Линотопи
Линотопи или понякога Линотоп или Ленотъй[1] (на гръцки: Λινοτόπι, катаревуса: Λινοτόπιον, Линотопион, на арумънски: Linotopea, Linotopi; на албански: Linatopi) е бивше село в Егейска Македония, Гърция, разположено на територията на дем Нестрам (Несторио), област Западна Македония.[2]
| Линотопи Λινοτόπι | |
| — село — | |
  Линотопи  Линотопи  Линотопи | |
| Страна |  Гърция |
|---|---|
| Област | Западна Македония |
| Дем | Нестрам |
| Географска област | Нестрамкол |
География
редактиранеЛинотопи е било разположено в северното подножие на планината Грамос, в котловина на Линотопската река, приток на Бистрица (в района наричана Белица). Югозападно от Линотопи е разположена Линотопската пещера.[3]
История
редактиранеВ Османската империя
редактиране
Линотопи е едно от големите грамощански влашки центрове. В XV век в Линитова са отбелязани поименно 72 глави на домакинства.[4] Селото е споменато в Слепченския триптих от първата половина на ХVІ век като Ленотωп.[5] В XVI - XVIII век в Линотопи се развива голяма художествена школа.[2] Първото споменаване на майстор от Линотопи е в зографския надпис от 1570 година в „Свети Димитър“ в Палатиция, в който се казва, че стенописите са дело на зографа Николаос от Линотопи.[2]
Много съществено свидетелство за селището е от 1613 - 1614 година в Протезис 215 на метеорския манастир Варлаам, където сред дарителите има осем имена от Линтопи (на 84 страница).[2] Османски документ от 1619 - 1620 информира за включването на Линотопи към Хрупищката каза.[2] Зограф Йон от Линотопи е споменат в надписа на църквата „Свети Атанасий“ в Рилево от 1627 година.[6][2] В 1692 година кондиката на Завордския манастир споменава сред дарителите на манастира и жителите на Линотопи.[2] В първата половина на XVIII век в Линотопи е основано гръцко училище, където в 1724 година преподава учител на име Йосиф.[2]
В 1769 година албански банди разрушават Линотопи[2] заедно с още села в областта – Грамоща, Въртеник, Пискохори, Лагор, Омотско и Загар. Съсипани са и съседните Шипска и Николица. Линотопци се заселват в околните Влашка Блаца, Селица, Пипилища, Нестрам, Клисура, Самарина, Турново, Хионадес, както и в Битоля, Охрид, Крушево, Магарево и Нижополе.[7][2] Споменът за разрушаването на Линотопи и Никулица е запазен във влашки народни песни.[2] В 1792 година ученият барон Константинос Белиос (1772 – 1838) издава във Виена книга, в която се казва, че произхожда от Линотопи, Македония.[2]
Заявление с дата 20 януари 1807 година е подписано от влашки майстори от Клисура, Невеска, Самарина, Линотопи и други селища.[2] В 1812 година, след албански преследвания, в Крушево пристига нова вълна бежанци от Линотопи.[2]
В разрушеното село се заселват албанци. В края на XIX век Линотопи е село в Костурска каза на Османската империя. В 1886 година според Николаос Схинас („Οδοιπορικαί σημειώσεις Μακεδονίας, Ηπείρου, Νέας οροθετικής γραμμής και Θεσσαλίας“) Линотопи е населено с мохамедани.[2] В 1889 година Густав Вайганд, описвайки влашките села на Балканите, казва, че Николица и Linotopi Линотопи, изоставени след тяхното унищожаване, са обитавани от някои семейства на албански овчари.[2] През 1895 година Йон Неницеску пише, че Линотопи е обитавано от 350 власи и няколко семейства от албански мюсюлмани.[2] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Линотопи има 250 жители арнаути християни.[8]
Селото е изгорено от четата на Васил Чекаларов по време на Илинденско-Преображенското въстание през септември 1903 година.[1]
В Гърция
редактиранеПрез Балканската война селото е окупирано от гръцки части и след Междусъюзническата война в 1913 година влиза в Гърция. Според албански източници, албанците изоставят селото поради зулумите на гръцки банди.[9] В 1913 година селото е пусто.[2]
В „Етнография на Македония“, издадена в 1924 година, Густав Вайганд описва Линотопи като албанско село на езиковата граница:
| „ | Котловината на Кастория е българска, но самата Кастория както и Маврово са гръцки, респективно гърцизирани, в Хрупища гръцката партия е наистина много силна, но не може да става дума за гърцизиране. Гощерац е почти, Богатсико - напълно гърцизирано. Езиковата граница върви от Гощерац към моста на Смикси, на север лежащото Пишак е още българско, а обратно Витсани и Бубуща са гръцки. Долината на идващия от Грамости поток, на Белица, е българска до Хамотско, следващото Линотопи е албанско, а следващото Грамоща - аромънско.[10] | “ |
В 1928 година според Панделис Цамисис в селото има единствено останки от 200 къщи и три църкви.[2]
Личности
редактиране- Родени в Линотопи
Димитър син на Николай, зограф от XVII век, автор на стенописите в „Свети Атанасий“ в поградечкото село Лънга от 1685-1699 г.[11]- Георги, зограф от XVII век, автор на стенописите в манастирската църква „Успение Богородично“ в масторохорското село Зерма от 1656 г.[12]
- Михаил и синът му Константин, видни зографи от XVI - XVII век[13][14]
- Йон Линотопски, зограф от XVII век
- Теолог Линотопски, зограф от XVII век[15]
- Произхождащи от Линотопи
-
Константинос Белиос (1772 - 1838), австрийски търговец, дарител, родом от Влашка Блаца - Стерьос Думбас (1794 - 1870), австрийски търговец, дарител, родом от Влашка Блаца
- Теодорос Думбас (1818/1820 - 1880), австрийски търговец, дарител, родом от Влашка Блаца
Литература
редактиране- Λιάκος, Σωκράτης Ν., "Λινοτόπι", Περιοδικό Μακεδονική Ζωή, τ.69, Φεβρουάριος 1972.
