Владимир Попанастасов

Владимир Попанастасов Кръстев с псевдоними Пепо, Вл. Ястребов[1] е български поет, юрист и офицер от Македония.

Владимир Попанастасов
български поет
Роден
Починал
21 юни 1913 г. (30 г.)
Учил вСофийски университет
Семейство
БащаАнастас Стойчев

БиографияРедактиране

Владимир Попанастасов е роден в 1883 (или 1884[2]) година в големия западномакедонски град Охрид, тогава в Османската империя. Вуйчо е на Тома и Христо Измирлиев (Смирненски), върху когото оказва голямо влияние в ранните му години. Завършва Битолската българска класическа гимназия,[2] а след това право в Софийския университет. От 1909 до 1912 година е мирови съдия в Карлово и в Цариброд и помощник прокурор в Стара Загора.

Участва в Балканската и Междусъюзническата война. Димитър Бабев разказва за последната си среща с него в Дедеагач, малко преди избухването на Междусъюзническата война. На въпроса дали е написал някой стих, той отговаря: „... Сега аз за едно мисля: коя е тази черна ръка, която приготовлява новата буря, която ще обърне в пустиня родината ми“. По същото време му съобщават, че го освобождават от длъжността дружинен адютант и го пращат в ротата, т.е. на първа линия с войниците. Реакцията му е: „Все ми е едно. Даже по-добре ще бъде така. Щом са ме подгонили, нека ме гонят.“[3]

Загива като подпоручик от 25 пехотен драгомански полк[4] в сражението при Лахна. В битката с гърците, начело на своите войници, той е тежко ранен, но не напуска командния си пост. Умира от раните си на 21 юни (3 юли нов стил) 1913 година.[5][3]

ТворчествоРедактиране

Владимир Попанастасов (Пепо) пише хумористични и сатирични стихове, както и фейлетони и разкази, които излизат предимно във вестник „Българан“. Пише и в списанията „Художник“, „Македоно-одрински преглед“, „Свято дело“, „Демократически преглед“ и във вестниците „Илинден“, „Гражданин“ и други. В 1909 година излиза книгата му „Легенди“ със стихотворения и поеми на историческа и библейска тематика.[6]

Неговото творчество, възгледи и културната среда оказват голямо влияние върху племенника му Христо Смирненски в периода, когато момчето живее с него и дядо си в София (1908 – 1910). Хумористичните работи на Пепо с лека и игрива стихотворна форма, разнообразна тематика и идейно съдържание се отразяват в ранните хумористични произведения на Христо и брат му Тома Измирлиев. За голямото внимание, с което Христо Смирненски е чел творбите на вуйчо си, и въздействието им върху него говорят моменти и в по-късното му творчество. Като своеобразен отзвук от „Легендите“ на Попанастасов може да се възприема възгласът „Да бъде ден!“, с който в творбата на вуйчото сатаната създава светлината, а Смирненски, поставяйки го в съвсем различен контекст, слага за заглавие първата си стихосбирка.[7]

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Анастас Кръстев
(около 1847 - 1910)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ефтим Лимончев
 
Параскева
Лимончева
 
Владимир Попанастасов
(1883 - 1913)
 
Ефросина
Настева
 
Никола Настев
(1866 - 1929)
 
Елисавета Попанастасова
(1871 - 1951)
 
Димитър Измирлиев
(1866 - 1943)
 
Елена
Попанастасова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Сашо Настев
(1900 - 1971)
 
 
 
 
 
 
 


Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 77, 107.
  2. а б Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 298.
  3. а б Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 46 – 47.
  4. Загинали военнослужещи в Балканските войни (1912 – 1913): Владимир Попатанасов, архив на оригинала от 8 февруари 2016, https://web.archive.org/web/20160208030212/http://archives.bg/balkanwars/search/46-2012-05-07-18-44-53/10601-2012-07-29-12-11-53, посетен на 2013-04-09 
  5. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 3, л. 63
  6. Енциклопедия България, том 5, София, Издателство на БАН, 1986, стр. 336 – 337.
  7. Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 31 – 32.