Вениамин Димитров
Вениамин Димитров Далкалъчев e български духовник и обществен деец от Македония.[1]
| Вениамин Димитров | |
| български духовник | |
| Роден |
1874 г.
|
|---|---|
| Починал | 1965 г.
|
| Учил в | Солунска българска мъжка гимназия Цариградска българска духовна семинария Киевска духовна академия |
Биография редактиране
Роден е в 1874 година във воденското село Владово, тогава в Османската империя. Учи в родното си село и едва на 13 години става учител в съседно воденско село, където преподава от 1887 до 1890 година. Учи във Воденското българско училище от 1890 до 1892 година и в Солунската гимназия от 1892 до 1894 година. В 1894 година заминава за Цариград, където завършва Цариградската духовна семинария в 1900 година.[1] В 1900 година започва да учи в Духовната академия в Киев, която завършва в 1904 година.[1][2]
Завръща се в Османската империя и от 1904 до 1913 година е учител в Цариградската семинария.[1] От 22 – 24 април 1910 година в Солун се провежда първият събор на дружеството „Българска матица“, основано през 1909 година. Избрана е Върховна управа от 12 души с председател Христо Далчев, секретар Васил Шанов и ковчежник Димитър Василев. Оформени са три комитета (отбора): Църковно-училищен - с председател Васил Динов, Книжовен - с председател Вениамин Димитров и Стопански - с председател Атанас Ченгелев.[3]
В 1913 година Димитров е новоназначен учител в Българското свещеническо училище в Скопие. В свой доклад от 18 март 1913 година до военния министър Никифор Никифоров, касаещ „антибългарските действия на сръбските власти“, българското аташе в Генералния щаб на сръбската армия майор Разсуканов в частност пише, че на Димитров е предложено от полицията „да си отиде в София“, тъй като „агитатори не искали повече да се разтакават из улиците“. Разсуканов дава съвет на Димитров да остане в Скопие, като се старае да не предизвиква полицейските органи, освен ако не му бъде връчена писмена заповед или не бъде евентуално екстерниран насилствено. В крайна сметка, на 14 март Димитров е арестуван, като, по думите на Разсуканов, местният сръбски окръжен началник Михаил Церович „псувал“ пред арестанта „и Екзархия, и всичко“. В този ден също е изгонен директорът на свещеническото училище, комуто сръбските власти заповядват „повече [...] да не смее да се връща“ в двете наети, разположени една до друга, сгради на училището. На 15 март, въпреки протестите от българската екзархийска митрополия, Димитров е откаран във Воден.[4]
Установява се в Свободна България и става директор на непълната смесена гимназия в Дупница. След това преподава в Русенския учителски институт и в Пловдивския педагогически институт до 1924 година. Същевременно преподава и в Пловдивската духовна семинария.[1] В 1921 година, като представител от миряните на Воденска епархия, Димитров е член на Втория църковно-народен събор, заседавал под председателството на Неофит Видински между 6 и 28 февруари и отново от 11 май до 15 август.[5]
Включва се в дейността на Съюза на македонските емигрантски организации. Делегат е на Седмия конгрес на Съюза на македонските емигрантски организации от 1928 година от Воденското братство.[6]
От 1924 година до 1931 година преподава омилетика и история на Българската православна църква в Софийската духовна семинария. В 1931/1932 година е директор на смесената гимназия в Горна Джумая. Пенсионира се в 1932 година и започва да редактира „Народен страж“.[1]
Умира в Долна баня в 1965 година.[1]
Вениамин Димитров е автор на учебници по вероучение за прогимназиите и гимназиите, на учебник по обща и българска църковна история (5 издания), на учебник по свещена история на Новия завет и Катехизис (11 издания), на учебник по свещена история на Вехтия и Новия завет (12 издания). В 1930 година издава „Сборник от образцови проповеди на най-бележити православни проповедници“.[1]
Синовете му Кирил Далкалъчев и Климент Далкалъчев за жертви на народния съд. Климент е осъден на смърт по процеса на Шестия върховен състав на Народния съд, а Кирил, околийски управител на Дупница, безследно изчезва след Деветосептемврийския преврат в 1944 година и задочно е осъден на смърт по процеса на Седмия върховен състав на Народния съд.[7]
Бележки редактиране
- ↑ а б в г д е ж з Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995. ISBN 954-07-0530-4. с. 176.
- ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878-1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 51.
- ↑ Караманджуков, Христо. Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа - Малкотърновски революционен район 1902-1903, том 1. София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 1996. с. 14.
- ↑ Йонов, Момчил. Жалби и съдба на българите в Македония през балканските войни 1912-1913 г. София, 1998. с. 245.
- ↑ Дружество на столичните журналисти. Общ годишник на Бѫлгария - 1922 година. София, Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1922. с. 115, 119.
- ↑ Важни свидетелства за разединениетона македонската емиграция през 1928 година // Сите българи заедно. Посетен на 28 юли 2021 г.
- ↑ ЦДА, ф. 1449 к, оп. 1, а. е. 190, л. 155