Кукушката уния е акция на българските първенци от 1859 година за сключване на уния с Рим, целяща придобиване на самостоятелен български владика в града, след която в крайна сметка Кукуш пръв от българските градове се сдобива с православен български владика – Партений Зографски.

Кукушка уния
Разрешение на папа Лъв XIII, подписано от кардинал Теодолфо Мартел, за построяване на църква в Кукуш
Разрешение на папа Лъв XIII, подписано от кардинал Теодолфо Мартел, за построяване на църква в Кукуш
Място Кукуш, Османска империя

ПредисторияРедактиране

В 1857 година кукушани поканват за учители Димитър Миладинов, който вече е бил учител там, и Райко Жинзифов, при условие да водят обучението на български език. Същевременно се обръщат към архиепископ Партений Зографски в Цариград да им изпрати написаните и издадени от него учебници. Миладинов приема с възторг и им пише писмо: „... Скачам от радост, като гледам вашия стремеж и любовта ви към майчиния език... Вие първи почвате в Източна Македония да изучавате нашия прадедов език, вие първи ще обезсмъртите в славянската история своето отечество“.[1]

И двамата приемат и за първи път почват да преподават на български език в кукушкото училище. Владиката Мелетий Византийски, против когото кукушани се борят от дълги години, първоначално не оказва противодействие: „те (т.е. кукушаните) да се учат и на български, и на френски, а ако искат и на дяволски – само да ме оставят на мира“ (описание от Райко Жинзифов). Когато обаче в негово присъствие на храмовия празник на манастира „Свети Георги“ учениците започват да пеят и в църквата на български, той влиза в остри пререкания с учителите и заплашва кукушани с афоресване.[2][3] Жителите обаче продължават борбата за църковнослужение на български и през 1858 г. пишат до Зографския манастир в Атон с молба техния манастир да бъде приет под властта на Зографския и в него да се служи на църковнославянски. И наистина на празника „Света Троица“ през същата година светогорски монах извършва черковната служба на родния им език.[4]

Кукушани са повели борба с гръцките владици още от 1839 г., използвайки прогласяването на Гюлханския хатишериф, и тя се ожесточава още повече след Хатихумаюна от 1856 г. Многократно те искат отзоваването на Мелетий и от солунския митрополит, и от цариградския патриарх, протестират и пред Портата, но безрезултатно.[5] Те искат български владика, което е напълно неприемливо за Цариградската патриаршия, поради близостта на Кукуш до македонската столица Солун. Това поражда силно недоволство сред българското население в града и го накарва да търси други начини за борба.[6] Обръщат се и към руския посланик Новиков за съдействие, но безрезултатно.[7]

Кукушани решават да потърсят покровителството на установените в Солун чужди мисии и на стоящите зад тях Велики сили. Още в края на 1857 г. градските първенци начело с Нако Станишев се обръщат към протестантската мисия и започват преговори за защита от фанариотите, но скоро разговорите са прекъснати. Тогава те решават да започнат преговори с мисията на лазаристите, които още от началото са съгласни, срещу признаването на върховенството на папата, с всички искания на кукушани – употреба на български език в училищата и черквите, самостоятелен български владика, защита пред турските власти и патриаршията от страна на Франция. Преговорите продължават през цялата 1858 г. и чак до лятото на 1859 г., като това протакане се обяснява само с нежеланието на кукушани да скъсат с православието. През това време те опитват всички възможни средства да постигнат исканията си чрез самата Патриаршия.[8] През 1859 г. новият солунски митрополит Неофит се съгласява да махне Мелетий и им е казано да си изберат трима кандидати, един от които щял да бъде назначен за владика. Те избират и предлагат трима, но са измамени – митрополитът прави търг за епархията им (дава я на мезат) и срещу 300 хиляди гроша я спечелва гъркът Яков Платамонски. Така упоритостта на Гръцката патриаршия ги кара да прибегнат към крайни мерки.[9]

УнияРедактиране

СключванеРедактиране

На 12/22 юли 1859 година под ръководството на Нако Станишев кукушани се обръщат към папа Пий IX с готовност да преминат към католическата църква. В обръщението си до папата кукушани, между които и четирима свещеници, описват недостойното поведение на гръцкото духовенство, престъпленията му спрямо българите и поставят следните условия:

  • 1. Желаеме и следователно молим Н. Св. Пия IX да не внася никакво изменение в обредите на нашата църква (обичаи, тържества и богослужение) и в причастието със Св. Тайни, и в положението на нашите свещеници, и в езика, на който ще се четат молитвите в църква, език, който е старобългарски или славянски;
  • 2. Нашата епархия ще бъде поверена на един архиепископ, избран съгласно с нашите общи желания, избор, който молим Н. Св. Пий IX да одобри;
  • 3. Архиепископът и свещениците, които ще управляват епархията и енориите, трябва да бъдат всички българи;
  • 4. Българският език с народните букви и знаци ще бъде всякога главният език и основа на обучението на младежта.[6]

