Цапари

селище в Република Македония

Ца̀пари (на македонска литературна норма: Цапари) е село в Северна Македония в община Битоля. В 2002 година селото има 493 жители.[1]

Цапари
Цапари
— село —
      
Герб
Църквата „Свети Георги“ в селото
Църквата „Свети Георги“ в селото
41.0558° с. ш. 21.1781° и. д.
Цапари
Страна Северна Македония
РегионПелагонийски
ОбщинаБитоля
Географска областГяваткол
Надм. височина1005 m
Население493 души (2002)
Пощенски код7313
МПС кодBT
Цапари в Общомедия

География

редактиране
 
Кажани (вляво) и Цапари (в дъното) през Първата световна война

Селото е разположено на 15 километра западно от Битоля в северното подножието на планината Баба (Пелистер), в областта Гяваткол, по пътя към Ресен. Цапари е планинско село на надморска височина от 1005 m. От Пелистер извира Цапарската река, която в Цапарското поле се влива в река Шемница.[1]

В местността Манков лък край Цапари се намират останки, които според местното предание са от град, съществувал на това място. Съгласно легендата градът е бил изоставен след чумна епидемия (наричана панукла). На юг от селото се намира така нареченото Кале на Крали Марко.[2]

Легенда за името на селото гласи, че жителите отглеждали много кози, които викали със специфичната дума цап и жителите на околните села започнали да ги наричат цапарци, а селото Цапари.[1]

В Османската империя

редактиране

Първото споменаване на Цапари е от 1622 – 1623 година. До началото на XIX век, според предание, селото се е намирало в местността Чифлик, след което се е преместило на сегашното си място. До XX век традиционен поминък на местните жители е правенето на дървени въглища (кюмюрджийство).

В края на XIX век Цапари е голямо чисто българско село. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Цапаре (Tsaparé) е посочено като село в Ресенска каза с 210 домакинства и 585 жители българи.[3]

В селото функционира българско училище още от 70-те години на XIX век и селото е екзархийско. Според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) селото има 230 къщи с 1420 души жители българи християни.[4] В „Битолско, Преспа и Охридско“ Кънчов пише:

Селяните са едни от най-събудените по тези места... Къщите са чисти, красиви, покрити с плочи и с широки дворове, пълни с плодовити дървета.[5]

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Цапари е чисто българско село в Битолската каза на Битолския санджак с 250 къщи.[6]

 
Гробницата на падналите въстаници, снимана по време на Първата световна война
 
Девойки в носии от Цапари, 1904 г. Фото: Братя Манаки

Жителите на селото участват активно във въоръжената борба на ВМОРО срещу турската власт. Заедно с жителите на Гявато и Смилево Цапари е ядрото на Илинденското въстание в Битолско и селото дава няколкостотин въстаници. Над Цапари се води последната битка в околията. Във въстанието селото дава 96 (всичко 126) убити въстаници, най-много в цяла Македония.

Признателните цапарци изграждат през 1906 година в двора на църквата „Свети Георги“ костница, в която са прибрани костите на загиналите. През 70-те години на XX век те са преместени в центъра на селото, където е построен голям паметник, който стои в герба на Цапари. На задната страна на новия паметник са имената на загиналите в комунистическата съпротива.

По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Цапари има 1904 българи екзархисти и в селото работи българско училище.[9] Според учителя в селото Н. Василев през 1906 – 1907 година то има 285 къщи и 1600 жители българи. Една от причините за намаляване броя на жителите на Цапари след 1903 година е масовата емиграция в Америка. През 1907 година отвъд Атлантика живеят 162 преселници от Цапари.[10]

При избухването на Балканската война в 1912 година 9 души от Цапари са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]

