Стефан Паприков
Стефан Георгиев Паприков е български военен деец, генерал-лейтенант, дипломат и политик от Демократическата партия, почетен флигел-адютант на Княза.
| Стефан Паприков | |
 | |
| Министър на войната | |
| Мандат | 30 януари 1899 – 31 март 1903 |
|---|---|
| Министър-председател | |
| 1899 | Димитър Греков |
| Предшественик | Никола Иванов |
| Наследник | Михаил Савов |
| Лична информация | |
| Роден | |
| Починал | |
| Националност |  България |
| Професия | генерал-лейтенант • политик |
Портал  Политика | |
| Стефан Паприков в Общомедия | |
Биография
редактиранеМладежки години, начало на военна кариера
редактиранеСтефан Паприков е роден на 12 април (24 април нов стил) 1858 г. в Пирдоп. През 1875 – 1876 г. е учител в Панагюрище, където се включва в Старозагорското въстание през 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г.
След Освобождението постъпва в Командата на волноопределяющите се, а по-късно във Военното училище в София и завършва в първия випуск през ноември 1879 г. Произведен е в чин подпоручик и зачислен в Софийска № 1 пеша дружина. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик, а през 1883 г. завършва Военната академия в Санкт Петербург и служи в 20-а пехотна дружина.[1] От 21 февруари 1884 г. е командир на Раховска № 12 пеша дружина. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан. Служи в 3-та пеша бригада[2].
Сръбско-българска война (1885)
редактиране
По време на Сръбско-българската война (1885) капитан Паприков е началник-щаб на Западния корпус и има заслуги за успешните действия на българските войски при Сливница (5 – 7 ноември) и ръководи операциите срещу Пирот, въпреки че първоначално подкрепя стратегията на княз Александър Батенберг за отстъпление.[3]
След войната е помощник-началник-щаб и участва в потушаването на проруския Офицерски бунт от 1887 г. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор, а на 18 август същата година е назначен за началник на Генералния щаб, след което е началник на Военното училище (1887 – 1891). На 2 август 1891 г. е произведен в чин подполковник и назначен за началник на Административния отдел в Щаба на войската (1891 – 1895). На 14 февруари 1892 г. е награден с орден „За заслуга“ „за усърдна и примерна служба“.[4] На 2 август 1895 г. е произведен в чин полковник. През 1896 – 1899 г. отново е началник на Генералния щаб, а след това е военен министър в правителствата на Димитър Греков, Тодор Иванчов, Рачо Петров, Петко Каравелов и Стоян Данев (1899 – 1903).[1][5] На 15 ноември 1900 г. е произведен в чин генерал-майор.
След напускането на правителството Паприков за известно време е инспектор на пехотата (1904 – 1905), след което е изпратен като дипломатически представител на България в Русия (1906 – 1908). На 17 април 1908 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и същата година се уволнява от армията и става министър на външните работи и изповеданията в правителството на Александър Малинов. Той е на тази длъжност по време на обявяването на независимостта на България и играе важна роля за дипломатическата ѝ защита.[1]
След падането на правителството на Малинов Стефан Паприков става пълномощен министър на България в Русия (1910 – 1912).
Балканска война (1912 – 1913)
редактиранеПо време на Балканската война (1912 – 1913) е представител на България при Главната квартира на сръбската армия. Той участва и в българската делегация за сключването на Лондонския договор през 1913 г.[1]
Политическа кариера
редактиранеПаприков е народен представител в XVII обикновено народно събрание (1914 – 1919). В периода 1915 – 1918 година е председател на Комисията за подпомагане на войнишките семейства.[1]
Генерал-лейтенант Стефан Паприков умира на 30 май 1920 година в София.
"Когато пиша тези бележки, здравето на генерал Паприков е съвсем компрометирано. Повече, той е на умиране. Умира от рак на стомаха." - Спомени от Добри Ганчев.[6]
Военни звания
редактиране- Прапоршчик (10 май 1879)
- Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
- Поручик (30 август 1882)
- Капитан (30 август 1885)
- Майор (1 април 1887)
- Подполковник (2 август 1891)
- Полковник (2 август 1895)
- Генерал-майор (15 ноември 1900)
- Генерал-лейтенант (17 април 1908)
Награди
редактиране- Военен орден „За храброст“ III степен, 2 клас
- Княжеский орден „Свети Александър“ II степен с брилянти
- Народен орден „За военна заслуга“ I степен
- Орден „За заслуга“ (14 февруари 1892)
Библиография
редактиране- Записки по военна администрация. Курс на Софийското военно училище. 1887.
- Сборник на приказите, указите и циркулярите по военното ведомство. 1887.
- Гургулят-Брезник-Трън и Пирот или Брезнишко-Трънският отряд в Сръбско-българската война 1885. 1891.
- Кратък учебник по военна администрация. 1891.
- Учебник по военна администрация. 1893.
- Военна администрация. Военно домакинство. 1894.
Бележки
редактиране- ↑ а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
- ↑ Руменин, с. 24
- ↑ Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., с. 169
- ↑ ДЪРЖАВЕН ВЕСТНИК, Брой № 47, 29.02.1892, с. 13
- ↑ Известник – вестник:седмичник - Варна, брой 1 / 01 януари 1902 г., стр 1.
- ↑ Добри Ганчев - Спомени
Източници
редактиране- Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 24.