Фердинанд I Български
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Фердинанд.
Фѐрдинанд I, роден като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски (на немски: Ferdinand Maximilian Karl Leopold Maria von Sachsen-Coburg und Gotha), е княз на България – от 7 юли 1887 до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, и цар на България – от 22 септември 1908 до абдикирането му на 3 октомври 1918 година. Той управлява България в продължение на 31 години и по този начин се превръща в най-дълго управлявалия монарх в Третата българска държава.
| Фердинанд I Български | |
|---|---|
| български владетел | |
 | |
| Роден |
26 февруари 1861 г.
|
| Починал | 10 септември 1948 г.
|
| Погребан | Кобург, Федерална република Германия |
| Религия | Католическа църква |
| Награди | Pour le Mérite Орден Черен орел Орден „Свети Станислав“ I степен Военен орден „За храброст“ „Свети Александър“ За гражданска заслуга За военна заслуга Орден на Златното руно Железен кръст Орден на слона Орден „Св. св. Кирил и Методий“ |
| Управление | |
| Период | 7 юли 1887 – 3 октомври 1918 г. |
| Коронация | 2 август 1887 г.[1] |
| Предшественик | Александър I |
| Наследник | Борис III |
| Семейство | |
| Род | Сакскобургготски |
| Баща | Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота |
| Майка | Клементина Бурбон-Орлеанска |
| Братя/сестри | Клотилда от Саксония-Кобург и Гота Фердинанд Филип фон Саксония-Кобург и Гота Лудвиг Август фон Саксония-Кобург и Гота |
| Съпруга | Мария-Луиза Бурбон-Пармска (20 април 1893) Елеонора Българска (28 февруари 1908) |
| Деца | Борис III Кирил Преславски Евдокия Надежда |
| Подпис |  |
| Фердинанд I Български в Общомедия | |
Той също така е известен като страстен ботаник, ентомолог и филателист.
Произход и младостРедактиране
Фердинанд (в западната литература обикновено Ferdinand von Sachsen-Coburg-Gotha) е роден на 27 февруари[2] 1861 г. в двореца Кобург във Виена.
Син е на австрийския генерал принц Август фон Сакс-Кобург-Гота (1818 – 1881 г.) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817 – 1907 г.), дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Август поставя началото на Сакс-Кобург и Гота-Кохари, младши клон на Сакс-Кобург-Готите, който включва в името си това на съпругата му, наследничка на много богатата унгарска аристократична фамилия Кохари, която притежава земите и замъците Чабрад и Ситно в днешна Словакия, както и много други. Семейните имоти били допълнени от богатата френска зестра на принцеса Клементина.
Младият принц Фердинанд прекарва детството си при своите родители във Виена, където баща му е на австрийска военна служба. Често пътуват из Европа – в Швейцария (1864 г.), Англия (1865 г.), Италия (1866 г.), Дания и Швеция (1871 г.), и Франция (1871 – 1872 г.), Османската империя с Цариград (1870 г.), Белгия (1875 г.) и др. Във Виена посещава гимназията „Терезианум“ и училището за кадети, след което достига до лейтенант в Единайсети полк на Австрийските хусари, и старши-лейтенант на Honvéd-хусарите в унгарската конница на 1 ноември 1886 г., чин който запазва до избирането му за български княз. Заедно с брат си принц Август през май – август 1879 г. пътуват до джунглата на Амазония в Бразилия. Резултатите от ботаническите им наблюдения са издадени във Виена под заглавие Itinera Principum S. Coburgi (1883 – 1888 г.) в 3 тома. На 26 март 1896 г. е награден с османски орден „Имтияз“ с брилянти.[3]
На 31 май 1902 г. на княз Фердинанд е поверено шефството на руския имперски 54-ти пехотен полк, откогато носи наименованието 54-ти пехотен мински на Негово Кралско Височество Княза на Българите Фердинанд полк, а от 11 април 1909 г. на Негово Величество Царя на Българите Фердинанд полк.
