Борис Сарафов
Борис Петров Сарафов е български военен и революционер, войвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1][2][3] Един от противоречивите дейци на Македоно-одринското освободително движение, бохем, екстравагантен и непостоянен във възгледите си.[4] Използва псевдонимите Александър Иванович, Бегот, Богдан Петров, Борис Иванов, Владимир Николаев, Керим паша, Крум, Крум войвода, Крумски, Майстор, Ойнак, Принца, Твойта хубост, Торос, Хубостта.[5][6]
Борис Сарафов | |
български революционер | |
24 май 1904 г., София, Фото Иван Карастоянов | |
Роден | |
---|---|
Починал | 28 ноември 1907 г.
|
Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
Учил в | Солунска българска мъжка гимназия Национален военен университет |
Партия | Вътрешна македонска революционна организация |
Семейство | |
Подпис | |
Борис Сарафов в Общомедия |
Ранни години
редактиранеОбразование
редактиранеБорис Сарафов е роден на 12 юни 1872 година в неврокопското село Либяхово[7], тогава в Османската империя, днес Илинден, България. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Сярско, и тримата дейци на Българската екзархия. Негов по-голям брат е българският лекар и офицер Ангел Сарафов, по-малък негов брат е известният български актьор Кръстьо Сарафов,[8] сестра му е председателката на Македонския женски съюз доктор Злата Сарафова,[9] а негов братовчед е полковник Димитър Стойков. Борис Сарафов учи в местното екзархийско училище, а след това в Солунската българска мъжка гимназия в 1890 година, където участва в революционни кръжоци. Оттам се познава с Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров. През 1890 година постъпва във Военното училище в София като юнкер, заедно с Димитър Думбалаков, Иван Пожарлиев, Христо Саракинов. С Гоце Делчев и Борис Дрангов създават революционна група свързана с тази на Дамян Груев в Софийския университет.
Офицерска служба и включване в освободителното движение
редактиранеНа 2 август 1893 година Сарафов е произведен в подпоручик и служи в 15-и пехотен ломски полк в Белоградчик, където привлича съмишленици за подпомагане революционното дело в Македония. Сред тях са Христо Чернопеев, Тане Николов, Тома Давидов, Боби Стойчев и други. От 1 януари Сарафов е преместен на служба в 1-ви пехотен софийски полк и се свързва с Македонския комитет на Трайко Китанчев. През 1895 година Борис Сарафов, вече поручик, е войвода на чета в Четническата акция на комитета. Оглавява Четвърти отряд от 65 души, в който влизат четите на Кольо Ризов, Кочо Муструка и Анго Костадинов. В отряда влизат още Кръстьо Българията и[10] Ангел Малински. Четата преминава границата на 17 юни, а на 12 юли превзема Мелник, след което се прибира на 22 юли в България.
След неуспеха на акцията Борис Сарафов учи 4 месеца от септември в Санкт Петербургската академия на генералния щаб. Показно носи униформата си от Първи софийски полк и пропагандира революционната борба сред българите там. Не приема да се откаже от българското си гражданство и през 1896 година обхожда Цариград, Зографския манастир и Хилендарския манастир, за да събира средства за Върховния комитет. В Солун се среща с ръководителите на ВМОРО и оттогава предприемат общи действия за снабдяване с оръжие на революционерите вътре в Македония. В България предава ценна информация за боеспособността на турската армия и ценни военнотопографски карти на Рачо Петров, военният министър и премиерът Константин Стоилов обещават 5 – 10 000 пушки за четниците. Борис Сарафов, по това време действащ в 5-и пехотен дунавски полк, и генерал Иван Цончев създават и офицерски дружества в българските казарми, от които да изпращат офицери в Македония. Прави също опити да събере пари и оръжие през 1897 година от Русия, Австро-Унгария и САЩ, и в Сърбия и Румъния.
Начело на Върховния комитет
редактиранеСътрудничество с ВМОРО
редактиранеНа VI конгрес на македонските братства в България от месец май 1899 година Борис Сарафов е избран за председател на Върховния комитет. Като такъв се застъпва за по-активна дейност и в емиграция, и във вътрешността, като е подкрепен от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През май 1900 година подписва съвместен протокол със задграничните представители на ВМОРО Гоце Делчев и Гьорче Петров, според който българските офицери се допускат във всички структури на ВМОРО. Помага за изграждането на погранични пунктове, нелегални канали и въоръжаването и обучаването на четници. През октомври 1900 година Борис Сарафов спомага Българското тайно революционно братство в Солун да се саморазпусне, а членовете му да се присъединят към ВМОРО.[11] Новият председател на Върховния комитет създава в софийския квартал Ючбунар цяла казарма, в която държи стотина въоръжени четници. Тази сила, създадена да участва в бъдещото освобождение на Македония, междувременно се занимава с тероризиране на непокорни македонски емигранти в София и с насилствено събиране на средства. В сградата на комитета са обзаведени стаи за инквизиции, където бият със сопи и измъчват упоритите.
