Уикипедия

Елизабета Котроманич

Елизабета Котроманич (на босненски: Elizabeta Kotromanić/Елизабета Котроманић; на унгарски: Kotromanics Erzsébet; на полски: Elżbieta Bośniaczka; Elizabeta/Jelisaveta Kotromanić; ок. 1340; † 16 януари 1387, замък Новиград, Задарска жупания, Хърватия) от династията Котроманичи от Босна, е чрез женитба кралица на Унгария и Хърватия (1353 – 1382) и на Полша (1370 – 1382), също регентка на Унгария-Хърватия от 1382 и на Полша 1382 – 1384 г.[1][2]

Елизабета Котроманич
Elizabeta Kotromanić
кралица на Унгария и Хърватия
Родена
около 1339 г.
Починала
януари 1387 г. (48 г.)
Погребана Секешфехервар, Унгария
Религия католицизъм
Управление
Период 11 септември 1382 – 16 януари 1387
Други титли кралица на Полша
Coat of arms of Kingdom of Bosnia.svg
Семейство
Род Котроманичи
Баща Стефан II Котроманич
Съпруг Лайош I Велики (1353)
Деца Мария Унгарска
Ядвига Анжуйска
Елизабета Котроманич в Общомедия

Произход и бракРедактиране

Дъщеря е на Стефан II Котроманич († 1353), бан на Босна, и съпругата му Елизавета Куявска от рода Пясти († 1345), роднина на полския крал Владислав I Локетек.

Елизабета се омъжва през 1353 г. за близкия си роднина Лайош I (1326 – 1492), крал на Унгария (1342 – 1382) от династията Анжу-Сицилиански дом, син на Карл Роберт Анжуйски. Тя е втората му съпруга.[3] Преди това Елизабета е живяла като заложник при майка му Елизабет Полска и там три години е възпитавана.

РегентРедактиране

 
Пленяването на кралиците

През 1382 г. умира Лайош I Велики. Правнук на полския крал Кажимеж III Велики, Сигизмунд, се опитва по време на властта си над Бранденбург да затопли германско-полските взаимоотношения.

Елизабета Котроманич, кралица на Унгария и Полша, след смъртта на съпруга си е регент на малолетната си дъщеря Мария. Въпреки това, поляците не искат Мария като кралица, най-вече заради съпруга и Сигизмунд, когото те считат за враг. Ето защо на 25 септември на конгреса на Полша, в Радомско, му поставят много тежки условия, наред с другите условия, че той трябва постоянно да живее в Полша.[4][5][6] На 6 декември новият конгрес на цяла Полша във Висла взема още по-строго решение да не допусне Сигизмунд да влезе в Краков. Предотвратявайки той да вземе властта, полските благородници избират за свой монарх Ядвига Анжуйска, по-малката дъщеря на Лайош и Елизавета, и по този начин напускат съюза с Унгария.[7][8][9] Съзрели възможност за независима монархия полски благородници успяват да уредят брака на Ядвига с литовския княз Владислав II и така образуват Първото Полско-Литовско обединено кралство. Сигизмунд обаче пристига в Полша на 10 август 1383 г. начело на унгарска армия от 12 000 души, която има за цел да подкрепи Ядвига и Елизабета срещу Земовит IV-Мазовицки, мазовецки херцог от клон на династията Пясти, в кралските претенции. Армията се разполага на лагер в Стари Сонч, според хрониката на Янко от Чърнково, в голяма вреда на местното население. Накрая чрез Владислав, херцог на Куявско и Ополе, на 6 октомври е постигнато примирие до Великден следващата година. След като полското дворянство на събора в Радомско, на 2 март 1384 година иска Ядвига да пристигне в Полша възможно най-скоро, то унгарската кралица-регент Елизабета се опитва да наложи Сигизмунд като владетел поне на северната територия. Полските магнати обаче отхвърлят решението, заплашвайки с война.

По това време в Унгария избухват въстания срещу управлението на регентката, водени от хърватските магнати.[10][11][12] През пролетта на 1385 година палатин Никола Горянски убеждава младата кралица Мария да прекрати годежа си със Сигизмунд, който като германец е мразен както от хървати, така и от унгарци.