Начело на БългарияРедактиране
По време на Българската криза български пратеници разговарят във Виена с Фердинанд Сакскобургготски и на 25 юни 1887 г. (7 юли нов стил) Третото велико народно събрание го избира за княз на България. Същия ден принцът подава оставка от австро-унгарската армия и уведомява австрийския външен министър, че приема избора.
Фердинанд полага клетва пред Великото народно събрание в Търново на 2/14 август 1887 г. Франция, Германия и Русия обявяват избора за незаконен. Високата порта не изразява мнение, а Австро-Унгария и Англия заемат двусмислена позиция: изборът е законен, но не може да бъде признат без съгласието на Високата порта, съгласно Берлинския договор.
На 22 януари 1896 година Фердинанд пренебрегва римския папа Лъв XIII и съпругата си княгиня Мария Луиза и сменя вероизповеданието на престолонаследника Борис като издава манифест за православното му кръщение. Манифестът е прочетен в парламента от министър-председателя Константин Стоилов. Кръщението е извършено на 2 февруари 1896 г. в църквата „Света Неделя“ от българският Екзарх Йосиф I от Цариград и пратеника на руския император граф Александър Голенишчев-Кутузов. С този акт монархът накарва Великите сили да признаят короната му и изважда България от международната изолация. През следващите 5 дни всички държави, подписали Берлинския договор от 1878 г., признават официално Фердинанд за княз на България. Папата изпълнява заканата си и отлъчва Фердинанд от католическата църква.[4]
На 22 септември 1908 г. заедно с провъзгласяване на независимостта на България в църквата „Свети 40 мъченици“ Фердинанд I е обявен за „цар на Българите“[5], с което се възстановява титлата на българските монарси от Първото и Второто царство.
През 1909 – 1912 г. се стреми да бъде в добри отношения с Руско-френския съюз; търси доброжелателството и на Великобритания, Австро-Унгария, Италия. На 15 юли 1910 г. по време на посещение в Белгия цар Фердинанд става първият монарх, летял със самолет.[6]
След избухването на Първата световна война през юли 1914 г. под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към Централните сили – Австро-германския блок, към който България се присъединява официално на 6 септември 1915 г. Въпреки военните успехи на фронта – разгрома на Сърбия (ноември – декември 1915) и победата над Румъния (септември – октомври 1916), България претърпява национална катастрофа в края на Първата световна война. Скоро след пробива при Добро поле в Южна Македония, Солунското примирие и капитулацията на България на 30 септември, принуден от обстоятелствата, цар Фердинанд абдикира на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си – княз Борис Търновски (цар Борис III), и напуска страната.[7]
Българската историография разглежда цар Фердинанд като противоречива личност. От една страна се изтъкват заслугите му за утвърждаването и издигането на Третата българска държава, както и за нейната независимост. От друга страна Фердинанд носи трудно оспорима вина за катастрофалното по своите последици участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война, които костват на страната стотици хиляди жертви и тежки териториални и финансови загуби.
Живот в изгнаниеРедактиране
След като не е допуснат от братовчед си – австрийския император Карл I – да остане в именията си в Западна Унгария (днес Бургенланд, Австрия), цар Фердинанд I се отправя към град Кобург в Германия, където живее от 7 октомври 1918 г. до смъртта си. След войната известно време получава пенсия от германското правителство. През 20-те години на 20 век предприема продължителни научноизследователски пътувания из Южна Америка, където е тържествено приет в Бразилия, Аржентина и Уругвай (декември 1927 – април 1928 г.), както и в Източна Африка и Египет. Участва на международни научни конгреси по ботаника и орнитология.
През 30-те и 40-те години на 20 век цар Фердинанд често отсяда в семейните си владения – замъка „Свети Антон“ край Банска Щявница (Banská Štiavnica).[8] Там живее от 1941 и го напуска окончателно през късната есен на 1944 г. с напредването на Червената армия към Прага. Капелани на царя в изгнание са българите отец Иван Романов до 1941 г., когато е избран за епископ на Софийско-пловдивския викариат, и отец Йосиф Търновалийски от 1941 до 1946 г.[9]
Старият цар никога не е бил допуснат да посети отново България, въпреки многократните му настоявания, особено през 1937 г. при раждането на внука му – престолонаследника княз Симеон Търновски.