Аферата Михайляну
редактиранеОкуражени от своята безнаказаност, „върховистите“ започват да издават и изпълняват „смъртни присъди“ не само в България, но и в чужбина. На 1 февруари 1900 година в Букурещ е убит Кирил Фитовски, пратеник на Върховния комитет, обвинен в злоупотреба и предателство. Книжата, намерени в квартирата му, доказват, че той е давал сведения на турското правителство. Това насочва веднага румънската полиция към македонската емиграция. След разпит на свидетелите следователите арестуват студента Трифонов, председател на българското дружество в Букурещ. Бит по време на следствието, Трифонов се признава за отговорен като подбудител и посочва като извършители македонските българи Бойчо Илиев и Христо Карамбулов. Карамбулов и Илиев се хвалят и с други убийства, дори твърдят, че са екзекуторите на Стефан Стамболов. Двамата са задържани. Не след дълго и двамата правят признания. Румънската преса чрез вестник „Пенинсула Балканика“ обявява, че хората на Сарафов са събрали насила 30 000 лева от румънската колония в София за „освободителното дело“ и се нахвърля върху комитета, като нарича Бойчо Илиев и Борис Сарафов лъжци, нехранимайковци и паразити. Издателят на вестника Стефан Михайляну, по произход македонски влах, е бивш директор на Румънската гимназия в Солун и добър познавач на македонския въпрос. След този случай ръководството на Върховния македонски комитет в София решава да убие румънския журналист.
Сарафов твърди, че решението е взето със съгласието на задграничните представители на вътрешната македонска организация в България Гоце Делчев и Гьорче Петров. Така на 22 срещу 23 юли 1900 година Стоян Димитров от Скопие застрелва журналиста. Убиецът е заловен и си признава. Арестувани са още няколко души, все македонски българи, пристигнали наскоро в Румъния. Това води до криза в отношенията между България и Румъния, като и двете държави започват частична мобилизация на армиите си. Атентатът дава повод на Турция да поиска разтурянето на Върховния македонски комитет. Под предлог да спре минаването на чети в Македония султанът заповядва да се съсредоточат войски по границата с България. Австро-Унгария активно подкрепя Румъния. Русия също настоява българското правителство да даде удовлетворение на северната си съседка. Руският дипломатически агент в София Юрий Бахметиев извиква Сарафов и иска от него да си подаде оставката като председател на „върховистите“. Сарафов не се вслушва в предупреждението. Нещо повече, комитетът решава, че от ескалирането на конфликта ще има полза за делото. Сарафов и заместникът му Тома Давидов отиват при военния министър с молба да разреши да се формират чети от македонски доброволци в случай на война с Румъния. Министърът разрешава и в началото на септември Христо Саракинов заминава за Шумен, за да създава четите. Румъния очаква България да вземе мерки срещу Сарафов и другарите му. Тя не подновява търговската конвенция със страната ни и от 1 януари 1901 година въвежда визов режим. България отвръща със същото. Под натиск на Русия и Австро-Унгария през ноември 1900 година България е принудена да разтури македонските чети, но „върховистите“ не се подчиняват.[12]
Конфликт с правителството и разцепление на ВМОК
редактиранеЧувствайки се силни като държава в държавата, хората на Сарафов стигат дотам да заплашат самия премиер с убийство. Тогава княз Фердинанд решава да обуздае Върховния комитет и да го постави под контрола на държавата, като го превземе отвътре. За тази цел е избран генерал Иван Цончев. Двамата със Сарафов се разбират на редовния конгрес на комитета на 18 март 1901 година Цончев да го смени на председателския пост. В последния момент Сарафов се отмята от уговорката. Въпреки това генералът подава оставка от армията и се кандидатира, окуражен от двореца. Между двамата пламва открита война. Цончев обвинява Борис Сарафов в парични злоупотреби. На свой ред председателят започва кампания срещу генерала. Като вижда, че Сарафов надделява, правителството се възползва от аферата Михайляну. На 23 срещу 24 март 1901 година в София са арестувани Борис Сарафов, Тома Давидов, Владимир Ковачев и Георги Петров. Те са обвинени в участие в убийството на румънския журналист. Така се постигат две цели – дава се удовлетворение на Румъния и се помага на генерал Цончев да овладее Върховния комитет. Докато е в затвора Сарафов дава интервю за лондонския вестник „Таймс“, в което декларира че македонците са отделна народност, различна от българите и сърбите.[13] Оправдан на 2 август същата година, Сарафов взима участие в ІХ конгрес на МОО, на който избраният за подпредседател негов основен противник генерал Цончев овладява организацията. След това се засилва личният конфликт между Борис Сарафов и Иван Цончев и се заражда такъв между ВМОРО и ВМОК.
