Протест на тридесет и деветимата

Протестът на 39-имата e протест на 39 народни представители срещу приемането на Конституцията на Република България от VII велико народно събрание (ВНС) през май – юли 1991 г., който се изразява в напускане заседанията на парламента. Депутатите започват гладна стачка и в близост до сградата на Народното събрание организират палатков лагер, в градинката северно от църквата „Александър Невски“ към ул. Московска около гроба на Иван Вазов зад църквата Света София (София). Към протестиращите 39-има се присъединяват и множество граждани. В следващите месеци палаткови лагери, гладни стачки и поредица от протестни митинги се провеждат из цялата страна.

Протестът понякога граматически неточно е наричан Протестът на 39-те.

Предистория редактиране

Протестът е свързан с работата на ВНС и политическата криза, започнала според П. Цеков на 4 април 1991 г.,[1] когато 44 депутати от Съюза на демократичните сили (СДС) с декларация искат разпускането на парламента. В декларацията депутатите обясняват, че са обезпокоени от нарасналата безработица, липсата на свежи закони и т.н. В София се говори за съществуването на „План Клин“, разработен от тайните служби, предвиждащ създаване на псевдоопозиционни структури от близки на компартията среди.[2] СДС прави ежедневни митинги пред църквата „Александър Невски“, а БСП приема декларация след декларация, в които обяснява, че „алтернативата на гражданския мир е гражданската война“.[1] Скоро след това на 20 април излиза докладът на Анкетната комисия за досиетата на депутатите председателствана от Георги Тамбуев (т. нар. комисия „Тамбуев“) и на 23 и 24 април депутатите дебатират по него, а Стефан Савов, Георги Марков, Йордан Василев и Златка Русева обявяват, че „кракът им няма да стъпи“ повече в парламента. На 25 април 1991 г. Илич Цветков внася предложение за саморазпускане на ВНС.

Развой редактиране

Начало

Протестът започва на 14 май 1991 г. 39-имата напускат заседанията на ВНС.

Мотиви

Протестът е насочен срещу начина и лицата, които приемат конституцията. Целта е дестабилизиране и придобиване на мнозинство.

Депутатите се обявяват за разпускане на ВНС и приемане на Конституцията от „некомунистически“ парламент [3] тъй като ВНС, доминиран от представители на тоталитарната власт, нямал моралното право за това.

Според Георги Петров, член на Конституционната комисия и участник в протеста, той е бил насочен „срещу бавното изготвяне на Конституцията и липсата на гаранции за наказване на виновните за тежкото икономическо положение“.[4]

Иронично новата конституция бива наричана и „ДертЛиловска конституция“ по аналогия с предишните конституции на страната (Димитровска, Живковска) с негативни конотации по името на Петър Дертлиев, председател на БСДП и член на СДС, останал в парламента и обявен за предател от политическите си партньори, и на Александър Лилов председател на БСП, бивш член на Политбюро на ЦК на БКП.[3]

Общо взето конкретни текстови юридически възражения няма.[5] Твърди се, че има множество недоразумения, заложени от комунистите, но те не се посочват поотделно. Има противопоставяне на определението „социална“ държава в преамбюла, което обаче е част от типична за съвременните (втората половина на 20 век, Западна Европа) конституции триада демократична-социална-правова.

Ескалация

Между 10 и 19 юли 1991 по идея на Стефан Савов 27 души от 39-имата провеждат гладна стачка. Исканията им са да няма задължително заклеване в новата конституция, тя да влезе в сила след референдум и ВНС да се саморазпусне.

Гладната стачка протича в палатков лагер[6] в пространството около Храм-паметника „Александър Невски“.

Председателят (президент) Желю Желев посещава палатковия лагер и външно подкрепя колаборационистите. Критикуван е, че не следва предишната си позиция и за това, че същевременно призовавал за приемане на Конституцията,[3] която давала възможност за усъвършенстване.[5]

През 2010 г. в предговора към автобиографичната си книга „Въпреки всичко. Моята политическа биография“ Желев дава следната оценка на протеста на 39-имата:[7]

Тяхната роля бе противоречива. От една страна, положителна... защото попарваше мераците на БСП Седмото Велико народно събрание да се трансформира в 36-о Обикновено народно събрание. Отрицателната беше пълното разбиване на коалицията СДС в навечерието на парламентарните избори за 36-о ОНС.

Бъдещият вицепрезидент Блага Димитрова емоционално изрича клетвата: „Който подпише конституцията, да му изсъхне ръката“.[8]

Приемане на Конституцията и заплахи

От общо 400 депутати във ВНС Конституцията е подписана от 313 от различни партии (вероятно заради несъгласието също на ДПС и БЗНС - Никола Петков.[3]) По този начин е приета на четвърто гласуване на 12 юли 1991 г. След гласуване на конституцията Седмото велико народно събрание приема функцията на обикновено народно събрание – до 2 октомври 1991 г., когато се саморазпуска. Конституцията влиза в сила от следващия ден. На 13 октомври 1991 г. се провеждат парламентарни избори за първото обикновено народно събрание на Република България – XXXVI народно събрание.

