Уикипедия

Владислав Ковачев

български военен и революционер

Владислав (Славчо) Михайлов Ковачев или Ковачов, известен като De Profundis и Млечното, е български офицер, полковник, и революционер, секретар на Върховния македоно-одрински комитет и един от ръководителите на Македонска федеративна организация.[1][2]

Владислав Ковачев
български военен и революционер
Vladislav Kovachev.JPG
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вЖеневски университет
Национален военен университет
ПодписVladislav Kovachev Signature (vectorized).svg
Владислав Ковачев в Общомедия

БиографияРедактиране

 
Свидетелство на Владислав Ковачев за участието му в Четническата акция и в сраженето при Джадилово, Паланешко, с I Вардарска въстаническа дружина, издадено от Македонския комитет на 15 ноември 1895 г. и подписано от Наум Тюфекчиев
 
Владислав Ковачев (горе вдясно), Борис Дрангов (долу вляво) и Стоян Митовски (долу вдясно)
 
Гробът на Славчо Ковачев в Софийските гробища

Владислав Ковачев е роден в 1875 година в Скопие, днес в Северна Македония. Баща му Михаил Ковачев е ръководител на Щипския революционен комитет и участва в Илинденско-Преображенското въстание, а просветният деец Йосиф Ковачев му е чичо. Има брат-близнак Владимир, който също е деец на ВМОРО, а по-малкият му брат Антон Ковачев е офицер от Българската армия.

Израства в София, където завършва начално училище и Класическата гимназия (1882 – 1889).[3] В 1894 година завършва Военното училище в София и постъпва на редовна служба в Българската армия. Назначен е за помощник-ротен командир в 13. Рилски полк.[4] В 1895 година напуска действителна военна служба[5] и участва в Четническата акция на Македонския комитет в Мелнишко.[3] Възстановен е на военна служба от 13 март 1896 г. Служи във Втори искърски полк – първоначално в Търново, а след преместването на полка през 1897 г. – в Русе.[6]

Сред основателите е на първото Българско освободително братство, създадено в Търново. На учредителното събрание на братството, проведено на 14 юни 1897 г., е избран за негов касиер.[7] През 1898 г. е преведен в 14 македонски полк. Основател е и на Българското освободително братство в София (1898), на което също е касиер.[8] През ноември 1898 година се нарежда сред основателите на Щипското благотворително братство в София.[9] Влиза в тайните офицерски братства и от 1899 до 1901 година е секретар на Върховния комитет и редактор на вестника му „Реформи“.[3]

През нощта на 23 срещу 24 март 1901 година Ковачев заедно с другите членове на ВМОК е арестуван по обвинение в участие в убийството на Стефан Михайляну в Букурещ. Процесът започва на 29 юли и на 2 август всички обвиняеми са оправдани поради липса на доказателства. Ковачев веднага взима участие в работата на течащия Девети македоно-одрински конгрес и като виден сарафист, на практика дясна ръка на Борис Сарафов, отхвърля обиненията в злоупотреби и на свой ред обвинявайки привържениците на Иван Цончев в царедворство.[10] След конгреса Ковачев пише брошура, озаглавена „Отворено писмо“, в която се тиражират скандалите от конгресните дебати, а на 1 октомври 1901 година Софийското македоно-одринско дружество, най-голямото и най-силното в организацията, оглавявано от баща му Михаил, пише писмо до ВМОК с искане за информация за направеното разследване на злоупотребите и опровергаване на обвиненията срещу бившия комитет. Новият цончевистки ВМОК нарича брошурата „куп хули и оскърбления“, „грозно престъпление“ и „същинско предателство“, а писмото – намеса в компетенциите на ВМОК.[11]

В 1902 година Ковачев се жени за Анастасия (Сийка) Христова Размова, от големия охридски род Размови.[3]

От 1902 година Владислав Ковачев е вой­вода в Малешевско и Кратовско. В 1902 година, в навечерието на Горноджумайското въстание излиза в редовен полагаем отпуск, а след изтичането му подава заявление за излизане в запас и участва във въстанието.[12] По вре­ме на Илинденско-Преображенското въс­тание действа в родното си Щипско. През 1904 година участва във Временния комитет на Борис Сарафов в София.[13]

Учи право в Женева и в 1911 година защитава докторат по право в Брюксел, Белгия.[3][14] Работи като адвокат, а по-късно като съдия.

 
Ковачовъ, Владиславъ. Автономна Македония. София, Печатница С. М. Стайковъ, 1919.
 