На Десетия македоно-одрински конгрес Сарафов влиза в нови конфронтации с групата привърженици на Иван Цончев и създава отделен комитет начело с Христо Станишев. През декември 1902 година обаче се противопоставя на идеята за убийство на Иван Цончев от страна на Михаил Герджиков и Вълчо Антонов.[14] Борис Сарафов и Наум Тюфекчиев обмислят да отвлекат сина на богатия политик Иван Евстратиев Гешов, но планът се осуетява.[15] С авантюристичните си действия Сарафов губи доверието както на българските власти, така и на вътрешната организация.
Във ВМОРО
редактиранеВ Западна Европа
редактиранеОще като председател на Върховния комитет Борис Сарафов обикаля европейските столици, за да събира пари, купува оръжие и подпомага пропагандата на революционното дело. Изпраща меморандум с препоръчано писмо до владетелите на Великите сили и Турция за изпълнение на член 23 от Берлинския договор. В чужбина Сарафов отива за оръжие и дава 4 – 5000 франка на Симеон Радев за издаване на вестник „L`Effort“. В Русия търси подкрепа за евентуално въстание, но получава хладни отговори. В Австрия купува пушки от „Щайер“, които Софроний Стоянов после пренася в България през Дунава.
След освобождението си през пролетта на 1902 година, подалият оставка Сарафов пътува отново из Западна Европа за да търси средства за кампаниите вече на ВМОРО. В Западна Европа Сарафов се среща с бъдещия цивилен агент на Австро-Унгария в Македония Фон Мюлер, с външния министър граф Голуховски и с граф Аладро Кастриоти, претендент за албанския престол, и с арменски антиосмански революционери. В Лиеж, Белгия, посещава оръжейни заводи и прави опит за закупуване на оръжие. Убеждава Г. В. Плеханов да предложи за разглеждане на Македонския въпрос на предстоящия международен социалистически конгрес в Щутгарт, но идеята отпада от дневния ред след отказа на австро-унгарския социалист Фридрих Адлер.[16]
Борис Сарафов предава 10 000 лева на Йордан Попйорданов в Женева, с които гемиджиите извършват подготовката за Солунските атентати. Впоследствие им изпраща и много динамит на пристанището в Солун. На Симеон Радев предава 15 000 франка за издаване на вестник „Мувман Маседониан“, а на ВМОРО предава пари и въоръжение.[17] Общо събира около 50 000 лева за революционното движение в Македония.
На Запад дава редица интервюта и в едно от тях за руски вестник отново декларира, че македонците са отделна народност.[18] Впоследствие преговаря за финансиране от сръбски правителствени среди, макар че няма пълномощия за това. Борис Сарафов се завръща в София през есента на 1902 година и е поставен под полицейско наблюдение по искане на турското правителство, което основателно го подозира в антиосманска дейност.