Цапари силно пострадва и по време на сръбската окупация след началото на Балканската война. На 29 април 1913 година сръбският битолски околийски началник Яня Константинович заедно с офицера член на Църна рука Михайло Михайлович и двама сръбски войводи, 60 стражари и рота войници обсаждат Цапари, събират всички мъже и ги карат да предадат всичкото оръжие, скрито в селото. Селските свещеници и първенци, както и голяма част от селяните са подложени на инквизици и мъчения, при които умира Насе Гечев войвода на Цапарската чета в Илинденското въстание. Първенецът Трайче Ташков, въпреки преклонната си възраст, е пребит от Константинович и Михайлович, и оставен полумъртъв.[12] Преди да напуснат селото, един сръбски офицер казал, че сърбите мразели на първо място българите, после австрийците, а накрая турците. След това сръбските военни започват насилствено да записват цапарчани като доброволци за сръбската армия. Селото изпраща депутация се явява пред руския консул в Битоля да протестира, но той я предава на сръбските власти, които затварят трима цапарчани.

Първа световна война

редактиране
 
Глава на документ на Цапарската община, 1915 – 1918 г.
 
Учители и ученици от местното българско училище, 1909 г.

При българското управление по време Първата световна война заедно със Сърбци, Цапари образува малката Цапарска община в състава на Битолската селска околия. То има 1704 жители.[13]

По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, Стефан Туджаровски от Битоля е български кмет на Цапари от 17 март 1942 година до 3 септември 1942 година. След това кметове са Кръстю К. Лещаров от Охрид (3 септември 1942 – 20 октомври 1942) и Никола П. Стойков от Вощарани (22 февруари 1942 – 9 септември 1944).[14]

След Втората световна война

редактиране

Селото е освободено от сръбската власт през април 1941 година, когато Югославия рухва под ударите на Нацистка Германия. Цапари заедно с цяло Битолско за 3 години до 1944 година влиза в границите на българската държава, след което отово попада в нова комунистическа Югославия. В края на 50-те години огромна част от населението на Цапари – над 2000 души емигрират отвъд океана, предимно в Австралия.

В 1953 година селото има 1809 жители. Селото има фолклорен ансамбъл, хор и различни спортни клубове. В 1961 година жителите му са 1618.[1] Най-много изселници от Цапари има в Битоля, Скопие, Охрид, Прилеп, Европа, САЩ (първият цапарец емигрира в 1895 година), Канада и Австралия (първият цапарец емигрира в 1920 година).[1] Според преброяването от 2002 година селото има 493 жители македонци.[15]

Националност Всичко
македонци 493
албанци 0
турци 0
роми 0
власи 0
сърби 0
бошняци 0
други 0

До 2004 година Цапари е център на община Цапари.

На Василица, 14 януари, се провежда Цапарският карнавал с маски.[1]

Българско военно гробище

редактиране

През Първата световна война Цапари е на фронтовата линия и край селото са погребани 214 български войници и офицери. През 2004 година гробището в Цапари става първото официално признато българско военно гробище на територията на Северна Македония. Седемте паметника на български офицери, погребани в двора на църквата „Свети Георги“ са единствените запазени от хилядите български офицерски паметници на територията на днешна Северна Македония.[16]

