Отечественофронтовски правопис

Отечественофронтовският правопис, наричан още съвременен правопис, е името, с което се назовава официалната българска правописна система, която се използва днес. Тази ортография е въведена с цел улесняване и осъвременяване на българския правопис, който до 1945 г. е силно традиционен.

История

Наредбата-закон в „Държавен вестник“, официализираща съвременния правопис. Целият текст, без първото заглавие, е написан с правописа, действал до 1945 г.

След Освобождението, българският език няма официален набор от правописни правила. Най-широко прилаганият български правопис по това време е бил този на Марин Дринов, който е бил силно традиционен и сравнително труден за усвояване от по-голямата част от населението. През 1892 г. за да реши правописния въпрос, министърът на народното просвещение Георги Живков назначава комисия, в която влизат преподаватели и филолози като Любомир Милетич, Иван Шишманов, Беню Цонев и Александър Теодоров. Изготвената от тях отография е повлияна от русофобската политика на правителството на Стефан Стамболов, затова буквите й, ь, ю, я, както и традиционните ѫ и ѭ са изхвърлени от азбуката. Буквата ѣ обаче е запазена, като тя се е писала само в думите, които отговарят на ятовото правило, със звуковата стойност на я: свѣтъ > свѣт, но свѣтовенъ > световен. Буквите й, ь, ю и я са заменини от i, iу и iа: майка > маiка, миньоръ > минiор, съюзъ > съiуз, ябълка > iабълка. Буквата ѫ се заменя с ъ в корените на думите, а заедно с ѭ се премахват и от глаголните окончания: пѫть > път, метѫтъ > метат, летѭтъ > летiат. Това е първият правописен проект, който премахва ъ и ь от края на думите. Стамболовият правопис не е въведен на практика, с него са написани само няколко статии в списание „Български преглед“. За много общественици по това време този правопис е бил твърде революционен и е скъсвал много традиционни връзки с някои букви и затова ортографията на Стамболов е среща силна съпротва. През 1895 г. новият просветен министър – Константин Величков назначава нова комисия, в която влизат членовете на предишната правописна комисия, както и по-консервативно настроените – Иван Вазов, Стоян Михайловски, Тодор Влайков и Кръстю Кръстев. Тази комисия решава да изхвърли само традиционните букви – ѣ, ѫ и ѭ. Като се изключи употребата на ъ и ь в края на думите: голямъ, пъть – Величковият правопис напълно съвпада със съвременния правопис. Този проект за пръв път приема съвременното правило за пълен и кратък член. Този правопис също не се официализира. Използва само в списанието „Български преглед“ през периода 1895 – 1896 г. За тогавашната общественост, този правопис също се оказва твърде революционен и неприемлив. Правописът на Дринов продължава да е най-широко употребяваният. С въвеждането на иванчевския правопис през 1899 г. правописният въпрос, през следващите години, остава на заден план. След 1910 г. произведенията на Пенчо Славейков, който изразява несъгласие с правописа на Иванчов, започват да се печатат с неговия собствен правопис. Той връща ѫ и ѭ в края на глаголите, когато те са под ударение: пѝшатъ, четѫ̀тъ, игра̀ятъ, летѭ̀тъ, и заменя ѫ с ъ в корените на думите. Славейков е против пълното изоставяне на ѣ, но заради графическия вид на буквата, в своите творби, на нейно място пише я. През 1921 г. просветният министър – Стоян Омарчевски, след допитване до правописна комисия, в която главно са участвали Беню Цонев, Александър Теодоров и Стефан Младенов, издава „Упѫтване за общ правопис“, което има за цел да осъвремени и опрости българския книжовен език. Упътването отстранява буквите ъ, ь и ѣ от азбуката и поставя ѫ навсякъде където, вътре в думата, стои ъ: такѫв, какѫв, фѫстѫк. Също така то заменя синтактичното правило при членуването с благозвучното, при което се поставя пълен член преди дума, започваща с гласна и кратък член преди дума със съгласно начало. Този правопис е посрещнат по враждебен начин от по-консервативната част от обществото и политическите противници на БЗНС. През следващата година Александър Теодоров и Беню Цонев неуспешно се борят за въвеждането на т.нар.„академичен“ правопис, изобретен от БАН, който съвпада със днешната ортография. В следващите месеци правописният въпрос силно се политизира. Десните среди разглеждат ѣ и ѫ като символи на българщината и като връзки между съвременния български език и старобългарския език. Левите, които са повлияни от Лениновата реформа на руския език, искат отстраняването на буквите ь, ѣ и ѫ, защото, според тях, те са символи на прекален консерватизъм и великобългарски шовинизъм. След деветоюнския преврат (1923 г.) и идването на власт на първото правителство на Александър Цанков, иванчевският правопис с някои изменения, е възстановен. Ортографията на Омарчев обаче продължава да се употребява в левите среди до 1928 г. когато употребата ѝ е забранена. През 1924 г. БАН издава нов правописен проект, който повтаря правилата на Величковия правопис, но и този проект е отхвърлен. През 30-те и началото на 40-те години, някои филолози и езиковеди препоръчват на просветното министерство да се въведат промени в книжовния правопис, които целят опростяването и осъвременяването му, като същевременно запазват по-лесно усвоимите етимологически норми, но без успех. След преврата на Отечествения фронт на 9 септември 1944 г. Министерството на народното просвещение, ръководено от Станчо Чолаков, назначава поредната комисия, която да реши правописния въпрос. Тъй като БРП(к) е най-влиятелната група в ОФ, правописните възгледи на крайно левите среди имат по-голяма тежест, а именно изхвърлянето на ѣ и ѫ от азбуката и на ъ и ь в края на думите. Премахнати са също и някои падежни форми. Синтактичното правило при членуване обаче се запазва, въпреки съпротивата на по-голямата част от комисията. Отечественофронтовският правопис става официален с наредба-закон, публикувана в „Държавен вестник“ на 27 февруари 1945 г. В следващите десетилетия, дискусиите за правописа основно късаят пълния член, падежните форми и употребата на обръщенията „другарю“ и „другарко“ вместо „господин/е“ и „госпожа/о“. Днес основно се обсъждат правилата за пълния определителен член и бройната форма, тъй като те най-често се грешат.