Илинденско-Преображенското въстание
редактиранеСлед като е взето решение за въоръжено въстание на Солунския конгрес, Борис Сарафов сформира чета от 40 български военни и навлиза в Македония на 26 януари 1903 година. Пренасят и 150 килограма динамит, които са разпределени по райони, а самият Сарафов се насочва към Костурско. На 28 март 1903 година в Смърдеш четите на Борис Сарафов и Иван Попов са обградени, като с помощта на селските чети от Връбник, Въмбел и Косинец успяват да избягат.[19]
Като ревизор на четите в Битолския революционен окръг Сарафов участва на Смилевския конгрес от май 1903 година. Избран е с явно гласуване във въстаническия щаб, заедно с Даме Груев и Анастас Лозанчев. Борис Сарафов и Никола Дечев изготвят „Въстанически дисциплинарен устав“ за правата, длъжностите и наказанията за четниците, десетниците и централните и районните войводи, който да действа по време на Илинденско-Преображенското въстание.[20] В писмо на австро-унгарския консул Р. Хикел до граф Агенор Голучовски се цитира изявление на Борис Сарафов за Солунските атентати и за предстоящото въстание:
„ | Солун принадлежи на България и пред очите на Бога и на света Солун ще стане съпругата на България. На 16 април: [29 април, нов стил] в Солун се проведе сватовски прием съпроводен с оглед. На 25 юни [8 юли] ще бъде отбелязан с по-голяма пищност годежа. Сватбеният прием ще започне няколко месеца по-късно, с всичкия си блясък и величие. Иди с мир в Солун![21] | “ |
Преди началото на въстанието е създадена щабна чета с главен войвода Димитър Дечев, в която се включват ръководителите на битолския окръг. Извършват обиколки в Смилевско, Крушевско, Демирхисарско, Охридско, Ресенско, Долнопреспанско, Костурско и Леринско като довършват приготовленията там за същинското въстание. След началото на въстанието четата постоянно е в движение и води боеве с турска войска в Охридско, Смилевско и Демирхисарско.[22]
Сарафов увещава въстаниците преди обявяване на въстанието, че България е готова да обяви война на Османската империя незабавно.[23] В началото на въстанието подписва прокламацията за начало на въстанието. В неговия край изготвя и отчаян апел до правителството в София, в който настоява за незабавна намеса за спасяване на местното население, което определя като българско. Предвид усложнената международна ситуация България не е в състояние да окаже пряка военна помощ и не реагира. След взетото решение за разпускане на четите Борис Сарафов се изтегля в България.
Последни години
редактиранеРазцепление на ВМОРО
редактиранеПрез 1903 – 1904 година Борис Сарафов отново обикаля Западна Европа и популяризира идеите и делото на ВМОРО. През това време е подозиран за финансиране от царския двор на цар Фердинанд I, като тяхна тайна кореспонденция се пази в института „Хувър“.[24] Сарафов е посрещнат в Белград от българския журналист Матей Геров през ноември 1903 година. Там Сарафов води преговори с представители на сръбската въоръжена пропаганда, в резултат на което организацията търпи разцепление, а сръбски чети нахлуват в областите Поречие и Азот, на десния бряг на Вардар. По-късно той пише писмо на Граф Игнатиев по този повод в което се оплаква от сръбската пропаганда, която тормози българите в Македония. Между 14 март – 3 декември 1904 година Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Апостол Грежов, Владислав Ковачев и Борис Сарафов оглавяват „Временен комитет“, целящ да замени Задграничното представителство на ВМОРО в лицето на Христо Матов и Христо Татарчев[25], но през 1905 година различията изчезват и комитетът се саморазпуска. Борис Сарафов е делегат на Рилския конгрес от 1905 година като представител на Битолския окръг, където се конфронтира с Яне Сандански, който го обвинява в просръбска дейност.
След края на обиколката на европейските столици в 1904 година Сарафов се задържа в Женева, където заедно с Димитър Ляпов участва в заговора за убийството на султан Абдул Хамид II, организиран от арменския революционен комитет в Женева, начело с Кристофор Микаелян.[26]
През септември 1906 година Сарафов влиза в Македония с агитационно-организаторска чета в Македония в състав:
Чета на Борис Сарафов | ||||
---|---|---|---|---|
Номер | Име | Селище | Околия | Забележка |
1. | Борис Сарафов | завърнал се през ноември | ||
2. | Тодор Оровчанов | Велес | завърнал се през ноември | |
3. | Йордан Шияков | Прилеп | завърнал се през ноември | |
4. | Петър Костов | завърнал се през ноември | ||
5. | Андон Келикендрия | Босилеград | завърнал се през ноември[27] |
След като „санданистите“ провалят общият конгрес от същата година, Сарафов е избран заедно с Иван Гарванов и Христо Матов за член на Задграничното представителство на ВМОРО в София на Съвещателно събрание от 23 делегати на 7 декември. Така десните успяват чрез незначително мнозинство да запазят официалното си положение и влиянието си за още една година.[28] Две от десните враждуващи дотогава течения – умереното (наричани „гарванисти“) и идейно-либералната фракция, ръководена от Сарафов, се помиряват. Фракцията на Матов също ги подкрепя. През същата година Борис Сарафов съдейства Карекин Нъждех да постъпи в офицерско училище в България.[29]
Конфликт с левицата и убийство
редактиранеДейността на Временното задгранично представителство по организирането и изпращането на чети в Македония с подкрепата на двора предизвиква острата реакция на левичарите от „сярската група“. В публикуваното през ноември 1907 година писмо от Серския окръжен комитет, сред обвиненията срещу Гарванов и Сарафов е и това, че те „съвместно с българското правителство инспирираха безразборното нахлуване на масови чети във вътрешността“[30]. Присъдата е подписана от Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов. Още през 1906 година на конгрес на серския окръг в Рилския манастир е решено Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат елиминирани, като решението е подкрепено от Гьорче Петров, Пере Тошев и Петър Попарсов.[31]
Окончателното решение за ликвидирането на Сарафов, Гарванов и Матов се взема от Окръжния комитет на Серския революционен окръг на 10 октомври 1907 г., когато е проведено специално събрание. След неговото провеждане се съставя протокол, в които в седем точки се изтъкват основните причини, поради които тримата са осъдени на смърт[32].