Ковачовъ, Владиславъ. Корупцията, Спекулата и Обществениятъ моралъ. София, Печатница С. М. Стайковъ, 1920.

Славчо Ковачев участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и е ка­валер е на три ордена „За храброст“.

След Първата световна война е сред учредителите на Временната комисия на македонската емиграция в България, превърнала се в 1921 година в Македонска федеративна организация. От 1920 до 1923 година е редак­тор е на вестник „Автономна Македония“.[3] През април 1924 година е назначен за мирови съдия в София.[15]

Владислав Ковачев е убит в София по време на така наречените Горноджумайски събития на 13 септември 1924 година от своя съгражданин, дееца на ВМРО Мирчо Кикиридков.[16] Погребан е в Централните софийски гробища.[17]

Негов племенник е революционерът Васил Хаджикимов.

Архивът на Владислав Ковачев в БИА при НБКМ съдържа над 5000 документа, предадени от дъщеря му проф. Жени Ковачева между 1960 – 1980 година. Негов архивен фонд се съхранява и в Централен държавен архив[18] , а отделни документи се съхраняват във фондове на други дейци.[19]

Военни званияРедактиране

  • Върховният комитет около 1899 – 1900. Седнали Тома Давидов (подпредседател), Борис Сарафов (председател), Георги Петров (касиер). Прави Владислав Ковачев (член), Георги Минков (член)

  • Четата на Владислав Ковачев през 1903 година

  • Четата на Владислав Ковачев

  • Ръководството на четата на Владислав Ковачев

  • Обединена чета на ВМОК през 1902 година, една от четите е на Владислав Ковачев

  • Пълномощно от Върховния македонски комитет на Гьорче Петров от 17 октомври 1899 г., подписано от Сарафов и Ковачев

  • Препис от кръщелното свидетелство на Владислав Ковачев, 29 август 1890 г.

  • Свидетелство за женитба на Владислав Ковачев и Сийка Размова, 18 август 1902 г.

  • Акт за раждане на дъщерята на Владислав Ковачев - Надежда Ковачева, 1906 г.

  • Паметна плоча на Славчо Ковачев на фасадата на дома му на ул. Княз Борис I № 137, София. До нея е паметната плоча на дъщеря му пианистката Жени Ковачева

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
 
 
Антон Ковачев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Екатерина
Костадинова
 
Йосиф Ковачев
(1839 - 1898)
 
Михаил Ковачев
(1840 - 1908)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Анастасия Размова
 
Владислав Ковачев
(1875 - 1924)
 
Владимир Ковачев
(1875 - 1910)
 
Антон Ковачев
(1877 - 1931)
 
Райна Ковачева
 
Йосиф Ковачев
(1885 - 1916)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Жени Ковачева
(1905 - 1994)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Михаил Ковачев
(1905 - 1972)
 
 

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VIII (от фонд № 601 до фонд № 800). София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1995. с. 13 - 28.
  2. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 67.
  3. ↑ а б в г д е Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VIII (от фонд № 601 до фонд № 800). София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1995. с. 13.
  4. ↑ Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България. Политическото верую на македонците, София 2018, с. 15.
  5. ↑ Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България. Политическото верую на македонците, София 2018, с. 16.
  6. ↑ Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България. Политическото верую на македонците, София 2018, с. 17, 19.
  7. ↑ Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България. Политическото верую на македонците, София 2018, с. 18 – 19.
  8. ↑ Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България. Политическото верую на македонците, София 2018, с. 19.
  9. ↑ Завоевъ, Петръ. Нашата двайсеть и петь годишнина. // Брѣгалница I (1). 30 декември 1923.
  10. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 84, 91, 92.}
  11. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 94.
  12. ↑ Янакиев, Николай. Македонските българи-офицери в Горноджумайското въстание. // Македонски преглед XV (4). 1992. ISSN – 2277 0861 – 2277. с. 119.
  13. ↑ Протоколи на Временния комитет на Сарафов март-декември 1904 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 – 1919 г.) – Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ „Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.353 – 359
  14. ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912). // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 53.
  15. ↑ Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България. Политическото верую на македонците, София 2018, с. 94.
  16. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 79.
  17. ↑ Революционери, поборници, военни дейци. // София помни. Посетен на 1 ноември 2021 г.
  18. ↑ Централен държавен архив, фонд № 1941К, оп.1
  19. ↑ Доц. Милкана Бошнакова: Владислав Ковачов – най-горещият застъпник на независима Македония, bgnes.com
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Владислав_Ковачев&oldid=11775804“.