Забележителностти

редактиране
 
Сваляне от кръста, стенопис в „Света Петка

Личности

редактиране
Родени в Цапари
  •   Апостол Гошев Лаков, български революционер от ВМОРО[17]
  •   Апостол Трайков, български революционер от ВМОРО[18]
  •   Борис Кочановски (1923 – 1944), югославски партизанин и деец на комунистическата съпротива във Вардарска Македония.
  •   Владо Ласковски (1932 – 2007), журналист от Северна Македония
  •   Георги Кръстев Андонов, македоно-одрински опълченец, четата на Алексо Джорлев[19]
  •   Димитър Грозданов (1867 – 1908), български революционер и духовник
  •   Димитър Стерьов, български революционер от ВМОРО[18]
  •   Драган Канатларовски (р. 1960), северномакедонски футболист и треньор
  •   Ефтим Тодоров Стефанов, български революционер от ВМОРО.[18]
  •   Иван Г. Китанов (Йонче Китин), български революционер, войвода на цапарската чета, по време на Илинденско-Преображенското въстание участва в нападенията срещу битолските села Търново и Братин дол, загива във въстанието[20]
  •   Йован Капинков, български революционер от ВМОРО[17]
  •   Иван Петров Трайков (1880 – след 1943), български революционер, деец на ВМОРО
  •   Константин Белчев (1873 – 1945), български революционер и държавен деец
  •   Лазар Димов Сорчев, български революционер от ВМОРО[18]
  •   Любица Ачевска (р. 1957), северномакедонска дипломатка
  •   Митре Бачваров, български революционер от ВМОРО[21]
  •   Митре Връчковски (1921 – 1944), български партизанин
  •   Митре Йованов Карамфилов, български революционер от ВМОРО[17]
  •   Митре Петрев Трайков, български революционер от ВМОРО[18]
  •   Михаил Мукев (1880 – 1919), български революционер
  •   Михаил Радев, български революционер от ВМОРО, четник на Стефан Димитров[22]
  •   Миял Китин, български революционер от ВМОРО[17]
  •   Михаил Ставрев, български революционер от ВМОРО, четник на Евстатий Шкорнов,[23] участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Иван Варналиев[24]
  •   Найдо Ставрев (? – 1 юли 1903), деец на ВМОРО, свещеник от 1899 година, касиер на цапарския революционен комитет, войвода на селската чета, убит в сражение с турци край Цапари.[25][26]
  •   Насе Гечев (? – 1913), български революционер, войвода на чета по време на Илинденско-Преображенското въстание, убит от сръбските власти на 14 май 1913 година в Битолския затвор[27]
  •   Наум Бочваров (1880 - след 1946), български революционер от ВМОРО[21]
  •   Наум Върчков, български революционер от ВМОРО[21]
  •   Науме Ласков, български революционер от ВМОРО[17]
  •   Науме Сазданов, български революционер от ВМОРО[18]
  •   Никола Гиков, български революционер от ВМОРО[28]
  •   Никола Гошев Китин, български революционер от ВМОРО[17]
  •   Павел Христов (1874 – 1922), български революционер и държавен деец
  •   Петър Найдов Ангелков (1882 – ?), български революционер от ВМОРО[21]
  •   Симеон Котев, български революционер, деец на ВМОРО, убит[29]
  •   Сотир Христов Кукулов, български революционер от ВМОРО[17]
  •   Стойче Барбутов, български революционер от ВМОРО[21]
  •   Тасе Спиров Върчков, български революционер от ВМОРО[21]
  •   Ташко Георгиев Белчев, български революционер от ВМОРО[21]
  •   Тодор Колев, български революционер, работи като революционен организатор, по време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета, ранен в края на въстанието се крие в Битоля[30]
  •   Трайче Блажев, български революционер от ВМОРО, четник на Евстатий Шкорнов[23]
  •   Трайче Спасев Петров, български революционер от ВМОРО[31]
  •   Христо Боримечков, български революционер, през Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е начело на чета, която напада бейската кула в село Ротино[21][32]
  •   Христо Вельов, деец на ВМОРО
  •   Христо Зенгов (1881 – ?), деец на ВМОРО
  •   Христо (Ристе) Мукев, български революционер, войвода на чета през Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година, която прекъсва телеграфа по пътя Превалец – Кажани (Бела чешма).[33]
  •   Христо Симов, български революционер, през Илинденско-Преображенското въстание е войвода на четата от Цапари, сражава се с турски аскери при Цапари, Облаково и Гявато.[34]
  •   Яне Върчов, български революционер от ВМОРО[21]
Починали в Цапари
  •   Александър Георгиев Цветков, български военен деец, запасен подпоручик, загинал през Първата световна война[35]
  •   Владимир Иванов Пискюлиев, български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война[36]
  •   Здравко Георгиев Цонов (Цонев), български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война[37]
  •   Иван Филипов Илиев, български военен деец, капитан, загинал през Първата световна война[38]
  •   Иван Живов Димов (Дамянов), български военен деец, капитан, загинал през Първата световна война[39]
  •   Марин Симеонов Димитров, български военен деец, капитан, загинал през Първата световна война[40]