“ | Серско, 10 октомври 1907 г. Протокол Окръжният комитет на Серския революционен окръг в пълен състав, събран на 10 октомври 1907 г. на заседание по повод разкрития заговор на групата Гарванов-Сарафов, представляваща българското националистично течение в организацията, която от своя страна е замислювала да разстрои положението като обезсили и подчини на своето влияние стоящите на принципа за целостта и независимостта на организацията дейци от Серския революционен окръг, взе в съображение следните обстоятелства: I. Сама по себе си съединената група Гарванов-Сарафов се е стремяла винаги да експлоатира македонския проблем, постепенно превърнат в средство за съществуването на известни личности, лишени от всякакъв революционен идеал и водими изключително от егоистични и славолюбиви побуждения, като не държи сметка за употребяваните подли средства по отношение на идейните си противници и влага само личен елемент с участието си в революционното движение. II. Чувствувайки се слаби в основата си и неспособни да се борят на теоретична почва, те са усвоили методи неприсъщи на истински революционери и винаги са се стремили да. спъват революционното движение, като са го отклонявали от пряката му цел и са ангажирвали времето и енергията на организационните дейци във вътрешни раздори и междуособици. III. Верни на горното начало, те са решили и замислювали да прокарат влиянието си и в Серския революционен окръг, като са избрали за оръдие на своята цел, близка тям по нравствените си качества личност – драмския околийски войвода М. Даев. IV. От своя страна М. Даев, съзнавайки се виновен и отговорен за влошеното положение в Драмска околия, достатъчно компрометиран и станал невъзможен между население и другари и сам по себе славолюбив, извратен и лишен от всякакъв идеен възглед, макар и да бе дал писмена декларация на Окръжния комитет, че възприема становището и поддържа другарите си от окръга, едновременно с това е бил в преписка и сношение с Гарванов-Пенчев, за да приложи уговорената между него и тях обща замисъл, да ги подпомогне и улесни отвътре за нахлуването на техни хора и завземането на окръга. V. За да се обезпечи успехът на горния заговор, нужно е било съдействието на съучастници из самата вътрешност, а като най-главно онова на Паница, комуто най-после, мислейки да добие одобрението, Даев е разкрил заговора и го е натоварил да замине в България, гдето да се срещне с Гарванов-Сарафов и непосредствено дадат окончателна форма на плана за действие, а сам Даев при пристигането на Чудомир и Бунов в Драмска околия за конгреса е приготвил тяхното избиване. VI. Други вероятни съучастници и помагачи на плана са мислили да вербуват в лицето на Запрянов, Чавдар, Занков, който е донесъл из България от тях писмо Даеву и се е готвил да заеме Демирхисарско. Вън от тях те са подготвили и имали на разположение за този случай изпъдените от Кадикьойско четници. VII. Последното писмо на Даева до Гарванов и Пенчев съдържа поканата да му дадат обещаната от тях помощ, понеже моментът бил удобен и следвало да се пристъпи към действие – което писмо се съхранява в архивата на Окръжния комитет. Тези домогвания на Гарванов-Сарафов, станали наемници и агенти на българската държава и съвършено компрометирани като организационни дейци и действующи от името на българските държавнически и династически интереси – са един акт на престъпление, насочен в дадения случай еднакво до независимостта и целостта на организацията и до представителите на нашето идейно течение. По силата на взетите от общия конгрес решения, вписани в циркулярите и чл. 205 от правилника, буква „Д", комбинирани с буква „Ж" от същия член и въз основа на документите и данните по разкрития заговор, Окръжният комитет на Серския революционен окръг осъди на смърт: Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев. С прилагането на присъдата по отношение на Борис Сарафов и Гарванов натоварва се Т. Паница, а Окръжният комитет ще изпълни онази към Даев. Горният акт ще бъде същевременно и начало на тази система към всички онези, които биха действували по такъв начин. Я. Сандански Чудомир Скрижевски А. Буйнов /Печат/[33] |
” |
С прилагането на присъдата се натоварва Тодор Паница. Действайки по строго начертан план, Паница се запознава с тримата задгранични представители Хр. Матов, Ив. Гарванов и Б. Сарафов, като провежда редица тайни и публични срещи пред обществото. Най-много се сближава с Гарванов[34].
