Уикипедия

Владимир Руменов

Владимир Иванов Руменов е български военен лекар, генерал, политик, общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1][2]

Владимир Руменов
български революционер, лекар и политик
2 юли 1900 г.
2 юли 1900 г.
Роден
1 май 1870 година
Починал
20 януари 1939 година (68 г.)
Учил вОдески национален университет
Национален военен университет
Политика
ПартияРадикална партия
Депутат
XXI ОНС   XXII ОНС   
Семейство
СъпругаЛюба Руменова
Владимир Руменов в Общомедия

БиографияРедактиране

Роден е като Наум (Нуне) Иванов Мушевски през 1870 година в град Крушево, тогава в Османската империя. Руменов е 12-и син на Иван (Йован) Мушевски и Румена Мушевска, сестра на Стоян и Константин Везенкови, от която и идва фамилното име Руменов. Завършва Класическата гимназия в София в 1886 година. Завършва Духовната семинария в Киев в 1890 година[3] и започва да учи медицина в Московския университет. В Москва възприема народнически идеи, членува в известния кръжок „Ляпинка“,[4] арестуван е за революционна дейност и заточен в Иркутск. Освободен е в 1896 година, благодарение на застъпничеството на негови професори в университета и близки,[4] и полага изпитите по медицина на Новорусийския университет в Одеса и се връща в България.[5]

Княжеството вече е възприело политика на изпращане на лекари в Македония като противодействие на чуждите пропаганди. В 1897 година Руменов полага държавен изпит в София, а на следната 1898 година, подпомогнат от Екзархията, и в Цариград и получава правото да практикува свободно лекарска практика в пределите на османската държава. Командирован е от Министерство на войната в Скопие, където е лекар в девическото и педагогическото училище от 1898 до 1900 година. В тях той преподава и популярна медицина. Руменов полага усилия за поддържане на сградите на училищата и на хигиената в тях. Удвоява разходите за храна в пансионите, тъй като констатира много случаи на анемия сред учениците.[4]

 
Владимир Руменов със съпругата си

Същевременно Руменов е член на Скопския окръжен комитет на ВМОРО. Заподозрян е от турската власт заради революционната си дейност и емигрира в София, където постъпва на служба в Българската армия като военен лекар. Руменов продължава да участва в дейността на Вътрешната организация и поддържа връзки с Гоце Делчев, Христо Татарчев, Тодор Александров и други нейни лидери, като участва в подготовката на въстание.[1] През есента на 1902 година организира събиране на помощи за бежанците от Горноджумайското въстание.[6] Напуска Скопие на 1 май 1900 година и на негово място като лекар е назначен Никола Герасимов.[7]

През 1903 година, според журналиста Борис Николов, Владимир Руменов влиза в Задграничното представителство на ВМОРО заедно със Спас Мартинов. На 5 август 1903 година по инициатива на Александър Протогеров в София 14 бежански македонски братства основават Върховна (Обща) емигрантска комисия с председател Александър Протогеров, подпредседател Лазар Иванов Лазаров от Разложкото братство, секретари Евтим Спространов и Георги Разлогов и съветник Владимир Руменов, на мястото на разпуснатия през януари Върховен комитет.[8] По време на Илинденско-Преображенското въстание Владимир Руменов завежда пункта на ВМОРО в Гюешево.[1][9]

 
Български студенти на гроба на Райко Жинзифов в Москва: Владимир Руменов, д-р Никола Иванов, съдия Димитър Йосифчев, д-р Яков Митров, д-р В. Димов, Димитър Стефанов и други.

