Отваря главното меню

Кукушката уния е акция на българските първенци от 1859 година за сключване на уния с Рим, целяща придобиване на самостоятелен български владика в града, след която в крайна сметка Кукуш пръв от българските градове се сдобива с православен български владика - Партений Зографски.

ПредисторияРедактиране

 
Разрешение на папа Лъв XIII, подписано от кардинал Теодолфо Мартел, за построяване на църква в Кукуш

В 1857 година в Кукуш връща като учител Димитър Миладинов, придружен от Райко Жинзифов и двамата за пръв път отварят българско училище в града. Владиката Мелетий Византийски ги заплашва с афоресване, но е принуден да отстъпи и да приеме появата на българско училище.[1] Кукушани обаче поискват и български владика, което е напълно неприемливо за Цариградската патрирашия, поради близостта на Кукуш до македонската столица Солун. Това поражда силно недоволство сред българското население в града.[2]

От това недоволство в Кукуш се възползва солунският център за католическа пропаганда, ръководен от френски монаси лазаристи. От Солун идва внушение, че чрез присъединяване към Римския престол българите ще имат национално духовенство и покровителството на Франция.[2]

На 12/22 юли 1859 година под ръководството на Нако Станишев кукушани се обръщат към папа Пий IX с готовност да преминат към католическата църква. В обръщението си до папата кукушани, между които и четирима свещеници, описват недостойното поведение на гръцкото духовенство, престъпленията му спрямо българите и поставят следните условия:

  • 1. Желаеме и следователно молим Н. Св. Пия IX да не внася никакво изменение в обредите на нашата църква (обичаи, тържества и богослужение) и в причастието със Св. Тайни, и в положението на нашите свещеници, и в езика, на който ще се четат молитвите в църква, език, който е старобългарски или славянски;
  • 2. Нашата епархия ще бъде поверена на един архиепископ, избран съгласно с нашите общи желания, избор, който молим Н. Св. Пий IX да одобри;
  • 3. Архиепископът и свещениците, които ще управляват епархията и енориите, трябва да бъдат всички българи;
  • 4. Българският език с народните букви и знаци ще бъде всякога главният език и основа на обучението на младежта.[2]

Кукушките българи предприемат тази стъпка с пълното съзнание, че вече са изчерпани всички средства в усилията да получат от Вселенската патриаршия признание на правото си да имат свой български владика, а църковната служба в епархията да се извършва на роден български език. Събитията в Кукуш имат ограничен отклик и в някои други български краища. Но постъпката на кукушките българи смущава не само висшите духовници във Вселенската патриаршия. Смутени са и българските първенци в Цариград. Те се страхуват, че е заплашено религиозното единство на българския народ.[3]

Обединени от общата католическа опасност, Българската църковна община в Цариград и Вселенската патриаршия установяват временно, негласно споразумение за единодействие. По общото съгласие на двете страни в Кукуш със специална задача, да окаже помощ на място, е изпратен българският епископ Иларион Макариополски. Същевременно там отива и главният ръководител на католическата пропаганда в Цариград, игуменът Еужен Боре. Между двамата духовници започва религиозен двубой.[4] Крайната победа печели православният българин Иларион, а жителите на Кукуш заявяват, че са готови да оттеглят молбата си към Ватикана, при условие че Цариградската патриаршия им даде български владика.[3]

Това условие в очите на Фенер (стремящата се да гърцизира негръцкото християнско население Вселенска патриаршия) е било равносилно на поражение, но той не е можел да постъпи иначе, освен да го приеме, тъй като един отказ от негова страна би означавал едно незабавно възобновяване на католическото движение, тоя път с особена сила и с много по-тежки последици. Така градът Кукуш извършва исторически пробив в борбата за самостоятелна църква. В своите спомени Васил Манчев свидетелства за срещите на Нако Станишев с Драган Цанков, за многобройните му посещения начело на кукушка делегация ту в патриаршията, ту в руското посолство, както и за разговорите с дядо Иларион Макариополски.[5]

Според Тончо Жечев, разигравайки униатската карта, Драган Цанков и кукушкият възрожденец Нако Станишев, демонстрират изключителна политическа интуиция и познаване на основните тенденции в развитието на прословутия “Източен въпрос”.[6]

БележкиРедактиране

  1. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 116.
  2. а б в Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 117.
  3. а б Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 118.
  4. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане в XIX век, София, 1927, с. 236, 237
  5. Манчев, Васил. Спомени. Дописки, писма, Издателство на Отечествения Фронт, София, 1982.
  6. Жечев, Тончо. Българският Великден или Страстите български, София, 1975.