Основни положения

Съвременният правопис е базиран на морфолигичния принцип, тоест всички морфеми се изписват по един начин, като тяхното изговаряне няма значение.

Корените на думите и всички представки се пишат по един начин:

• рибка (рѝпкɐ / ˈripkɐ) – пише се б, заради корена: риба, рибар
• лов (ло̀ф / ˈɫɔf) – пише се в, защото: ловя, ловец
• дръжка (дръ̀шкɐ / ˈdrɤʃkɐ) – пише се ж, защото: държа, ключодържател
• вестник (вѐсник / ˈvɛsnik) – пише се т, защото думата произлиза от: вест
• сборник (збо̀рник / ˈzbɔrnik) – пише се с, защото „с-“ е представка
• изпадане (испа̀дɐне / isˈpadɐnɛ) – пише се з, защото „из-“ е представка
• представа (прецта̀вɐ / prɛt͡sˈtavɐ) – пише се д, защото „пред-“ е представка, не се пише ц, защото „став“ е корен: става, предоставям

Правилното поставяне на буквите о и у, когато са в неударено положение, се помни наизуст.

• обу̀вам (oˈbuvɐm)
• увѝвам (oˈvivɐm)
• предоста̀вям (prɛdosˈtavʲɐm)

Тъй като те не са под ударение, на практика, обозначават един и същ звук – (o)*

*„о“ в МФА отбелязва този звук.

Когато гласният звук в окончанието на миналите свършени причастие изчезва във формите за ж.р. ср.р. и мн.ч. на негово място се изписва ъ, а когато не изчезва – а:

м.р.	ж.р.	ср.р.	мн.ч.
рѐкъл	рѐкла	рѐкло	рѐкли
сля̀зъл	сля̀зла	сля̀зло	слѐзли
глѐдал	глѐдала	глѐдало	глѐдали
вѝкал	вѝкала	вѝкало	вѝкали

В тази позиция а и ъ обозначават един и същ звук (ɐ), защото не са под ударение. Правилното изписване на а и ъ в неударена позиция, в корените на думи като: фъстъ̀к (fɐsˈtɤk) и варя̀ (vɐˈrʲɤ) – трябва да се знае наизуст.

Подвижното „ъ“ в групите -ър-/-ръ- и -ъл/-лъ- се изписва там където се изговаря според североизточните диалекти:

-ръ, -лъ в едносрични думи	-ър, -ъл в многосрични думи пред една съгласна	-ръ-, -лъ- в многосрични думи пред две и повече съгласни
гръм	гърмя	гръмна
кръв	кървав	кръвна
млък	мълча	млъкна
глъч	гълча	глъчка

Звуковете на з и д се отбелязват с две букви, когато те са на границата на две морфеми:

• беззвучен (безву̀чен / bɛzˈvut͡ʃɛn) без- е представка, а коренът е „звуч“
• поддръжник (подръ̀жник / podˈrɤʒnik) под- е представка, а коренът е „дръж“

Двойното н се изписва само когато формата за м.р. завършва на -нен (коренът завършва на н):

• благосклонен > благосклонна (bɫɐgosˈkɫɔnːɐ), благосклонно, благосклонни
• свещен > свещена (svɛʃˈtɛnɐ)*, свещено, свещени

*изговаря се и с двойно н: свещѐнна (svɛʃˈtɛnːɐ), свещѐнно, свещѐнни

Звукът на т се отбелязва с две букви, когато той стои на границата на две морфеми:

• оттеглям (отѐгльɐм / oˈtɛgʎɐm) от- е представка, а коренът е „тег“
• честта (честъ̀ / t͡ʃɛsˈtɤ)* -та е определителен член, а коренът е „чест“

*Произнася се и честа̀ (t͡ʃɛsˈtа)

Употреба на а и я в окончанията на глаголите от I и II спрежение, сегашно време, когато те са ударени:

Лице	I спр	II спр
Аз	чета (четъ̀ / t͡ʃɛˈtɤ)	шумя (шумьъ̀ / ʃumʲɤ)
Те	четат (четъ̀т) / t͡ʃɛˈtɤt)	шумят (шумьъ̀т / ʃumʲɤt)

Буквите а и я в края на глаголите от 1л. ед.ч. и 3л. мн.ч. сегашно време обикновено не се изговарят като: а(а) и йа(ja). Когато са под ударение се изговарят като ъ(ɤ) и йъ(jɤ), а когато не са ударени като (ɐ) и (jɐ) – видят(вѝдьɐт / ˈvidʲɐt), седна(сѐднɐ / ˈsɛdnɐ).