Умира на преклонна възраст в дома си в центъра на Кобург на 10 септември 1948 г., надживял смъртта на двамата си синове и края на династията в България. На смъртния одър пита адютанта си генерал Петър Ганчев: „Кога заминаваме за България?". Последната воля на цар Фердинанд е да бъде погребан някога в „любимата му България“ и затова ковчегът му е бил временно положен в криптата на католическата църква „Св. Августин“ в Кобург, пред саркофазите на майка му и баща му. Там остава и до днес.
Семейство и личен животРедактиране
Жени се 2 пъти. Първият му брак на 8 април 1893 г. във вила Пианоре край Виареджо, Италия, е с италианската принцеса Мария Луиза Бурбон-Пармска, от която има 4 деца:
- цар Борис III (1894 – 1943 г.);
- княз Кирил Преславски (1895 – 1945 г.);
- княгиня Евдокия (1898 – 1985 г.);
- княгиня Надежда (1899 – 1958 г.).
Княгиня Мария-Луиза умира вследствие на усложнения след раждането на Надежда.
Вторият брак на Фердинанд на 28 февруари 1908 г. в гр. Кобург, Германия, е с германската принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц (1860 – 1917), от която няма деца.
Фердинанд е бисексуален, но според съвременници до средата на живота му интересът му към женския пол е преобладаващ.[10]
Фердинанд се интересува през целия си живот от орнитология и ботаника. Също така той е любител филателист, както и страстен ловец, любител на локомотиви и автомобили (един от автомобилите на Фердинанд е една от главните атракции в музея, посветен на историята на София, който отвори през 2014 г.). Многобройни са приносите му и откритията в орнитологията и ботаниката. Заради тях Фердинанд е бил избран за член на многобройни научни дружества в Европа, както и почетен член на Германското Орнитоложко дружество.
По време на посещенията си в Русия той винаги посещава магазина на фирма „Фаберже“ и прави покупки за доста големи суми.[11]
Награди и отличияРедактиране
През целия си живот Фердинанд е бил винаги високо награждаван. Притежавал е поне 120 висши чуждестранни ордени и награди.
БългарскиРедактиране
- Велик майстор на ордена „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий“, България (1909 – 1918 г.)
- Велик майстор и кавалер на орден „За храброст“ I степен, България
- Велик майстор на ордена „Свети Александър (орден)“ (1887 – 1918 г.)
- Велик майстор на ордена „За гражданска заслуга“ (1891 – 1918 г.)
- Велик майстор на ордена „За военна заслуга“ (1900 – 1918 г.)
ЧуждестранниРедактиране
- Османски орден „Имтияз“ с брилянти (26 март 1896 г.)
- Кавалер на „Велик орден на Златното руно“, Австро-Унгария (1911 г.)
- Кавалер на „Висш рицарски орден на Святото Благовещение“ (Ordine Supremo della Santissima Annunziata), Италия (1897 г.)
- „Висш орден на Черния Орел“ (Hoher Orden vom Schwarzen Adler), Прусия, Германия
- „Железен кръст“ за храброст, I степен, Германия
- Кавалер на ордена „Pour le Mérite“ с дъбови листа (mit Eichenlaub), Прусия, Германия (1916 г.)
- Велик офицер на ордена на „Почетния легион“ (Ordre national de la Légion d'honneur), Франция (1905? г.)
- Кавалер на ордена „Свети Апостол Андрей Първозвани“, Русия (1898 г.)
- Кавалер на ордена „Свети Станислав“, I степен, Русия
- Кавалер на ордена „Света Анна“, I степен, Русия
- Кавалер на ордена на Белия Орел, Русия (преди 1902 г.)
