Велес

(пренасочване от Велешко)
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за града в Северна Македония. За славянския бог вижте Велес (бог). За аржентинския футболен отбор вижте Велес Сарсфийлд.

Вѐлес (на македонска литературна норма: Велес) е град в централната част на Северна Македония, разположен на река Вардар. Градът е център на община Велес и на Повардарската епархия на Македонската православна църква. Турското му име е Кьопрюлю (Köprülü), което означава мост. От 1946 до 1996 г. градът носи името Титов Велес в чест на комунистическия диктатор Йосип Броз Тито.

Велес
Велес
— град —
      
Герб
Велес с часовниковата кула
Велес с часовниковата кула
Страна Flag of Macedonia.svg Северна Македония
Регион Вардарски
Община Велес
Географска област Повардарие
Надм. височина 206 m
Население 55 108 души (2002)
Пощенски код 1400
Телефонен код (+389) 043
МПС код VE
Официален сайт veles.gov.mk
Велес в Общомедия

ГеографияРедактиране

Близо до Велес се намира река Брегалница, която се влива във Вардар. Градът се намира на главния път между Скопие и Гевгели (продължава за Атина). Южно от града се намира пещерната църква „Свети Марко“.

ИсторияРедактиране

Градът е основан през 168 г. пр. Хр. и носи името Вила Зора. Част от жителите му идват от античния град Стоби.

След началото на XI век градът неколкократно се споменава като част от Пелагонийската епархия на Охридската архиепископия.[1] По-късно градът е известен с манастира „Свети Димитър“ от XIV век.

В Османската империяРедактиране

 
Печат от Велес: „Печ(атъ): Велеското. българск(о): училищ(е): 1845“, като един от ръководителите на училището е Ангелко Палашов.
 
Учителите във велешкото българско първоначално и класно училище „Св. св. Кирил и Методий“: Иван Хаджипанзов, Методи Михайлов, Христо Елезов, Ванчо Котев, Атанас П. Стефанов, Иван Крайничанец, Роса Бошнакова, Мария х. Попкостова, Велко Думев, Кона Арсова, Ачков, К. Пейов

През 1704 година сръбският книжовник Йеротей Рачанин посещава Велес и пише:

И пак дойдохме на 14 ден във Велес, град български, а турците го наричат Кюпрюлия.[2].

Гръцкият просвещенец Атанасиос Псалидас пише в своята „География“ (1818 - 1822), че Кюпрули е населяван от „турци и българи, които са най-невежи“.[3]

През 1840 година е построена църквата „Свети Пантелеймон“, проектирана от архитект Андрей Дамянов, една от най-големите църкви от XIX век в Македония. Според свидетелства на посетили града през 1859 година американски мисионери, той има 30 – 35 хиляди жители, като мнозинството са турци, но всички говорят български.[4] Йордан Хаджиконстантинов Джинот пише в 1859 година: „Велесъ градъ содержава до 5000 души Болгары, 1600 Труцы, до 185 Цинцары, и 150 Циганы“.[5]

Руският консул в Битоля, Михаил Хитрово, през 1862 година пише, че общият брой на населението на Велес достига до 20 000 души, от които две трети българи-християни. Според него мюсюлманските жители на града непрекъснато намаляват, като 40 години по-рано са били мнозинство от населението. Езиците, които се употребяват във Велес са български и турски, като турците също говорят български. В града отдавна функционира българско училище. „В нито един от градовете на тукашните местности, отбелязва Хитрово, не съм срещал българското население така развито в гражданско отношение, както във Велес[6]

 
Посрещане на първия влак във Велес в 1873 година

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че във Велес (Vélissa Keuprulu) живеят 5200 гърци.[7] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Велес е посочен като град с 1470 домакинства и 1007 жители мюсюлмани и 4884 българи.[8]

В 1894 година Густав Вайганд пише в „Аромъне“: „Тукъ се намиратъ 50 аромѫнски фамилии и дѣйствуватъ противъ българетѣ.“[9]

В началото на XX век градът е център на Велешка каза в Османската империя. Според българския географ Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в началото на XX век Велес има 19 700 жители, както следва: 12 000 българи християни, 6600 турци, 500 власи и 600 цигани.[10]

 
Печат на гръцкото училище във Велес, 1898 г.

