската планинска земя, Камчатка, Приморието.[4]
По време на палеогена на много места в Северното полукълбо се наблюдава трансгресия, която достига своя максимум към края на еоцена. По това време морето е заляло южната половина на Източноевропейската платформа, Туранската и Западносибирската плочи, Закавказието, Средна и Южна Европа, северните части на Африка и др. В началото на олигоцена започват тектонски движения, които довеждат до морска регресия (с изключение на Средна Европа, Карибско море, Мексиканския залив и др.). Олигоцена се характеризира със засилването на континенталността на климата. В геосинклиналните басейни се натрупва флиш, а през олигоцена – и морски моласи. В района на Средиземноморието протича натрупване на характерните за палеогена масивни нумулитови и лепидоциклинови варовици. В платформите се отлагат карбонатни тини, глауконитови и кварцови пясъци, опоки, трепели, спонголити и глини. В олигоценовите водни басейни голямо разпространение получават тъмните глини с конкреции от мергели, доломити и анкерити. По дъната на Атлантическия, Тихия и Индийския океани се натрупват карбонатни и в по-малки количества теригенни тини. От континенталните наслаги най-широко развитие получават въгленосните наслоявания и червеноцветните глини.[4]
По време на палеоген континентите продължават да се носят към настоящите си позиции (континентален дрифт). Индия е в процес на сблъсък с Азия, водещо впоследствие до формиране на Хималаите. Атлантическият океан продължава да се разширява с няколко сантиметра всяка година. Африка се движи на север, за да се срещне с Европа и се формира Средиземно море, а Южна Америка се движи към Северна Америка (за да се свържат по-късно чрез Панамския провлак). Вътрешните морета на Северна Америка се оттеглят в началото на периода. Австралия е отделена от Антарктида и се носи към Югоизточна Азия.
Органичен свят
редактиранеСухоземната фауна през палеогена рязко се отличава от фауната през кредата. Към началото на периода измират големи групи от влечугите (динозаври, летящи гущери и морски гущери – ихтиозаври, плезиозаври). Съществуват вече групи амфибии, характерни и за съвременната епоха. Сред рибите най-голямо значение имат костните. Широко разпространение получават бозайниците, които през палеоцена са били представени от примитивни форми. През еоцена се появяват насекомоядни, гризачи, примати, хищници, копитни, хоботни, китообразни и сирени. В повечето от случаите всички тези родове са били представени от семейства, които по-късно измират.[4]
Растителният свят през палеогена се характеризира с преобладаването на покритосеменните растения, които се явяват типични за периода. Втора по значение група стават голосеменните. По време на целия период флората, която е изследвана не само по листовите отпечатъци и други големи растителни фрагменти, но и по-подробно по запазените спори, значително еволюира. През палеоцена и долния еоцен широко развитие достигат покритосеменните растения, които обаче са несъвместими със съвременните таксони (по-късно всички те измират). От средата на еоцена се появяват представители на съвременните родове растения, максимално развитие на които се наблюдава през олигоцена. Най-голямо значение за разчленяването и корилациите на палеогеновите разрези имат остатъците от морски планктонни организми (пелагически фораминифери, нанопланктон, радиоларии, диатомие и др.), а сищо и миоспорите.[4]
Биогеографско райониране
редактиранеПрез палеогена се оформят контурите на съвременните зоогеографски провинции. В Австралия от края на кредата се развива своеобразна фауна от двуутробни и еднопроходни. В началото на еоцена се обособява Южна Америка, където се развива фауна от двуутробни, непълнозъби, копитни и дългоноси маймуни. Най-характерната морска фауна през палеогена са големите фораминифери – нумулитите, достигащи до 10 – 12 sm (повечето от френските геолози назовават палегеновия период – нумулитов). Достатъчно широко са били разпространени и малките фораминифери и радиоларии. По-голямо разпространение имат червеите, морските гъби, мидите и коремоногите мекотели, остракодите, морските таралежи, морските лилии, а в топлите морета – брахиоподите и коралите. В зависимост от състава на морската фауна се обособяват Атлантическата и Тихоокеанската зоогеогрефски провинции.[4]
В зависимост от разпространението на миоспорите в Северното полукълбо се обособяват два типа флора – с преобладаване на типа Normapolles (на запад от долината на река Енисей) и флората Aquilapollenites (на изток от Енисей). Много по-голямо значение обаче е имала широчинната зоналност. В Северното полукълбо се обособяват две флористични провинции: северна – Гренландска (Сибир, Далечен изток, територията на САЩ, Гренландия, Шпицберген) – характеризираща се с развитието на листопадни широколистни растения; южна (Западна Европа, Украйна, Кавказ, Казахстан, Южна Азия, територията на Мексико) – с разпространението на тропическа влаголюбива растителност (палми, лаврови, бамбук, папрати), която през олигоцена става ксерофитна. Във връзка с прогресиращото застудяване на климата през олигоцена много по-отчетливо се проявява климатичната широчинна зоналност. Към края на олигоцена в южните части на умерената зона се появява тревиста степна растителност. В моретата голямо развитие получават диатомитовите водорасли и коколитофоридите.[4]
Полезни изкопаеми
редактиранеПалеогеновите наслаги са изключително богати на полезни изкопаеми. Залежи от кафяви въглища се натрупват в Европейска Русия, Закавказието, Далечния Изток, на териториите на Германия, САЩ и Канада. Залежи на нефт и газ има в Карпатите, Кавказ, Средна Азия, Близкия и Средния Изток, в Елзас, Калифорния, Венецуела и др. Голямо значение имат битуминозните шисти (Карпати, Крим, Кавказ, Средна Азия). С палеогеновите наслоявания са свързани уникалните находища на кехлибар в Прибалтика, а също и в Днепровско-Донецката падина. Фосфорити са открити в Днепровско-Донецката падина, Поволжието, Тургайската падина, Тунис, Алжир, Мароко и др. Находищата на манган са свързани с олигоценските наслаги в Украйна, Закавказието, на полуостров Мангишлак. Седиментни железни руди има в Тургайската падина, Западносибирската равнина, Зайсанската котловина, находища на боксити – в Украйна, Казахстан, САЩ, Индия, на диатомитови глини (Поволжието, Западен Сибир), калиеви соли (Елзас, Испания).[4]