Историята на написването на прошението е уточнена от Кузман Шапкарев. Той отхвърля версията, че кукушани подписали френски текст, подготвен от йезуитите, изпроводен им от Цариград. Според сведенията му изпратеният им от Цариград от Драган Цанков проект на прошението, написан на френски и на български, бил много по-ограничителен и не им харесал. Кукушани изхвърлят от него два члена, които давали на папата право да се намесва в църквите и училищата, преправят го и подписват не френския оригинален текст, а преправения български.[10]

Делегация на кукушките първенци представя обръщението, чрез католическия представител Дюрок, пред френския консул в Солун, като към подписания български текст прилагат и френския, но неподписан, а французите мислят, че двата са според френското съдържание. Френският консул телеграфира в Париж и след няколко часа получава отговор „да даде пълно покровителство“.[10]

Кукушките българи предприемат тази стъпка с пълното съзнание, че вече са изчерпани всички средства в усилията да получат от Вселенската патриаршия признание на правото си да имат свой български владика, а църковната служба в епархията да се извършва на роден български език. Събитията в Кукуш имат ограничен отклик и в някои други български краища. Постъпката на кукушките българи смущава не само висшите духовници във Вселенската патриаршия. Смутени са и българските първенци в Цариград. Те се страхуват, че е заплашено религиозното единство на българския народ.

ОтказванеРедактиране

Обединени от общата католическа опасност, Българската църковна община в Цариград и Вселенската патриаршия установяват временно, негласно споразумение за единодействие. По общото съгласие на двете страни патриархът изпраща в Кукуш своя личен противник епископ Иларион Макариополски, за да опита да върне кукушани в православната църква. Нов владика, назначен от католическата църква, те още нямали. Същевременно там отива и главният ръководител на католическата пропаганда в Цариград, епископ Йожен Борѐ.[11] [12] Докато обсъждат с Боре как уж да привлекат цялата епархия към унията, кукушани преговарят с Иларион като с партиаршески пълномощник и накрая обещават да се оттеглят от унията при условие, че Цариградската патриаршия им даде посочен от тях български владика.[13][14]

Най-напред решават да посочат самия Иларион Макариополски, но после размислят и посочват Партений Зографски, обяснявайки на Иларион следното:„Ваше в.[исоко] преосвянщенство! Два пъти си бил на заточение; а ако сега те проводят третий път, ние не сме в състояние да те избавим. Ти не прилича да бъдеш наш владика – епископ; тебе ти стои и прилича да станеш български патриарх; иди в Цариград, прогласи независимостта на българската йерархия, стани български патриарх, та ако отидеш на заточение, да отидеш поне като патриарх; и ако пострадаеш, да пострадаеш за цял български народ, а не за един Кукуш наш, за една шепа люде.“ Кукушани смятат, че тогава Иларион Макариополски възприема идеята за независима българска църква, за която скоро започва да работи. С подписания от кукушани документ с посоченото условие той се връща в Цариград.[14][15]

Това условие в очите на Вселенската патриаршия е било равносилно на поражение, но тя не е можела да постъпи иначе, освен да го приеме, тъй като един отказ от нейна страна би означавал едно незабавно възобновяване на Униатското движение, тоя път с особена сила и с много по-тежки последици. Така градът Кукуш извършва исторически пробив в борбата за самостоятелна църква. В своите спомени Васил Манчев свидетелства за срещите на Нако Станишев с Драган Цанков, за многобройните му посещения начело на кукушка делегация ту в патриаршията, ту в руското посолство, както и за разговорите с дядо Иларион Макариополски.[16] Според Тончо Жечев, разигравайки униатската карта, Драган Цанков и кукушкият възрожденец Нако Станишев, демонстрират изключителна политическа интуиция и познаване на основните тенденции в развитието на прословутия „Източен въпрос“.[17]

Изпълнявайки условието за спиране на Униатскато движение, на 29 октомври 1859 г. Партений Зографски е ръкоположен от солунския гръцки митрополит Неофит Византийски в църквата „Свети Георги“ в Цариград за епископ на Поленинско-кукушката епархия, като пеенето в църквата е на гръцки и на църковнославянски.[18] Това назначение на българин за владика е посрещнато с възторг в Кукуш, където той пристига в първите дни на ноември. Тогава се налага католическият владика Боре, преседял в Кукуш цели 40 дни, да си замине, макар че кукушани го изпровождат много тържествено.[19]

ЗначениеРедактиране

Кукушката уния и постигнатата като резултат от нея цел на кукушаните – градът им пръв измежду всички български градове успява да се наложи на патриаршията и да разреши за себе си църковния въпрос – има силно отражение. Независимо от оценките за правилността на действията им, скъсването с патриаршията само по себе си е революционен акт, който дава насоката на борбата против патриаршията в общобългарски мащаб. Постъпката им въздейства на ръководителите на църковната борба да преминат към по-смели действия.[20]

