Отваря главното меню

Йосиф Антонов Ковачев или Ковачов е виден български учен, педагог, обществен и държавен деец, депутат, кмет на София, действителен член на Българското книжовно дружество от 1884 г.[1] и филантроп.

Йосиф Ковачев
български учен и държавник
фото Иван Карастоянов

Роден
Починал
Погребан Централни софийски гробища, София, България
Научна дейност
Област Педагогика
Политика
Депутат
УС   I ОНС   
Подпис Signature of Yosif Kovachev (vectorized).svg
Йосиф Ковачев в Общомедия

БиографияРедактиране

Йосиф Ковачев е роден на 14 януари 1839 година в българския град Щип (днес Северна Македония). Брат е на революционера Михаил Ковачев и чичо на Владимир Ковачев, Владислав Ковачев и Антон Ковачев. Учи във взаимно училище в Щип, църковен певец и учител в Гниляне между 1855 – 1859 година. Следва в духовната семинария в Белград от 1859 година, а след това се прехвърля в Киевската семинария през 1861 година и я завършва в периода 1864- 1868 година със средства от Одеското българско настоятелство.

Завръща се в българските земи и до Освобождението учителства в Габрово (1868), откъдето е интерниран в родния си град по нареждане на Мидхат паша, Щип (1868 – 1872) и Прилеп (1874 – 1877).[2][3] За пръв път използва звучната метода и класно-урочната организация на обучение. В Щип създава първото българско мъжко педагогическо училище, като негов помощник тогава е Александър Попорушев. През 1872 година е назначен за училищен инспектор в Кюстендил. В 1873 година излиза книгата му „Школска педагогия или методическо ръководство за учителите и управителите на народни школи“, който е първият български учебник по педагогика. В 1874 година издава „Буквар по нагледната и гласна метода“, а в 1875 – „Български буквар по звучната метода за народните школи“, излязал едновременно в Пловдив, Русе и Велес, и претърпял 5 издания до 1885 година. Ковачев е автор и на „Ръководство за първоначалното обучение в четенето и писането по звучната метода“ (1879).

След Освобождението е началник на народното просвещение в Пловдив, Източна Румелия, а след това е училищен инспектор в Софийската губерния (1878 – 1879) в Княжството. Избран е за народен представител в Учредителното събрание в 1879 година. След това е избран за председател на Губернския съвет в София. В 1880 година е избран за депутат в Първото Обикновено народно събрание от Кюстендилска околия.[4] Заема длъжностите главен секретар на Министерството на вътрешните работи (1880 – 1881), член на Държавния съвет (1882) и кмет на София (1886 – 1887). Като кмет Ковачев се грижи за регулирането на някои софийски улици.[5]

От 1888 г. до края на живота си е преподавател по педагогика във Висшето училище в София (днес Софийски университет). В 1895 година на II македонски конгрес е избран за подпредседател на Върховния македонски комитет. На III македонски конгрес на следващата година отново е избран за подпредседател на комитета, а от март до юни 1897 година е негов председател.

Заедно със съпругата си Екатерина формират фонд за насърчаване на млади изследователи в областта на историята на българския език и на педагогиката и завещават 1 220 000 лева на Софийския университет[6]. Умира на 31 октомври 1898 г. в София.[7][8]

Идеи за развитието на българския езикРедактиране

В средата на 70-те години на ХIХ век Ковачев предлага за основа на българския книжовен език да бъде взет шопският диалект, както той нарича говорите в Кюстендилско. Аргументира се главно със средищното положение на този диалект по отношение на останалите (балканския и македонския) и неговата разбираемост от говорещите на други диалекти. Освен това възприема този диалект като най-чист по отношение на чужди влияния. Говорите в Кюстендилско са в основата и на неговия „Български буквар“ (1875).[9][10][11]

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
Антон Ковачев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Йосиф Ковачев
(1839 - 1898)
 
Михаил Ковачев
(1840 - 1908)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Владимир Ковачев
(1875 - 1910)
 
Владислав Ковачев
(1875 - 1924)
 
Антон Ковачев
(1877 - 1931)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Михаил Ковачев
(1905 - 1972)
 
 

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН., с.305.
  2. Иширков, Анастас. Пътуване из Македония и Поморавия, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 116.
  3. „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860 – 1893“. София, 1969, стр.38.
  4. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив, книга VIII: От фонд No. 601 до фонд No. 800. София, Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1995. с. 27.
  5. Кметовете. // Регионален исторически музей - София. Посетен на 11 декември 2016.
  6. Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България | Политическото верую на македонците, Изток-Запад, София, 2018, стр.12
  7. Вълчев, Боян. Йосиф Ковачев, – в: Български книжовници от Македония. Избрани страници, София 1983, с. 331 – 351.
  8. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001, стр. 79.
  9. Венедиктов, Г. К. Болгарский литературный язык эпохи Возрождения (Проблемы нормализации и выбора диалектной основы), Москва 1990, с. 168 – 170, 203.
  10. в. Ден, Цариград, г. I, бр. 16 – 17.
  11. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.339.
Иван Славейков кмет на София (20 октомври 1886 – 1 ноември 1887) Никола Даскалов