Социалистически реализъм
Социалистическият реализъм, съкратено соцреализъм, е художествен стил на литературния реализъм, появил се през 20 век. Той има политическа насоченост и основната му задача е да насърчава и задълбочава идеите на социализма и комунизма.
Стилът е представен при всички форми на изкуството: архитектура, литература, сценични изкуства и визуалните изкуства.
История редактиране
Възниква в началото на 20 век и се утвърждава след успеха на Октомврийската революция от 1917 г.
Самият термин социалистически реализъм е въведен през 1932 г. в СССР. Смята се,[1] че е използван за пръв път във вестник „Литературная газета“ от 23 май. Теоретическите му основи са поставени от Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Георгий Плеханов и Анатолий Луначарски. Още през 1918 г. по инициатива на Владимир Ленин се разработва план за „монументална пропаганда“, чиято цел е разпространение на социалистическата идеология. Важно място в него заема изкуството, на което е отредена ролята да обслужва партийните цели. След установяване на „диктатура на пролетариата“ в държавите, попаднали в сферата на влияние на СССР (страните от Източния блок), социалистическият реализъм е възприет и в тях. Държавните им ръководства го налагат като единствено правилен художествен метод, определян от тях като „нов етап в художественото развитие на човечеството“ и „закономерно продължение и развитие на най-добрите реалистични традиции на изкуството“.[2]
Течението намира привърженици и извън Източния блок, сред симпатизинти на соцреализма: Диего Ривера (Мексико), Давид Сикейрос (Мексико), Фернан Леже (Франция), Франс Мазарел (Белгия).
Литература редактиране
За основоположник на социалистическия реализъм в литературата се сочи писателят Максим Горки (романът „Майка“). Известни представители на движението са Михаил Шолохов („Те се сражаваха за родината“, „Разораната целина“), поетът Владимир Маяковски, а в България – Пеньо Пенев.
Изобразително изкуство редактиране
При зараждането си социалистическият реализъм е само едно от теченията в културния живот на Русия. След 1917 г. съветската власт прави всичко възможно да го наложи и утвърди. Художниците модернисти Василий Кандински и Марк Шагал са привлечени на отговорни длъжности в областта на културата, но тъй като „те не са в състояние да разберат съветските стремежи към реалистично изкуство“,[3] скоро са принудени да напуснат родината си. Заявявайки, че се опира на традициите на критическия реализъм, руското народно творчество и передвижниците, соцреализмът проявява нетърпимост към инакомислещите. Дори ляво ориентирани артистични групи като „Пролеткулт“ са подложени на гонение заради „ляво сектантство“.[3] През 1922 г. е основана Асоциацията на художниците на революционна Русия (АХРР). Нейните членове Борис Кустодиев, Константин Юон, Исак Бродски и други се самоопределят като наследници на передвижниците. Техните възгледи се считат от властта за еталон на социалистическия метод в изкуството. Сдружението „Четирите изкуства“ и „Дружеството на московските художници“ като цяло също следват официалната партийна линия. Въпреки това на тях се гледа с известно подозрение от страна на правителството.
Соцреализмът влиза в конфликт със съвременното му западноевропейско изкуство, което неговите привърженици обвиняват във „формализъм“, „субективизъм“ и „упадъчен натурализъм“.[2] Направленията експресионизъм, кубизъм, футуризъм и други, са определяни като упадъчни и реакционни.[4] От художника се изисква социална ангажираност и пресъздаване на сюжети, определени от партийното ръководство на държавата. В СССР такива са Октомврийската революция, Червената армия, Великата отечествена война. В България основните теми са съветската армия, антифашистката съпротива и трудовото ежедневие.
Силно развитие получават монументалната скулптура и архитектура, където се проявяват отчетливо тенденции към гигантизъм. Пример в това отношение е скулптурната композиция „Работник и колхозничка“ в Москва, дело на Вера Мухина. В стремежа да се демонстрира превъзходството на комунизма над капиталистическото общество се изграждат огромни жилищни комплекси, като този на „Калинински проспект“ в Москва (1961).
