Допълнение в езикознанието и граматиката е второстепенна част на изречението, която пояснява сказуемото, като посочва лицето или предмета, засегнат пряко или косвено от глаголното действие.[1] Отговаря на въпросите Какво?, Кого?, На кого? На какво? За какво? и За кого? и се изразява със съществително име или лично, вкл. възвратно лично, местоимение.

Пример: Думата топката е допълнение в следното изречение:

Христо хвърли топката.

При синтактичен анализ на изречение допълнението се подчертава с две успоредни прави линии и наклонена черта, която ги пресича (≠).

Допълнението не може да бъде деепричастие, но може да пояснява деепричастие, друг вид причастие, както и отглаголно съществително:

желаещ битката (пряко допълнение);
мислейки за битката (непряко допълнение);
хвърлянето на вода (непряко допълнение).

В последния случай (когато пояснява съществително), съответната част на изречението може да се схване като несъгласувано определение (Какво хвърляне?) вместо като непряко допълнение (Хвърляне на какво? Какво хвърля?).

Пряко допълнение редактиране

Прякото допълнение означава лице или предмет, пряко (напълно) засегнат от глаголното действие. Пряко допълнение може да има само сказуемо, изразено с преходен глагол. Прякото допълнение се въвежда без предлог.[2] Когато прякото допълнение е лично местоимение, то се намира във винителната си форма. Това може да служи за разпознаване на прякото допълнение: то е тази част на изречението, която може да се замести с някое от местоименията

мене (ме), тебе (те), него (го), нея (я), нас (ни), вас (ви), тях (ги).

Непряко допълнение редактиране

Непрякото (косвеното) допълнение означава лице или предмет, косвено (непълно) засегнат от глаголното действие. Непряко допълнение могат да имат както преходните, така и непреходните глаголи. Непрякото допълнение се въвежда с предлог; без предлог са само формите в дателен падеж, обикновено дателните форми на личните местоимения.[2]

Например глаголът „купя“ е преходен и може да има както пряко, така и непряко допълнение. В изречението

Купих им нови дънки.

словосъчетанието нови дънки и местоимението им са съответно пряко и непряко допълнение.

Когато местоимението (или по-рядко съществителното) е в дателен падеж, то представлява непряко допълнение:

му (нему), ѝ (ней), богу и др.

В останалите случаи косвеното допълнение се въвежда с предлог:

давам на тебе;
работя за себе си;
боря се за правдата.

Не всеки израз, въведен с предлог, е косвено допълнение. С предлог (или по друг начин) могат да бъдат въведени и обстоятелствени пояснения:

на другия ден, за два часа, пред нея, с молив.

Предлог може да въвежда несъгласувано определение, което може да се схване и като непряко допълнение:

борба за мир.

(Каква борба? Борба за какво?)

Непрякото допълнение може да пояснява не само глагол, но също име и наречие:[1]

Той е алчен за злато.
Бяга по-бързо от сърна.

Удвояване на допълнението редактиране

Характерна особеност на българския език, която се среща и в другите балкански езици, е удвояването на допълнението (както прякото, така и непрякото).

Удвояването на допълнението се осъществява чрез двойно изразяване на допълнението едновременно с името на означавания предмет и с винителната (за прякото допълнение) или дателната (за непрякото допълнение) местоименна форма, заместваща името.[2]

Примери:

1) Пълна и кратка форма на лично местоимение:

Мен ме избраха.
На тях им изпратиха покани по пощата.
Вас Ви очакват утре.
На нея ѝ казаха резултата веднага.

2) Съществително име и лично местоимение:

Както се вижда, мама са я знаели всички. (Й. Йовков)
На детето му порасна първото зъбче.
Хората ги преценяват по делата.
На Мария ѝ дадоха главната роля.

Удвояването на допълнението е характерно предимно за разговорния стил на българския език.[2] То често може да се избегне и това се препоръчва за постигане на стилова неутралност на изказа:

На Мария дадоха главната роля.

Понякога обаче удвояването на допълнението е нужно за избягване на двусмислие, например при обърнат словоред:

Мечката я хвана Иван.

Удвояването на допълнението е неизбежно, когато трябва да се конкретизират един вид безлични изрази, задължително съдържащи кратка местоименна форма:[1]

срам ме е, мъчно ми е и др.

В случай че местоимението е във винителна форма, удвоеното допълнение не може да се изпусне:

Иван го е срам за нашия клас.

Местоимението посочва, че думата Иван е пряко допълнение. Ако местоимението се изпусне, смисълът ще се промени:

Иван е срам за нашия клас.

Сега думата Иван е подлог.

Когато местоимението е в дателна форма, то може да се изпусне:

На Иван е мъчно за морето.

И в този случай е по-естествено запазването на местоимението:

На Иван му е мъчно за морето.

Допълнението може да се конкретизира и чрез обръщението, но това не се смята за удвояване, тъй като обръщението не е допълнение:[1]

На теб, Българийо свещена,
покланям песни си сега.
(Ив. Вазов)

Вътрешно допълнение редактиране

Вътрешното допълнение е стилистичен похват в художествената реч, при който сказуемото (глагол) и допълнението (съществително име) имат един и същи корен, като глаголът може да е непреходен:[1]

ден денувам, нощ нощувам, блян бленувам.

Източници редактиране

  1. а б в г д Петър Пашов, Практическа българска граматика, София, 1989, стр. 258 – 262.
  2. а б в г ИБЕ – БАН, Речник на българския език – справка за понятието допълнение.

Вижте също редактиране