Бележки
редактиране- ↑ а б Освободителната борба въ Костурско (до 1904 г.). По спомени на Пандо Кляшевъ. Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга II, Печатница П. Глушковъ, 1925. с. 134.
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у Σιώκης, Νικόλαος. Το Λινοτόπι και οι ζωγράφοι του // Βλάχοι.net, 5 април 2012. Архивиран от оригинала на 2016-04-08. Посетен на 7 юли 2015.
- ↑ Τρίμμης, Κωνσταντίνος Προκόπιος. Αρχαιολογία Σπηλαίων και Γεωγραφικά Συστήματα Πληροφοριών. Το παράδειγμα των σπηλαίων στο νομό Καστοριάς. Μεταπτυχιακή Διατριβή. Θεσσαλονίκη, Αριστοτέλειο Πανεπιστήμιο Θεσσαλονίκης. Τμήμα Ιστορίας και Αρχαιολογίας. Τομέας Αρχαιολογίας και Ιστορίας της Τέχνης, 2013. σ. 75. (на гръцки)
- ↑ Гандев, Христо. Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изследване, Наука и изкуство, II издание, София, 1989.
- ↑ Гергова, Иванка. Поменици от Македония в български сбирки, София, 2006, с. 22.
- ↑ Македонска енциклопедија, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 2009. ISBN 978-608-203-023-4. с. 583. (на македонска литературна норма)
- ↑ Ανάτυπον από το Λεξικογραφικόν Δελτίον, Τομ. ΚΕ΄. Αθήνα, Ακαδημίας Αθηνών, 2005. σ. 52.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 266.
- ↑ Rrapaj, Fatos Mero. Fjalori Onomastik i Epirit. Eurorilindja. Tiranë, Eurorilindja, 1995. с. 518 - 521. (на албански)
- ↑ Вайганд, Густав. Етнография на Македония, т. 1, София, 1992, стр. 465-466.
- ↑ Δρακοπούλου, Ευγενία. Έλληνες ζωγράφοι μετά την Άλωση (1450-1850), τόμος 3, Αβέρκιος - Ιωσήφ (Συμπληρώσεις-Διορθώσεις). Αθήνα, Ινστιτούτο Νεοελληνικών Ερευνών / Εθνικό Ίδρυμα Ερευνών, 2010. ISBN 978-960-7916-94-5. σ. 256 - 257. Архив на оригинала от 2021-10-29 в Wayback Machine.
- ↑ Δρακοπούλου, Ευγενία. Έλληνες ζωγράφοι μετά την Άλωση (1450-1850), τόμος 3, Αβέρκιος - Ιωσήφ (Συμπληρώσεις-Διορθώσεις). Αθήνα, Ινστιτούτο Νεοελληνικών Ερευνών / Εθνικό Ίδρυμα Ερευνών, 2010. ISBN 978-960-7916-94-5. σ. 211. Архив на оригинала от 2021-10-29 в Wayback Machine.
- ↑ Houliarás, Ioannis P. The Work of the Painter IoanNis Skoutaris from Grammosta, Kastoria in Epirus and Southern Albania (1645–1672/3) // Зборник Матице српске за ликовне уметности (40). Нови Сад, 2012. ISSN 0352-6844. с. 67.
- ↑ Τούρτα, Α. Οι ναοί του Αγίου Νικολάου στη Βίτσα και του Αγίου Μηνά στο Μονοδένδρι. Προσέγγιση στο έργο των ζωγράφων από το Λινοτόπι. Αθήνα, Ταμειου Αρχαιολογικων Πορων και Απαλλοτριωσεων: Υπουργειο Πολιτισμου, 1991. σ. 38-39, 203-207.
- ↑ Δρακοπούλου, Ευγενία. Έλληνες ζωγράφοι μετά την Άλωση (1450-1850), τόμος 3, Αβέρκιος - Ιωσήφ (Συμπληρώσεις-Διορθώσεις). Αθήνα, Ινστιτούτο Νεοελληνικών Ερευνών / Εθνικό Ίδρυμα Ερευνών, 2010. ISBN 978-960-7916-94-5. σ. 307. Архив на оригинала от 2021-10-29 в Wayback Machine.