Смята се, че именно разговорите на Иларион Макариополски в Кукуш са го подтикнали съвсем скоро да скъса с патриаршията и да поведе борба за самостоятелна българска екзархия. След победата на кукушани той извиква в Цариград техния водач Нако Станишев, според чийто разказ пред Кузман Шапкарев (който, познавайки честността му и омразата към лъжата, му вярва безусловно) уж за да даде разяснения по църковните им работи и унията, а всъщност за да повтори и там казаните насърчителните думи за църковната независимост. През пролетта на 1860 г. в Цариград Нако Станишев освен с българските първенци има срещи и с дипломатически представители и обяснява своята позиция: „Ние, господа, се борим с гърците за църковните си правдини и ги искаме от Патриаршията. Но възможно ли е некога един похитител да върне назад похитеното, комуто принадлежи то, без да се упражни върху него външен натиск, външна сила? Никога! Още сто години да искаме правдини от Патриархията, уверявам ви, господа, нема да ги получим“ и заключва, че трябва да се иска независима църковна йерархия не от патриарха, а от турското правителство.[21][22] А на недоволството на руския посланик Новиков от кукушани му отвръща, че години наред са молели за помощ, обръщали са се напразно и лично към него, а западните веднага са се отзовали.[22]

Както отбелязва Туше Влахов, не толкова тези внушения, колкото самият пример на кукушани и разигралите се в Кукуш събития повлияват на навлизането в нова, по-решителна фаза на църковната борба.[23] Самият Иларион Макариополски изтъква направената поука: [24] по [23]

Аз ходих в Кукуш и научих един нов урок. Нещеш ли един владика, изхвърли името му из черквите; нещеш ли патрика, същото направи.“

Тази идея е обсъждана и възприета от цариградските дейци по църковния въпрос и осъществена чрез Великденската акция на 3 април 1860 г., когато става скъсването с патриаршията.[23][25]

Втора кукушка унияРедактиране

Партений наместо да изпълни помирителната роля, с която го натоварва Патриаршията, оглавява българската църковна борба, като разширява употребата на църковнославянски в богослужението и съдейства за отварянето на български училища в региона.[18] Постепенно обаче българският владика губи подкрепата и на първоначално стоящите зад него кукушки български първенци, които го обвиняват, че е мързелив и скъперник. Партений е принуден да напусне епархията си и да се прибере в Цариград през 1867 година. През 1867 година постът отново се заема от Мелетий, който е известен противник на българското богослужение и българското образование. В началото на 1874 г. шест общини в района (вкл. Кукушката) възстават против Екзархията. Три от тях (вкл. Кукушка) поискали от Екзархията върху пределите им да бъде учредена нова самостоятелна епархия с център Кукуш, а епископ Нил Изворов да стане неин митрополит. След получения отказ от страна на Екзархията, общините се решили на крайни действия. Те се обърнали към английския консул, за да бъдат приети в Англиканската църква начело със своя епископ. След отказа на англичаните те се обръщат към епископ Рафаил Попов, глава на Българската униатска църква, който отговорил положително на тяхното питане за възможно присъединяване към Рим. Това става след преговори с Изворов и след писменотото му заявление за готовност за присъединяването му към унията. Униатите в града, начело с владиката Епифаний Шанов, държат двете големи църкви „Свети Георги“ и „Света Богородица“, а за православните остава малката „Свети Атанасий“. В ръцете на униятите минава и училищното здание, което принуждава православните да окупират епископския дом на изгонения през 1879 година владика Мелетий и там се нанася българското екзархийско училище до построяването на ново училищно здание.

БележкиРедактиране

  1. Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 73–75.
  2. Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 75–76.
  3. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 116.
  4. Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 69–70, 80–81.
  5. Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 80–81, 88–89.
  6. а б Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 117.
  7. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 185.
  8. Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 77–78.
  9. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 173–176.
  10. а б Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 178–179, 187.
  11. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане в XIX век, София, 1927, с. 236, 237
  12. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 181–182.
  13. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 118.
  14. а б Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 183–184.
  15. Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 96–97.
  16. Манчев, Васил. Спомени. Дописки, писма, Издателство на Отечествения Фронт, София, 1982.
  17. Жечев, Тончо. Българският Великден или Страстите български, София, 1975.
  18. а б Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том І и ІІ. София, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, 2013. с. 120.
  19. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 184–185.
  20. Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 94, 95, 97.
  21. Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 97–99.
  22. а б Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984. с. 185–186, 460–462.
  23. а б в Влахов, Туше. Кукуш и неговото минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 98.
  24. Арнаудов, Михаил. Иларион Макариополски. София, 1925 г., с. 174–175.
  25. Александър Теодоров-Балан. Време на национални борби. //