Денят на покушението е определен от самия Паница-10 декември (ст. стил 28 ноември). На този ден, той е поканен в дома на Борис Сарафов на ул. Осогово, № 36. Съгласно предварителните уговорки, на нея трябва да присъстват и тримата задгранични представители, но в последния момент Христо Матов заявява, че няма да може да дойде „поради ангажираност“[35]. След „спокойно и гладко" водения разговор, около час преди полунощ, Сарафов и Гарванов изпровождат Тодор Паница до изходната врата. Възползвайки се от момента на изненада, последния вади рязко двата си нагана и прострелва от упор Ив. Гарванов „в лявото ухо", а Б. Сарафов „в лявото сляпоочие" и изчезва в тъмнината по софийските улици[36].
Убийството на Борис Сарафов е спонсорирано от Белградския Македонски Комитет, като Георги Герджикович изплаща пари на Тодор Паница за убийството.[37] Екзекуцията на двамата задгранични представители по заповед на Сандански създава непреодолими пречки за каквито и да е обединителни процеси във ВМОРО. Убийството им е повратен момент не само за ВМОРО, но и за отношението на управляващите в България към крайната левица.
Борис Сарафов е погребан в Централните софийски гробища, обвит със знамето на Главния щаб на Битолския революционен окръг по време на Илинденското въстание.[38]
Последствия и оценки
редактиранеСлед Илинденско-Преображенското въстание през 1904 година по авторска идея на скулптора Димитър Диолев от Калофер е отсечен медал с образа на Борис Сарафов.[40]
След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов разцеплението във ВМОРО става факт. Яне Сандански, Тодор Паница и други членове на „сярската група“ са задочно осъдени на смърт на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от март 1908 година.
Любомир Милетич казва за убийството на Сарафов и Гарванов:
„ | Тяхната дейност и задружната им кончина символично представят обединени на живот и смърт двете им родни майки – Македония и България.[41] | “ |
Иван Вазов пише стихотворението „Борис Сарафов“ от цикъла „Радостта на сенките“:
„ | О, Македоньо, майко свята, за теб борих се и живях; от смърт не плашех се в борбата, но аз от свои я приех. Отидох жертва аз безплодна на братска злоба, но простих, че днеска виждам те свободна – о, майко красна, що любих![42] |
“ |
Българският дипломатически агент в Черна гора доктор Недялко Колушев докладва писмено до Министерството на външните работи:
„ | В тукашните пансръбски кръгове, които не скриват радостта си, убийството се счита като страшен удар, нанесен на българското дело в Македония, и като косвен, но силен успех на сръбската пропаганда.[43] | “ |
На страниците на издавания в Русия вестник „Македонскій Голосъ“, издаван от македониста Димитър Чуповски се препечатва интервюто на Борис Сарафов, във вестник „Санктъ Петербургскiе вѣдомосты“ от 21 август 1902, в което той обособява македонците като отделна нация.[44] Успоредно с това Димитър Чуповски определя моралния убиец на Сарафов, Яне Сандански, като български агент и престъпник.[45] Парадоксално, но северномакедонската историография дълго време възприема Сарафов като „върховист“ и пробългарски ориентиран революционер, а Сандански като ранен македонист и борец за независима Македония.[46] Блаже Ристовски го определя като „чист българин“.[47] От друга страна Борис Сарафов определя в спомените си себе си и всички македонци за българи.[48]
Симеон Радев в предговора на книгата си „Македония и българското възраждане“ (1942 г.) пише:
„ | На паметьта на БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание, авторътъ посвещава тази книга съ братско чувство.[49] | “ |
На Борис Сарафов е наречена улица в квартал „Факултета“ в София (Карта).
Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.[50]
Външни препратки
редактиране- Спомени на Борис Сарафов – на македонски литературен език
- Западната преса за Борис Сарафов
- Спомени на Анастас Лозанчев
- Истинският лик на Яни Сандански-убиеца на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев
- Защо бяха убити Борис Сарафов и Иван Гарванов? Две открити писма от Окръжния комитет на Серския революционен окръг, София, 1908 г., 32 с.
