Власи е общото наименование на две отделни етнически групи в България, говорещи източноромански езици. Основната група, наричани понякога бели власи, традиционно живеят уседнало в някои селища по южния бряг на река Дунав и в по-широка област в най-северозападния край на страната (във Видинско и Кулско), която продължава и на изток на сръбска територия. Другата група са арумъни, които традиционно се занимават с полуномадско планинско животновъдство, главно в Рило-Родопския масив в Южна България.

Днес власите в България са почти изцяло асимилирани и се самоопределят като българи. На преброяването на населението през 2021 г. като власи се определят 1643 души или 0,02 % от населението на страната,[1] но вероятно значителна част от тези хора в действителност са румъноезични цигани (лудари). Ограничен брой български власи се определят и като румънци.[2]

Средновековие

редактиране

Османски период

редактиране

След Освобождението

редактиране

През междувоенния период власите във Видинско често са кметове, бирници и особено полицаи, но рядко заемат по-високи административни или политически позиции. Полицаи от влашки произход във влашките села са особено активни в провеждането на правителствената политика, включително на дискриминационни мерки, като забрана да се говори влашки и да се носи традиционно облекло на обществени места.[3]

При комунистическия режим

редактиране

В първите години след Деветосептемврийския преврат от 1944 година влашките села във Видинско, сравнително богати и консервативни, масово подкрепят опозиционния Български земеделски народен съюз – Никола Петков. На изборите за VI велико народно събрание опозицията включва във видинската си листа много власи, за пръв път в следосвобожденската история, и получава сериозна подкрепа сред власите. През 1947 година в Гъмзово и Брегово се стига до насилствена саморазправа с комунистически агитатори, събиращи т.нар. наряди.[4]

Комунистите също се стремят да спечелят подкрепата на влашката общност във Видинско. Дискриминационните мерки от предходния период са временно премахнати, а за известно време комунистически агитатори дори водят пропагандата си по селата на влашки. Използването на влашки продължава спорадично, като за последен път е регистрирано при кампания около колективизацията през 1950 година. През следващите години тази политика постига известен успех и някои власи се издигат до важни постове в местната партийна номенклатура. Повечето от тях са от граничното село Брегово, наричано от селяните в района „Сталинград“ и по-късно получило статут на град, превръщайки се в опора на комунистическото влияние в района.[5]

Демография

редактиране

Численост и дял на власите според преброяванията на населението в България през годините:[6][7]

Година Дял
(в %)
Численост
1992 0.06 5159
2001 0.13 10 566
2011 0.04 3684

Преброяване през 2001 г.

редактиране

Според преброяването приблизително две трети от представителите на тази група са съсредоточени в 4 области – Варна, Шумен, Велико Търново и Разград. Относителният дял на това население е най-висок в община Аксаково – 12,1%, Летница – 7,0%, Никола Козлево – 6,4%, и т.н. Интересно е да се отбележи, че в с. Козяк от община Дулово 99,2% от населението е декларирало влашки произход. Над три четвърти от населението на с. Въглен (община Аксаково) също е от влашки произход.[7]

Численост и дял на власите по области, според преброяването на населението през 2001 г.:[7]

Област Численост Дял (в %)
Общо 10 566 0.133
Благоевград 7 0.002
Бургас 623 0.147
Варна 3620 0.783
Велико Търново 1066 0.363
Видин 155 0.119
Враца 34 0.013
Габрово 383 0.265
Добрич 77 0.035
Кърджали
Кюстендил 5 0.003
Ловеч 458 0.269
Монтана 19 0.010
Пазарджик 109 0.035
Перник 5 0.003
Плевен 252 0.080
Пловдив 214 0.029
Разград 940 0.616
Русе 625 0.234
Силистра 457 0.321
Сливен 14 0.006
Смолян
Софийска 26 0.009
София 195 0.016
Стара Загора 21 0.005
Търговище 78 0.056
Хасково 21 0.007
Шумен 1137 0.556
Ямбол 25 0.016
Цитирани източници
  • Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5.
  • Poulton, Hugh. Minorities in Southeast Europe: Inclusion and Exclusion. Minority Rights Group International, 1998. ISBN 978-1-897693-42-1. (на английски)