За да не загуби реалната регентска власт, Елизабета започва преговори с краля на Франция Шарл V Мъдри, предлагайки ръката на Мария на неговия син Луи Орлеански. Ситуацията е усложнена от обстоятелството, че преди това следва да се развали годежа със Сигизмунд Люксембургски, за което е необходимо папско разрешение, а Унгария и Франция признават различни папи в условията на продължаващата Папска схизма. Признаваният от Франция за папа Климент VII дава разрешение за разваляне на годежа. След това през април 1385 година става условна сватба между Мария и Луи Орлеански, в отсъствие на жениха. Сигизмунд и унгарските дворяни не признават този брак. Затова Сигизмунд продава много свои имоти и още в началото на август младият маркграф начело на армия проникна в Унгария и завладя Нитра и Пожун.[13][14][15] Изправена пред нарастваща бунтовническа партия на югозапад, кралица Мария се завръща при Сигизмунд и става негова съпруга през септември. Четири месеца по-късно Сигизмунд нахлува в Унгария с войски и въпреки противодействието на кралица Елизабета Котроманич сам се жени за Мария Унгарска и става крал-консорт на Унгария. Кралската власт на управляващото семейство веднага е оспорена от Карл III Анжуйски от Анжу-Сицилиански дом от крал на Неапол, който е убеден от някои унгарски барони да предяви претенции за унгарския престол и да отстрани братовчедка си Мария Унгарска от него. Карл III обосновава действията си с факта, че оглавява Анжуйския дом, който по това време управлява и Унгария. С помощта на унгарските барони от южните части на кралството Карл III успява да детронира Мария Анжуйска от унгарския престол и сам се възкачва на него като крал Карой II. Властта му в Унгария обаче не продължава дълго, тъй като майка ѝ – Елизабета Котроманич, организира заговор за убийството на Карл. На 7 февруари 1386 година Карл е примамен и нападнат в нейния дом, където е ранен тежко. След това той е отведен във Вишеград, където умира от раните си на 24 февруари 1386 година. Така кралицата-майка Елизабета Котроманич си връща регенството на кралството, босненския бан Твърдко Котроманич не признава крал-консорта, а Хорватите в Южна Унгария направо приемат за свой крал Ласло Неаполитански.

Елизабета и дъщеря ѝ Мария са е хвърлена в затвор като отговор за убийството на Карл през 1386 г. Елизабета е убита през януари 1387 г. и трупът ̀й е хвърлен в река или тя умира в затвора,[16][17] за което хвърлят вината върху братовчед ѝ – Твърдко Котроманич.

ДецаРедактиране

Елизабета и Лайош I имат децата:

ЛитератураРедактиране

  • Duggan, Anne J.. Queens and Queenship in Medieval Europe: Proceedings of a Conference Held at King's College London, April 1995. Boydell Press, 2002. ISBN 0-85115-881-1.

ИзточнициРедактиране

  1. ↑ Jelisaveta Kotromanić of Bosnia, fmg.ac
  2. ↑ Elisabeth Kontromanich
  3. ↑ Samuel Klein: Handbuch der Geschichte von Ungern und seiner Verfassung. Georg Wigand, 1833, S. 230. (books.google.de)
  4. ↑ Ћоровић, Владимир. Историја Југославије.Београд (1933): Народно дело.
  5. ↑ Хорват, Рудолф (1924). Повијест Хрватске I. Загреб.
  6. ↑ Ћоровић, Владимир (1989). Историја Срба. Београд.
  7. ↑ Ћоровић, Владимир (1933). Историја Југославије. Београд: Народно дело.
  8. ↑ Хорват, Рудолф (1924). Повијест Хрватске I. Загреб.
  9. ↑ Ћоровић, Владимир. Историја Срба. Београд (1989).
  10. ↑ Ћоровић, Владимир (1933). Историја Југославије. Београд: Народно дело.
  11. ↑ Хорват, Рудолф. Повијест Хрватске I. Загреб.(1924)
  12. ↑ Ћоровић, Владимир (1989). Историја Срба. Београд.
  13. ↑ Ћоровић, Владимир (1933). Историја Југославије. Београд: Народно дело.
  14. ↑ Хорват, Рудолф (1924). Повијест Хрватске I. Загреб.,стр. 197 – 198
  15. ↑ Ћоровић, Владимир (1989). Историја Срба. Београд.,стр.239
  16. ↑ Jacob Christof Iselin, Johannes Buxtorf, Jakob Christoph Beck: Neu-vermehrtes historisch- und geographisches allgemeines Lexicon…. J. Brandmüller, 1742, S. 262. (books.google.de)
  17. ↑ История на Адриатика, под ред. на Пиер Кабан, изд. Рива 2012 г., стр.250
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Елизабета_Котроманич&oldid=11123492“.