- „Окръжният комитет на Серския революционен окръг осъди на смърт...“. Протокол от заседание на окръжния комитет на серския революционен окръг с решение за смъртни присъди на Иван Гарванов, Борис Сарафов и Михаил Даев
- „Акт за умиране на Борис Сарафов“, София, 4 декември 1907 година, в „Библиотека Струмски“
- Борис Сарафов от с. Либяхово, Неврокопско, Пиринска Македония – „Възвание към нашите другари в Българската войска“, публикувано във в-к „Право“, год. I, бр. 34, София, 8 юли 1895 година, в „Библиотека Струмски“
- „Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов – „Спомени“, София, 1927 година, в „Библиотека Струмски“.
- "До негово Блаженство Българския екзарх Господина Йосифа I-ий в Цариград", София, 1 септември 1907 година
Родословие
редактиранеВълчо Дамянов (около 1725 — неизв.) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Ангела Шемова | Коста Сарафов (1760 — неизв.) | Босилка Кюлюмова | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Стойо Жостов | Иванка Жостова | Злата Сарафова | Вълчо Сарафов (1800 — 1863) | Стоян Сарафов | Петър Сарафов | Харитон Карпузов (1827 — 1899) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Коста Сарафов (1840 — 1911) | Мария Стойкова (около 1840 — 1879) | Велико Стойков (около 1835 — 1879) | Никола Сарафов | Янинка Мавродиева | Кочо Д. Мавродиев | Петър Сарафов (1842 — 1915) | Сирма Сарафова (1849 — 1927) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Вълчо Сарафов (1877 — 1901) | Ангел Сарафов (1868 — 1932) | Петко Сарафов (1870 — 1942) | Борис Сарафов (1872 — 1907) | Кипра Сарафова (около 1874 — 1962) | Кръстю Сарафов (1876 — 1952) | Злата Сарафова (1879 — ?) | Христо Фетваджиев (1889 — 1977) | Вълчо Сарафов (1880 — 1953) | Никола Сарафов (1882 — 1970) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Радан Сарафов (1908 — 1969) | Фота Сарафова (1915 — 1999) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Христина Сарафова (1941 — 1996) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
редактиране- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 350.
- ↑ Биографични данни от библиотека на ВМРО-БНД София, архив на оригинала от 24 август 2011, https://web.archive.org/web/20110824050746/http://old.vmro.bg/modules.php?name=Encyclopedia&op=content&tid=178, посетен на 18 август 2010
- ↑ Енциклопедия „България“. Том 6, Издателство на БАН, София, 1988.
- ↑ Смит, Артър. Спомени от Македония, Издателство на Отечествения фронт, София, 1983, глава II. Революционният комитет.
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 7, 15, 17, 18, 23, 52, 56, 62, 73, 80, 95.
- ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. IX (от Ф. № 801 до Ф. № 881; нови постъпления към Ф. 10, 13, 22, 26, 35, 207, 229, 284, 263, 442). София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Български исторически архив, 2006. ISBN 954-523-085-1. с. 137 - 139.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 419-420.
- ↑ Панчавлиев, Атанас. Кръстьо Сарафов е роден на брега на река, вестник Стандарт, 22 януари 2007 г., архив на оригинала от 15 март 2014, https://web.archive.org/web/20140315052037/http://nobilitybg.blog.com/2007/01/22/%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8C%D0%BE-%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%BE%D0%B2-%D0%B5-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B3%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%BA/, посетен на 24 ноември 2009
- ↑ Гаджев, Иван. История на българската емиграция в Северна Америка: Поглед отвътре. Т. 1. 1860-1944. Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев“, Издателска къща „Гутенберг“, 2003. ISBN 954-9943-44-5. с. 217.
- ↑ Биографични данни за Кръстьо Българията от библиотека на ВМРО-София, архив на оригинала от 24 август 2011, https://web.archive.org/web/20110824050800/http://old.vmro.bg/modules.php?name=Encyclopedia&op=content&tid=113, посетен на 18 август 2010
- ↑ Биография на Иван Гарванов от сайта на ВМРО, архив на оригинала от 24 август 2011, https://web.archive.org/web/20110824050625/http://old.vmro.bg/modules.php?name=Encyclopedia&op=content&tid=29, посетен на 18 август 2010
- ↑ 50-те най-големи атентата в българската история, № 18. Аферата Михайляну, ISBN 954-8102-44-7, Автор: Крум Благов, Издател: Репортер, 2000 г., архив на оригинала от 11 юли 2009, https://web.archive.org/web/20090711150232/http://www.krumblagov.com/fifty/18.php, посетен на 12 април 2010
- ↑ „The Times“, London, 12 април 1901, pp. 3 – 4.
- ↑ Атанасов, Димитър. Войводи с пагони, Македония прес, 2003, стр. 144.
- ↑ Николов, Григор. Наум Тюфекчиев – най-известният български терорист, вестник „Сега“, 12.1.2002 г.