Срещу приемането на конституцията започва гражданско неподчинение. Следват заплахи за кървави сблъсъци. В деня на приемането има протестен митинг на т.нар. Площад „Демокрация“.[5] Преобладават обаче мненията, че трябва да се върви конструктивно напред на база приетата Конституция. На 16 юли 1991 г. президентът Желев насрочва следващите избори – парламентарни и местни, но отхвърля идеята за референдум и приканва гладуващите да прекратят протеста си.

Удовлетворени от това, че предстоят избори, 39-имата прекратяват гладната стачка на 19 юли и се връщат в заседанията на парламента.

Участници редактиране

Депутати във ВНС[9]

Заседанията на парламента напуска и Румен Данов, който обаче не се присъединява към 39-имата. На 16 май 39-имата стават 45, след като се присъединяват още депутати: Петър Берон, Георги Петров, Снежана Ботушарова, Еленко Божков. После ВНС напускат и други, сред които социалдемократът Александър Чирков. На 29 май Берон размисля и се връща отново в парламента.

В подкрепа на протеста се обявяват 159 интелектуалци. Блага Димитрова и Дончо Папазов са приети да се присъединят в палатковия лагер на протестиращите депутати, като участват в гладната стачка. От 11 юли към гладуващите се присъединяват и 21 кметове на столични райони, които гладуват в извънработно време.[1]

Отзвук редактиране

По времето на протеста във вестник „Демокрация“ се пише и за фалшификации на изборите за ВНС. 39-имата са критикувани, че с протеста си всъщност оставят на заден план темата и я прикриват чрез друг скандал.[3]

След докладите на КРДОПБГДСРСБНА (т.нар. II Комисия по досиетата, създадена 2007 г.) се установява, че голяма част от протестиращите са били агенти на ДС. Някои ги обявяват в първото разцепление на СДС (тогава съюз от партии) на СДС (движение), СДС-център и СДС-либерали (т.нар. седесета с тирета). Във в. „Демокрация“ още тогава се изразяват съмнения дали не става дума за борба за власт в СДС, а не срещу конституцията, които обаче, според някои, стават причина за уволняване на тогавашния главен редактор на в. „Демокрация“ Волен Сидеров.[10]

Десет години по-късно Протестът на 39-имата продължава да буди емоции и скандали. През 2001 г. на представянето на книгата „Протестът на 39-те“ със съставители Вяра Николова и Ирен Рибарева депутатът от левицата (ПГ на ДЛ) Иван Генов разкъсва книгата и упреква с неприлични изрази заместник-председателя на парламента Иван Куртев за представянето ѝ в парламента.[8] Според последния обаче отсъствието на депутати от заседания в знак на протест е парламентарна практика по цял свят.[11]

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. а б в Цеков, Петьо. Епопеята на гладуващите – 10 години по-късно // Сега, 7.7.2001. Посетен на 9.12.2014.
  2. За план Клин виж Сугарев, Едвин. Българският вариант на операция Клин // svobodata.com, 13 dlhwij 2011. Посетен на 7 март 2015.
  3. а б в г д Долев, Александър. ГОЛЕМИЯТ ЗАГОВОР // Посетен на 29 ноември 2009.[неработеща препратка] Според автора статията е писана през IX – XII 1992 г. и публикувана в 3 последователни броя от 17.12.1992 г. до 13 януари 1993 г. във в. „Царство България“. Внимание! Статията е силно емоционална и идеологизирана.
  4. Георги Петров – биографична справка // справочник „ОМДА“. Посетен на 8 март 2015.[неработеща препратка]
  5. а б в Цанева, Габриела. Реши се и ще си свободен – V // Словото. Посетен на 29 ноември 2009. – дневник на съвременничка
  6. Иванова, Биляна. Идва ли време да се гладува за републиката? // в. „Новинар“, 12 юли 2001. Посетен на 29 ноември 2009.[неработеща препратка]
  7. Желев, Желю. Въпреки всичко. Моята политическа биография. София, Колибри, 2010. ISBN 978-954-529-843-1. с. 9 – 10.
  8. а б Александрова, Вера. Депутати се ругаха на педерасти и фашисти // в. „Новинар“, 27 януари 2001. Посетен на 29 ноември 2009.[неработеща препратка]
  9. Рибарева 2000, с. 78.
  10. Витанова, Пепа. Професия интригант // в. „Стандарт“, 13 март 2009. Посетен на 29 ноември 2009.[неработеща препратка]
  11. Депутат от БСП скъса книгата „Протестът на 39-те“ // в. „Черно море“, бр. 934/ 27.1.2001. Архивиран от оригинала на 2012-03-18. Посетен на 29 ноември 2009.{

Библиография редактиране

  • Рибарева, Ирен и др. Протестът на 39-те: Документален разказ за гладната стачка на Групата на 39-те по повод приемането на новата Конституция, април-юли 1991 г. София, Фондация „Конрад Аденауер“, 2000. с. 594.