Буквата ь се употребява само когато след мека съгласна следва гласен звук():

• миньор, шофьор, танцьор

Ятовите думи (думи с „променливо я“), чиито корени етимилогически съдържат ѣ, се изписват така, както се изговарят на изток от Ятовата граница:

Те се изписват с я, когато ятовата сричка е ударена:

• мя̀сто, свя̀т, голя̀м, видя̀х, вървя̀, живя̀л, седя̀ла

Когато ятовата сричка не е ударена се пише е:

• места̀, световѐ, снеговѐ, хлебопека̀рна

Когато след ударена ятова сричка има гласна и или е, се пише е:

• голѐми, бѐли, цѐли, живѐли, седѐли, видѐли, тѐхен

Когато след ударена ятова сричка има съгласна ж, ш или ч, се пише е:

• грѐшно, крайбрѐжна, смѐшно

Когато след ударена ятова сричка има мека съгласна, се пише е:

• крѐсльо, бѐля

Предлозите „във“ и „със“ се изписват само пред думи, които започват с в или ф и съответно със с или з:

• във форма, във водата, в света, в къщата
• със сянката, със здравето, с приятели, с кучето

Синтактично правило при употребата на пълен и кратък член при членуване на съществителните и прилагателните имена от м.р.

• С пълен определителен член се членуват подлогът в изречението, именната част на съставното именно сказуемо и техните съгласувани определения и приложения:
  • Ученикът(подлог) обича да решава задачи;
  • Любознтелният(съгласувано определение) ученик обича да учи;
  • Господин Стоянов, учителят(приложение), често се отбиваше до магазина;
  • Най-влиятелният(определение) човек в държавата е царят(съставно именно сказуемо);
• С меката форма на определителния член -ят/-я се членуват всички думи, които завършват на мека съгласна:
  • Думите: път > пътя/ят, кон > коня/ят, цар > царя/ят, ден > деня/ят, зет > зетя/ят, крал > краля/ят, сън > съня/ят, огън > огъня/ят, лакът > лакътя/ят, нокът > нокътя/ят
  • Всички съществителни имена от м.р. които завършват с наставките -ел и -ар: учител > учителя/ят, млекар > млекаря/ят
  • Всички думи, които завършват на й: тролей > тролея/ят, мой > моя/ят, случай > случая/ят
  • Всчики числителни редни имена: пръв > първия/ят, втори > втория/ят
  • Всички прилагателни имена: голям > големия/ят, добър > добрия/ят, красив > красивия/ят

Бройна форма за мн.ч. получават съществителните имена от м.р. за нелица и животни, които завършват на съгласна и са съчетани с числително бройно име или дума за количество:

• три трамвая, девет вълка, колко самолета, толкова вестника

Съществителните имена, изразяващи лица, винаги получават обикновена форма за мн.ч:

• двама войници, трима учители, десет депутати

Обикновената форма за мн.ч. се използва, когато с думите колко и толкова не се изразява количество:

• Погледни колко самолети има на пистата;
• Толкова гълъби не съм виждал;

При изразяване на учтивост, миналите деятелни причастия се променят във формата им за мн.ч. Миналите страдателни причастия обаче остават в ед.ч:

• Госпожо, защо сте притеснена, да не сте забравили нещо?

Окончанието -ме, за 1л. мн.ч. се отстранява, когато глаголът е от I или II спр:

I спр.	II спр.	III спр.	III (я) спр.
четем	видим	гледаме	стреляме

Употреба на възвратното притежателно местоимение:

• Той виждаше в огледалото своя образ;
• Тя се съюзи с приятелите си;
• Те отиват да се срещнат със своя учител;

Възвратното местоимение не се използва, когато подлогът е от 1л. ед.ч:

• Аз не съм се срещал с родителите ми от много време;
• Срещнах се с моя братовчед вчера;

Употреба на винителен падеж при местоименията, когато те се използват за лица и когато играят ролята на допълнения:

• Предадох книгата на когото трябваше;
• Кого срещна днес?
• Тя не се е допитала до никого;
• Трябва да намерим някого;

Единична употреба на звателния падеж:

• Господине!
• Председателю!
• Господин председател!

Вижте също

• Геровски правопис
• Вазовски правопис
• Правописна реформа на българския език от 1945 г.
• Списък на настоящи омографи, които са се пишели различно преди 1946
• Ѫ
• Ѭ
• Ѣ
• І