Тоталното мнозинство на християнските жители на града е под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Велес се състои от 13 816 българи екзархисти, 56 българи патриаршисти сърбомани, 35 гърци, 402 власи, 12 албанци и 444 цигани. В града има 2 прогимназиални и 2 основни български училища, и по едно прогимназиално и едно основно гръцко, влашко и сръбско.[11]

Преди построяването на Баронхиршовата железница по направлението Косовска Митровица – Солун през 1873 – 1874 г., в града процъфтява търговията със салове, които се спускат натоварени със стока по река Вардар до Солун.[12]

След Балканските войниРедактиране

При избухването на Балканската война 306 души от Велес са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13] На 5 октомври 1912 година градът е освободен от четите на Даме Мартинов, Тодор Оровчанов и Трайко Павлов, които на 15 октомври го предават на настъпващите сръбски части.[14] Пръв сръбски кмет на града става Лазар Трайков.[15]

След Междусъюзническата война градът остава в Сърбия. В края на 1944 година на смърт чрез разстрел са осъдени 10 будни местни българи начело с Георги Димитров и Наки Георгиев, на 30 май 1945 е проведен друг противобългарски съдебен процес, като обвиняеми са младежа Любен Гьошев Бръчков, гимназиста Благой Алексов Чушков и други, осъдени в града са и Ангел Димов от село Войница, Благой Варналиев, Алица Вондикова и други, местния печатар Лазар Крайнчанец и други.[16]

Според преброяването от 1994 градът има 44 149 жители, а според това от 2002 година – 43 716.[17]

 
Вардар във Велес
Националност Всичко
македонци 40 269
албанци 91
турци 1694
роми 799
власи 340
сърби 297
бошняци 36
други 190

Побратимени градовеРедактиране

ГалерияРедактиране

ВелешаниРедактиране

Сред видните български фамилии в града са Кушеви - едно от видните велешки семейства заедно с Весови, Дръндарови, Хаджиничеви, Хаджипанзови, Владикоецови, Пройчеви, Попкочови, Голистоянови, Ризови, Четкови, Попйорданови, Джайкови, Шоптраянови, Шулеви, Пенини, Попгьорчеви, Крепиеви[19] и Хаджимишеви.

КухняРедактиране

Типично ястие за Велес е пастърмайлията, наричано и велешка пита, наподобяващо пица. В чест на ястието всяка година в града се провежда кулинарният фестивал „Велешка питияда“.[20]

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 173.
  2. Колектив, Македония Сборник от документи и материали, БАН, 1978 г., стр.120.
  3. Данова, Надя. България и българите в гръцката книжнина : XVII – средата на XIX век. София, Парадигма, 2016. ISBN 978-954-326-270-0. с. 239.
  4. Шашко, Филип и др. Американски пътеписи за България през XIX век. „Планета – 3“, 2001. ISBN 9549926583. с. 34.
  5. Статистическо описаніе Велесъ, 6 февруарія. // Цареградски вѣстникъ 9. 7 Мартъ 1859. с. 3.
  6. Из донесения М. И. Хитрово директору Азиатского департамента Н. П. Игнатьеву о социально-экономическом и культурном развитии г. Велеса и прилегающего к нему района, 1.03.1862 г.
  7. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 58. (на френски)
  8. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 178 – 179.
  9. Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 240.
  10. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 156.
  11. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 118 – 119. (на френски)
  12. Иван Петров Крайничанец. „Спомени от изминалия път в живота ми“, Скопие, 1942 година
  13. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 833 – 834.
  14. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 23.
  15. Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 426.
  16. Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 324 -325.
  17. „Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови“, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен 15 септември 2008 
  18. „www.namrb.org“, архив на оригинала от 13 април 2016, https://web.archive.org/web/20160413180955/http://www.namrb.org/filesystem.php?id=12.xls, посетен 13 април 2016 
  19. Кушев, Михаил Банов. Фамилия Кушеви. София, ръкопис, 1985. с. 1.
  20. Велешки специјалитети. // Општина Велес – Официјален портал на Општина Велес. Посетен на 8 юни 2020 г..