- ↑ Атанасов, Димитър. Войводи с пагони, Македония прес, 2003, стр. 141 – 143.
- ↑ Милетич, Любомир. Солунскияте атентати и заточениците във Фезан, По спомени на Павел П. Шатев, стр. 27.
- ↑ „Санкт-Петербургские Ведомосты“ 21 август (2 септември) 1902.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 223.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 238, 241, 242.
- ↑ Thessaloniki, 1 July 1903, Hickel to Goluchowski (HHStA), Sarafof’s statements at a meeting of leaders of the armed bands., www.macedonian-heritage.gr
- ↑ Елдъров, Светозар и колектив. Илинденско-Преображенското въстание 1903, Военно издателство, 2003, стр. 36.
- ↑ Илинденско-Преображенското въстание 1903 – 1968, Въстанието в спомените на участници в борбата, редактирал: Йордан Анастасов, ИЗ СПОМЕНИТЕ НА НИКОЛА ПЕТРОВ РУСИНСКИ.
- ↑ „Register of the Ferdinand I, Czar of Bulgaria Papers, 1846 – 1956“
- ↑ Протоколи на Временния комитет на Сарафов март-декември 1904 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 – 1919 г.) – Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.353 – 359
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 359 – 360.
- ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903 – 1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.46
- ↑ История на България – електронно издание, ИК Труд (17 декември 1906 г.)
- ↑ Наждех, Карекин. Автобиография – на руски
- ↑ Защо бяха убити Борис Сарафов и Иван Гарванов? Две открити писма от Окръжния комитет на Серския революционен окръг, София, 1908 г., 32 с.
- ↑ Атанасов, Димитър. Войводи с пагони, Македония прес, 2003, София, стр. 153.
- ↑ „Окръжният комитет на Серския революционен окръг осъди на смърт...“. Протокол от 10 октомври 1907 г. на заседание на окръжния комитет на серския революционен окръг с решение за смъртни присъди на Иван Гарванов, Борис Сарафов и Михаил Даев
- ↑ Иван Гарванов. Венча се за Македония. София, 1995. с. 41 – 42.
- ↑ Б. Николов, М. Цветков, В. Станчев-Иван Гарванов (1869 – 1907). Венча се за Македония. Стара Загора, 1995, с. 28.
- ↑ Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история, 25. Убийството на задграничните представители Архив на оригинала от 2009-07-11 в Wayback Machine..
- ↑ Б. Николов, М. Цветков, В. Станчев-Иван Гарванов (1869 – 1907). Венча се за Македония. Стара Загора, 1995, с. 28 – 29.
- ↑ Атанасов, Димитър. Войводи с пагони, Македония прес, 2003, София, стр. 153.
- ↑ Тзавелла, Христофор. Спомени на Анастас Лозанчев. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008. ISBN 978-954-07-2636-6. с. 111.
- ↑ РИМ Кюстендил, взето от сайта www.kyustendilmuseum.primasoft.bg на 3 юли 2010 г.
- ↑ Петров, Тодор. Македония в българската фалеристика, Военно Издателство, София 2004, стр. 39-40.
- ↑ Атанасов, Димитър. Войводи с пагони, Македония прес, 2003, София, стр. 154.
- ↑ Вазов, Иван. Песни за Македония, 1916 г.
- ↑ Борис Сарафов – човек со звезда, Христо Троански, вестник Македония, брой 31, 9 август 1994 г.
- ↑ вестник Македонскій Голосъ, 1 брой, 9 юни 1913 г.
- ↑ вестник Македонскій Голосъ, 11 брой, 1914 г.
- ↑ Сандански најголем заштитник на македонството, В. Цветаноски, Утрински весник, Број 1759, 16 октомври 2006., архив на оригинала от 19 август 2011, https://web.archive.org/web/20110819102131/http://217.16.70.245/default.aspx?pBroj=1759&stID=34585&pR=26, посетен на 10 ноември 2009
- ↑ Списание „Форум“, бр.130, 5 юни 2003 г., архив на оригинала от 17 февруари 2008, https://web.archive.org/web/20080217180037/http://www.forum.com.mk/Arhiva/Forum130/filter/filter.htm, посетен на 17 февруари 2008
- ↑ Борис Сарафов – Спомени: ...Истовремено еден руски полковник, некојси Бешков, обиколуваше низ Македонија, и се искажуваше многу неповолно за нас Бугарите во Македонија, правејќи не Срби, што не се достојни за слобода и сл.
- ↑ Радев, Симеон. Македония и българското възраждане.
- ↑ ДАА, Фонд № 1947К, оп.1