  •   Найден Георгиев Живков, български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война[41]
  •   Петър Димитров Пърпов, български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война[42]
  •   Петър Добрев Хубанов, български военен деец, запасен поручик, загинал през Първата световна война[43]
  •   Цеко (Цено) Ламбрев Витков, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война[44]
  1. а б в г д е ж Цапари // Мој Роден Крај. Архивиран от оригинала на 2017-12-08. Посетен на 11 ноември 2017.
  2. Етнография на Македония, т. II, София 1992, с. 52 – 53.
  3. Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 86 – 87.
  4. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 239.
  5. Васил Кънчов. „Битолско, Преспа и Охридско. Пътни бележки“. София, 1890.
  6. Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 12. (на македонска литературна норма)
  7. Списъкъ на избититѣ лица // Илюстрация Илиндень XIV (2 (132). София, Издание на Илинденската Организация, февруарий 1942. с. 15.
  8. Или Найдо С. Обретков, неговата дъщеря Надежда Петрова се жени за Григор Петров от Герман, Преспанско, като и двамата са активни членове на македоно-българската църква и МПО „Александър Велики“ в Лорейн, Охайо; виж: Македонски алманахъ. Индианаполисъ, Индиана, САЩ, Централенъ Комитетъ на Македонскитѣ политически организации въ Съединенитѣ щати, Канада и Австралия, 1940. с. 371.
  9. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 174-175. (на френски)
  10. Етнография на Македония, т. II, София 1992, стр. 52.
  11. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 886.
  12. Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 425.
  13. Списък на населените места в Македония, Моравско и Одринско, София 1917, с. 5., архив на оригинала от 7 април 2014, https://web.archive.org/web/20140407080653/http://statlib.nsi.bg:8181/isisbgstat/ssp/lister.asp?content=%2FFullt%2Fextpages%2FSNM_23_1917_1917%2FSNM_23_1917_1917_P%2A.pdf&from=1&to=150&index=%2FFullt%2Fextpages%2FSNM_23_1917_1917%2FSNM_23_1917_1917_index.pdf&cont=&type=%F1%F2%F0%E0%ED%E8%F6%E8, посетен на 11 февруари 2021 
  14. Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  15. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 30 септември 2007 
  16. „Архангелова задушница и за героите извън отечеството“. Списание „Български войн“, брой 1 от 2006
  17. а б в г д е ж Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том II, дел II. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2016.
  18. а б в г д е Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том IV, дел I. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2017.
  19. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 36.
  20. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 77, 78.
  21. а б в г д е ж з и Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том I, дел I. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2016.
  22. „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.9
  23. а б „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА - Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.36
  24. Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  25. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 131.
  26. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 364.
  27. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 34.
  28. Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том I, дел II. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2016.
  29. Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 94.
  30. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 79.
  31. Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том III, дел II. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2017.
  32. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 21.
  33. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 111.
  34. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 151.
  35. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 466, л. 1, 2; а.е. 279, л. 88
  36. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 227, л. 15; оп. 1, а.е. 323, л. 13; оп. 3, а.е. 16, л. 11
  37. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 446, л. 1, 2; а.е. 279, л. 29
  38. ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 19, л. 13
  39. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 466, л. 1, 2; а.е. 279, л. 43
  40. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 220, л. 5, 6
  41. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 446, л. 2, 3; оп. 3, а.е. 16, л. 44
  42. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 1, л. 19, 20; оп. 3, а.е. 16, л. 51
  43. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 466, л. 2, 3; оп. 3, а.е. 279, л. 81
  44. ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 19, л. 1; а.е. 16, л. 68