- Кавалер на „Свети Александър Невски“, Русия (1910 г.)
- Кавалер на ордена за военни заслуги Militärverdienstkreuz, 1-ви клас с мечове, Австро-Унгария (1 ноември 1915 г.)
- Кавалер на Големия кръст на „ордена на Свети Стефан Унгарски“, Австро-Унгария (1899 и 1908 г.)
- Кавалер на Големия кръст на Военния орден „Мария Терезия“, Австро-Унгария (1917 г.)
- Кавалер на Големия кръст на Военния орден на Макс Йозеф (Militär-Max-Joseph-Orden), Бавария, Германия
- Кавалер на Светия военен Константинов орден „Свети Георги“ (Sacro Militare Ordine Costantiniano di San Giorgio), Парма, Италия (1893 г.)
- Най-висш османски орден „Nishan-i-Ali-Imtiaz“, Османска империя (1910 и 1915 г.)
- Кавалер на кралския орден на Серафимите (Kungliga Serafimerorden), Швеция (28 юни 1937 г.)
- Кавалер на Големия кръст на ордена „Прибина“ (Pribina‒Orden), Словакия (13 март 1941 г.)
ДРУГИ:
Допълнителна литератураРедактиране
- Граф Робер дьо Бурбулон: „Български дневници“. София 1995, ИК „Колибри“
- Даниела Давчева, Светослав Овчаров: „Лисицата и лъвът. Фердинанд I на фона на българската психологическа и политическа действителност 1886 – 1902“. София 1994. УИ „Св. Климент Охридски“
- Цар Фердинанд: „Съвети към сина“. София 1991. ИК „Св. Климент Охридски“
- Иван Йовков: „Кобургът“. София 1980
- Josef Knodt: „Ferdinand der Bulgare“. Bielefeld 1947
- Йоахим фон Кьонигсльов: „Фердинанд Български“. София 1998. Изд. Гал-Ико
- Ханс Рожер Мадол: „Фердинанд. Цар на българите“. София 1932, 1992
БележкиРедактиране
- ↑ Черно море – седмичен вестник, ред. Петър Бобчевски, бр. 08, 28 юли 1891 г., стр. 4
- ↑ Law on Introduction of the Gregorian Calendar in Bulgaria in 1916
- ↑ Куманов, Милен. Българо-турски военни отношения през Първата Световна война (1914 – 1918) – сборник от документи. 2. София, Гутенберг, 2015. ISBN 978-619-176-034-3. с. 516.
- ↑ Княз Фердинанд изпързаля папата, вестник „24 часа“, 09.01.2013 г.
- ↑ www.lostbulgaria.com
- ↑ King up in aeroplane. // The New York Times. 16 юли 1910.
- ↑ Манифест към българския народ, с който цар Фердинанд абдикира. // Държавен вестник бр. 223, 4 октомври 1918 г. Anamnesis.
- ↑ През 1401 – 1919 г. – Унгария; през 1919 – 1939 г. – Чехословакия; през 1939 – 1945 г. – Словакия; през 1945 – 1993 г. – Чехословакия; от 1993 г. – Словакия
- ↑ Един завет – блог на клуба на потомците на царския офицерски корпус, Цар Фердинанд I
- ↑ Стивън Констант „Фердинанд Лисицата“, София 1992 г.
- ↑ Кривошей Д. Ю., Скурлов В. В. Изделия фирмы „Фаберже“ в коллекциях монархических домов Болгарии, Сербии и Черногории (конец XIX – начало XX вв.) // Клио. – СПб., 2017. – № 9 (129). – С. 161 – 162.
- ↑ Seine Majestät König Ferdinand von Bulgarien. // barnick.de. barnick.de, 2013. Посетен на 5 февруари 2013. (на немски)
| Александър I Батенберг | → | Княз на България (7 юли 1887 – 22 септември 1908) | → | -- |
| -- | → | Цар на българите (22 септември 1908 – 3 октомври 1918) | → | Борис III |