Епирско деспотство

(пренасочване от Епирска империя)
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Епир.

Епирското деспотство е историческа държава, образувана към 1205 г. в западните части на Балканския полуостров със столици Янина и Арта. През 1254 г. деспотството става васал на Никейската империя. Съумява да остане автономно до около 1337 г., когато е покорено от възстановената Византийска империя на Палеолозите. През XIV век Епир попада под властта на Сръбското царство, след това е владение на български боляри, а в края на века – под османска власт.

Епирско деспотство
1205 – 1479
Byzantium1204.svg
Континент
Столица
Епирско деспотство в Общомедия

ТерминологияРедактиране

Първият управител на Епир, удостоен с високия титул деспот едва през 1249 г. бил Михаил II Комнин, признат от никейския император Йоан III Дука Ватаци за управител на Епир и Тесалия. Във византийската йерархия титулът деспот не подразбира задължително сам по себе си определена териториална юрисдикция.

ИсторияРедактиране

 
Асен II пленява Теодор Комнин
 
Епирското деспотство 1205 – 1230 г.

През 1204 г. византийската столица Константинопол пада под властта на кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход, които създават Латинската империя и подвластното им Солунско кралство. Останалата част от Византия е разпокъсана на три: Трапезундска империя, Никейска империя и Епирско деспотство.

Михаил I Комнин Дука (Ангел) (1205 – 1215) завоюва през 1206 г. остров Корфу. Той отблъсква няколко нападения на норманите. От 1215 г. негов наследник е Теодор Комнин (1215 – 1230). През 1215 г. той покорява голяма част от Македония и между 1218 и 1224 г. провежда успешни походи срещу българите и латините. Теодор Комнин отвоюва в 1224 г. Солун, а по-късно се самопровъзгласява за василевс (император), титла непризната от ромеите в Никейската империя. Към 1228 г. сключва с цар Иван Асен II договор, скрепен с династически брак между Мария (дъщеря на българския цар от първия му брак) и деспот Мануил, брат на солунския василевс. Теодор Комнин нарушава договора и на 9 март 1230 г. край село Клокотница е разбит, като самия той попада, заедно със семейството си, в български плен. Епирската държава се разпада на три независими части (Солун, Епир и Тесалия), преставайки да играе важна геополитическа роля. През 1242 г. никейския император Йоан Ватаци заставя Йоан Ангел, сина на Теодор Комнин, да се откаже от императорската титла и да се признае за васал на Никея. През 1254 г. той заставя със сила и деспота на Епир, Михаил II Комнин, да стане васал на Никея, като самият той остава последният независим гръцки владетел.

Коварният и честолюбив Михаил II сключва съюз с краля на Сицилианското кралство Манфред (женен за Елена Дукина, дъщеря на Михаил II) и със Сърбия, но Михаил VIII Палеолог (1261 – 1281) му нанася поражение в долината на Битоля (Пелагония) в Македония (1259). Никейската империя се налага над Епирското деспотство, а на 25 юли 1261 г. никейците превземат от латинците и Константинопол. На 15 август 1261 г. Михаил Палеолог е тържествено коронясан за император в „Св. София“ в Константинопол.

През 1262 г. латини, венецианци и епирци воюват с Византия, а през 1273 г. епирците на Йоан I, деспот на Солун (1271 – 1289), с поддръжката на латинците, разбиват ромейските войски, които обсаждат Неопатрас. През 1277 г. епирците побеждават ромеите в сражението при Фарсала. В Епир династията на Ангелите управлява до 1318 г.

През XIV век Епир попада под властта на Сръбското царство, след това е българска област на българския болярин Симеон, а в края на века – под османска власт.

Етнически съставРедактиране

Етническият състав на Епирското деспотство е пъстър: гърци, българи. Преди да падне под османска власт е владение на българския болярин Симеон.

Династия Комнин ДукаРедактиране

Династия ОрсиниРедактиране

Владетели на Епирското царствоРедактиране

Династия Неманич ПалеологРедактиране

Династия БунделмонтиРедактиране

Династия ТокоРедактиране

ЛитератураРедактиране

  • Donald M. Nicol, The Despotate of Epiros (1204 – 1267), Oxford 1957; Donald M. Nicol, The Last Centuries of Byzantium, 1261 – 1453, Cambridge 1993