В България пионер на социалистическия реализъм в монументалната скулптура е Иван Фунев. Като образци в архитектурата могат да се посочат паметникът на връх Бузлуджа и мавзолеят на Георги Димитров.
Тоталитарните режими използват изобразителното изкуство за утвърждаване на култа към личността. В епохата на социализма се създават множество произведения, възвеличаващи Владимир Ленин, Йосиф Сталин, Георги Димитров, Тодор Живков, Николае Чаушеску, Енвер Ходжа.
Кино редактиране
На киното се отдава особено значение заради възможностите, които то представя като средство за пропаганда. „От всички изкуства за нас сега най-важно е киното“, заявява Ленин в „Беседа на В.И. Ленин с А.В. Луначарски“.[5] Самите партийни и държавни ръководители имат решаваща роля при определяне съдбата на филмовите проекти.
Забележително произведение на социалистическото кино е „Броненосецът «Потьомкин»“ от режисьора Сергей Айзенщайн, присъстващо неизменно в челните места на класациите за най-добри филми. Сред безбройните киноленти, посветени на Червената армия и Великата отечествена война, като образци могат да се посочат „Свой сред чужди, чужд сред свои“ (1974) от Никита Михалков и „Бялото слънце на пустинята“ (1969), съчетали пропагандни внушения с художествени качества и интригуващи сюжети.
Известни заглавия в българското социалистическо кино са „На малкия остров“ (1957) от режисьора Рангел Вълчанов, „Черните ангели“ (1970) от Въло Радев, сериалът „На всеки километър“ и последвалия го филм „На живот и смърт“.
Галерия редактиране
- Произведения на социалистическия реализъм
-
„Ленин в Смолний“, Исак Бродски, ок. 1925 г. -
Монументът на връх Бузлуджа (детайл) -
Източници редактиране
- ↑ ((ru)) „Социалистический реализм“ – статия в artpaint.kiev.ua
- ↑ а б „Философски речник“, Издателство на БКП, София, 1968, стр. 497.
- ↑ а б Ханс Байер, „Стилове в изкуството“, издателство „Български художник“, София, 1981.
- ↑ „Речник на чуждите думи в българския език“, издателство „Наука и изкуство“, София, 1970 г.
- ↑ ((ru)) „Об одной фальсификации (Ленин о кино)“
Библиография редактиране
- Евгений Добренко, Метафора власти. Литература сталинской эпохи в историческом освещении, Мюнхен, 1993.
- Evgeny Dobrenko and Thomas Lahusen, eds. Socialist Realism without Shores, Durham and London, Duke University Press, 1997.
- Евгений Добренко, Формовка советского читателя, Санкт-Петербург: Академический Проект, 1997.
- Евгений Добренко, Формовка советского писателя. Социальные и эстетические истоки советской литературной культуры, Санкт-Петербург: Академический Проект, 1999.
- Евгений Добренко и Ганс Гюнтер, сост. Соцреалистический канон, Санкт Петербург, 2000.
- Evgeny Dobrenko, Political Economy of Socialist Realism, New Haven, Yale University Press, 2007.
- Evgeny Dobrenko, Stalinist Cinema and the Production of History: Museum of the Revolution, Edinburgh, Edinburgh University Press & New Haven, Yale University Press, 2008.
- Evgeny Dobrenko and Marina Balina, eds. Petrified Utopia: Happiness Soviet Style, London & New York: Anthem Press, 2009.
- Пламен Дойнов, Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ. Изд. „Сиела“, Институт за изследване на близкото минало. С., 2011.
- Социалистическият реализъм: нови изследвания. Поредица „Литературата на НРБ: История и теория“ – книга 1. съст. Пламен Дойнов, НБУ, С., 2008.
Вижте също редактиране
Външни препратки редактиране
- Пламен Дойнов, Соцреализъм и алтернативи: аспекти на каноничността. Към нова история на литературата от периода на НРБ, Българистика Nuova, год. I, 2012 (за 2010 – 2011)
- Съветска живопис – галерия ((ru))
- Марков Д.Ф., Тимофеев Л. И., „Соцреализм – социалистический реализм“ на сайта Pseudology.org ((ru))