Власи в България
Власи е общото наименование на две отделни етнически групи в България, говорещи източноромански езици. Основната група, наричани понякога бели власи, традиционно живеят уседнало в някои селища по южния бряг на река Дунав и в по-широка област в най-северозападния край на страната (във Видинско и Кулско), която продължава и на изток на сръбска територия. Другата група са арумъни, които традиционно се занимават с полуномадско планинско животновъдство, главно в Рило-Родопския масив в Южна България.
Днес власите в България са почти изцяло асимилирани и се самоопределят като българи. На преброяването на населението през 2021 г. като власи се определят 1643 души или 0,02 % от населението на страната,[1] но вероятно значителна част от тези хора в действителност са румъноезични цигани (лудари). Ограничен брой български власи се определят и като румънци.[2]
История
редактиранеСредновековие
редактиране
Османски период
редактиранеСлед Освобождението
редактиранеПрез междувоенния период власите във Видинско често са кметове, бирници и особено полицаи, но рядко заемат по-високи административни или политически позиции. Полицаи от влашки произход във влашките села са особено активни в провеждането на правителствената политика, включително на дискриминационни мерки, като забрана да се говори влашки и да се носи традиционно облекло на обществени места.[3]
При комунистическия режим
редактиранеВ първите години след Деветосептемврийския преврат от 1944 година влашките села във Видинско, сравнително богати и консервативни, масово подкрепят опозиционния Български земеделски народен съюз – Никола Петков. На изборите за VI велико народно събрание опозицията включва във видинската си листа много власи, за пръв път в следосвобожденската история, и получава сериозна подкрепа сред власите. През 1947 година в Гъмзово и Брегово се стига до насилствена саморазправа с комунистически агитатори, събиращи т.нар. наряди.[4]
Комунистите също се стремят да спечелят подкрепата на влашката общност във Видинско. Дискриминационните мерки от предходния период са временно премахнати, а за известно време комунистически агитатори дори водят пропагандата си по селата на влашки. Използването на влашки продължава спорадично, като за последен път е регистрирано при кампания около колективизацията през 1950 година. През следващите години тази политика постига известен успех и някои власи се издигат до важни постове в местната партийна номенклатура. Повечето от тях са от граничното село Брегово, наричано от селяните в района „Сталинград“ и по-късно получило статут на град, превръщайки се в опора на комунистическото влияние в района.[5]
Демография
редактиранеЧисленост и дял на власите според преброяванията на населението в България през годините:[6][7]
| Година | Дял (в %) |
Численост |
| 1992 | 0.06 | 5159 |
| 2001 | 0.13 | 10 566 |
| 2011 | 0.04 | 3684 |
Преброяване през 2001 г.
редактиранеСпоред преброяването приблизително две трети от представителите на тази група са съсредоточени в 4 области – Варна, Шумен, Велико Търново и Разград. Относителният дял на това население е най-висок в община Аксаково – 12,1%, Летница – 7,0%, Никола Козлево – 6,4%, и т.н. Интересно е да се отбележи, че в с. Козяк от община Дулово 99,2% от населението е декларирало влашки произход. Над три четвърти от населението на с. Въглен (община Аксаково) също е от влашки произход.[7]
Численост и дял на власите по области, според преброяването на населението през 2001 г.:[7]
| Област | Численост | Дял (в %) |
|---|---|---|
| Общо | 10 566 | 0.133 |
| Благоевград | 7 | 0.002 |
| Бургас | 623 | 0.147 |
| Варна | 3620 | 0.783 |
| Велико Търново | 1066 | 0.363 |
| Видин | 155 | 0.119 |
| Враца | 34 | 0.013 |
| Габрово | 383 | 0.265 |
| Добрич | 77 | 0.035 |
| Кърджали | – | – |
| Кюстендил | 5 | 0.003 |
| Ловеч | 458 | 0.269 |
| Монтана | 19 | 0.010 |
| Пазарджик | 109 | 0.035 |
| Перник | 5 | 0.003 |
| Плевен | 252 | 0.080 |
| Пловдив | 214 | 0.029 |
| Разград | 940 | 0.616 |
| Русе | 625 | 0.234 |
| Силистра | 457 | 0.321 |
| Сливен | 14 | 0.006 |
| Смолян | – | – |
| Софийска | 26 | 0.009 |
| София | 195 | 0.016 |
| Стара Загора | 21 | 0.005 |
| Търговище | 78 | 0.056 |
| Хасково | 21 | 0.007 |
| Шумен | 1137 | 0.556 |
| Ямбол | 25 | 0.016 |
Бележки
редактиране- ↑ Статистически справочник "Преброяване 2021", стр. 38.
- ↑ Poulton 1998, с. 26.
- ↑ Груев 2009, с. 113 – 114.
- ↑ Груев 2009, с. 114, 115 – 116.
- ↑ Груев 2009, с. 114 – 115, 145.
- ↑ Население по местоживеене, възраст и етническа група в България през 2011 година // НСИ, 2011. Посетен на 9 август 2017.
- ↑ а б в Етнически състав на населението в България // miris.eurac.edu. Архивиран от оригинала на 2018-07-15. Посетен на 9 август 2017.
- Цитирани източници
- Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5.
- Poulton, Hugh. Minorities in Southeast Europe: Inclusion and Exclusion. Minority Rights Group International, 1998. ISBN 978-1-897693-42-1. (на английски)