След Младотурската революция се завръща в Османската империя и участва активно в дейността на създадената българска партия Съюз на българските конституционни клубове. На Учредителния конгрес на организацията (7 – 13 септември 1908 г.) е избран за подпредседател на Централното ѝ бюро, а на Втория конгрес (20 – 26 август 1909 г.) за член на Централното бюро.[1]

По време на войните за национално обединение (1912 – 1918) е военен лекар, санитарен полковник, в Българската армия. За бойни отличия и заслуги във войната е награден с ордени „Свети Александър“ IV и III степен.[10] В 1920 година минава в запаса с чин генерал.[1]

През 1920 година учреждава тайната организация Македонска дружба и става неин ръководител. Негови заместници са Евтим Спространов и Христо Михайлов. След това участва в дейността на македонските братства в България и се установява трайно в Стара Загора. Участва и в създаването на Медицинския факултет. Председател е на Върховния медицински съвет. Главен лекар на диспансера при Софийското дружество за борба с туберкулозата.[5] Избран е за народен представител в XXI ОНС. Член-учредител е на Македонския научен институт.[11]

През 1925 година Руменов е ранен в организирания от комунистите атентат в църквата „Света Неделя“.[12]

Избран е отново на изборите на 29 май 1927 година за депутат в XXII обикновено народно събрание (1927 - 1931) с общогражданската листа на Радикалната партия от Петричка избирателна околия.[13] На 17 юли 1927 година народните представители от Горноджумайска, Неврокопска и Петричка околия в частно заседание се обособяват в отделна парламентарна група с председател д-р Иван Каранджулов и секретар Ангел Узунов, запасен член на Задграничното представителство на ВМРО.[14]

Умира в София през 1939 година.[15][16]

Автор е на „Туберкулозата в България и борбата с нея“ (1922), „Основи на физическото възпитание на младежта“ (1926), „Работническите диспансери“ (1927), „Борба против туберкулозата у децата“ (1937).[5]

Руменов осиновява сина на рано починалия си брат Васил Руменов, който също носи името Васил (1894 – 1974). Още 18-годишен като ученик в IV клас той участва като доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи във 2 рота на 9 велешка дружина.[17] По-късно участва в Първата световна война. Васил Руменов е един от първите търговци в България, който внася земеделски машини от Унгария и Германия. Рисува сполучливи картини.[18] Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.[19]

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. ↑ а б в г д Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 215.
  2. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 290 до фонд № 380). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1983. с. 99.
  3. ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912). // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 57.
  4. ↑ а б в Галчев, Илия. Здравно-социалната дейност на Българската екзархия в Македония и Тракия (1870 – 1913). Юруков, 1994. с. 102.
  5. ↑ а б в Енциклопедия България, том 5. София, Издателство на БАН, 1986. с. 834.
  6. ↑ Янакиев, Николай. Македонските българи-офицери в Горноджумайското въстание. // Македонски преглед XV (4). 1992. ISSN – 2277 0861 – 2277. с. 120.
  7. ↑ Галчев, Илия. Здравно-социалната дейност на Българската екзархия в Македония и Тракия (1870 - 1913). „Юруков“, 1994. с. 104.
  8. ↑ Календар на събитията от 1903 година, архив на оригинала от 4 март 2016, https://web.archive.org/web/20160304135008/http://www.ndt1.com/article.php/20050805091240409, посетен на 2009-01-07 
  9. ↑ Писмо от д-р Хр. Татарчев до Гьорче Петров н д-р Владимир Руменов за снаряжаване на четата на Мурджев.
  10. ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 22; ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 147-148
  11. ↑ Членове-основатели на Македонския научен институт. // Македонски научен институт. Посетен на 10 октомври 2015.
  12. ↑ Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4. с. 157.
  13. ↑ Тюлеков, Димитър. Дейността на македонската парламентарна група в XXII и XXIII обикновено народно събрание (1927-1934 г.). // Македонски преглед XXIV (1). 2001. с. 29.
  14. ↑ Тюлеков, Димитър. Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934. Благоевград, Университетско издателство „Неофит Рилски“, 2001. ISBN 954-81-87-56-6.
  15. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 145.
  16. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 411.
  17. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 598.
  18. ↑ Майстор Стоян Везенков се влюбва за първи път на 40 г., Монитор, 25.03.2006.
  19. ↑ ДАА, Фонд № 1949К, оп.1
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Владимир_Руменов&oldid=11640073“.