Сазлийка

(пренасочване от Съзлийка)

Сазлийка, официално Ракитница (до 29 юни 1942 г. Сазлийка, Съзлийка, Сазлийска, Сютлийка, до 5 януари 1946 г. Ракитница, до 1 февруари 1989 г. Сазлийка)[1] е река в Южна България – Област Стара Загора, общини Стара Загора, Раднево и Гълъбово и област Хасково, община Симеоновград, ляв приток на река Марица. Дължината ѝ е 145 km, която ѝ отрежда 16-о място сред реките на България. Река Сазлийка е 5-а по дължина река във водосборния басейн на Марица след Тунджа, Арда, Ергене и Тополница. Името на реката произлиза от турското наименование на растението папур (typha) – „саз“

Сазлийка
Ракитница
Река Сазлийка южно от село Калояновец
Река Сазлийка южно от село Калояновец
42.5142° с. ш. 25.3931° и. д.
42.0308° с. ш. 25.8744° и. д.
Местоположение
– начало, – устие
Общи сведения
МестоположениеБългария
Област Стара Загора
Община Стара Загора
Община Раднево
Община Гълъбово
Област Хасково
Община Симеоновград
Дължина145 km
Водосб. басейн3239 km²
Отток18 m³/s
Начало
Мястона 1,5 km ЮЗ от връх Руя,
Сърнена Средна гора
Координати42°30′51.12″ с. ш. 25°23′35.16″ и. д. / 42.5142° с. ш. 25.3931° и. д.
Надм. височина651 m
Устие
Мястоляв приток на МарицаБяло (Егейско море)
Координати42°01′50.88″ с. ш. 25°52′27.84″ и. д. / 42.0308° с. ш. 25.8744° и. д.
Надм. височина78 m
Сазлийка в Общомедия

Географска характеристика

редактиране

Извор, течение, устие

редактиране

Река Сазлийка извира на 651 m н.в. под името Топлиците на 1,5 km югозападно от връх Руя (812 m) в Сърнена Средна гора. До село Казанка тече на юг, след което завива на изток под името Казанска река. След село Старозагорски бани постепенно завива на юг и югозапад, а след притока си Чаталка – на югоизток и при селата Лясково и Ракитница навлиза в Горнотракийската низина. От село Казанка, през село Лясково до село Ракитница протича в дълбока и залесена долина. По цялото си протежение в Горнотракийската низина коритото на реката е коригирано с водозащитни диги. След село Арнаутито реката поема в източна посока, след село Сърнево – югоизточна, а след град Раднево – южна. Влива се отляво в река Марица на 78 m н.в., на 1,7 km източно от град Симеоновград.

Водосборен басейн, притоци

редактиране

Площта на водосборния басейн на Сазлийка е 3239 km2, което представлява 6,1% от водосборния басейн на Марица, а границите на басейна ѝ са следните:

Основни притоци: → ляв приток, ← десен приток

  • ← Рашевска река
  • ← Османска река
  • → Баньовите лъки
  • → Аладжика
  • → Касиврийско дере
  • → Водичката
  • ← Сулуджак
  • ← Чаталка
  • Азмака
  • Бедечка
  • → Коленска река
  • ← Хамамдере
  • → Тузлата
  • Кумруджа
  • Блатница
  • Дундарлия (Дунда)
  • ← Батканлийска река
  • ← Курудере
  • Овчарица (най-голям приток)
  • Еледжик
  • ← Мандаджика
  • ← Джелепска
  • ← Каменна речка
  • ← Юрукова речка
  • Соколица
  • → Кюпрюдере
  • → Садъкдере
  • → Стамбулдере
  • ← Мусачка река
  • Главанска река (Луда Яна)

Хидрографски показатели

редактиране

Речният режим на подхранване е с плувиален характер, което определя ясно изразен пролетен максимум на оттока – януари-април, а минимумът – юли-октомври. Среден годишен отток при град Гълъбово 18 m3/s. На места по нейното течение са се образували типични крайречни гори от топола и върба.

По течението на реката са разположени 16 населени места, в т.ч. 2 града и 14 села:

Стопанско значение

редактиране

По течението на реката няма изградени язовири, но в Горнотракийската низина водите ѝ се използват за напояване и промишлено водоснабдяване.

По долината на реката на протежение от 31,1 km, между Раднево и Симеоновград преминава участък от третокласен път № 554 Нова Загора – Раднево – Харманли

В същия участък по долината на реката е прокарано и трасето на жп линията Нова Загора – Симеоновград (една от най-старите жп линии в България, изградено още преди 1878 г.).

На Съзлийка е наречена улица в квартал „Сухата река“ в София (Карта).

Вижте също

редактиране

Топографска карта

редактиране

Източници

редактиране
  1. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Промени в наименованията на физикогеографските обекти в България 1878 – 2014 г. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2015. ISBN 978-954-398-401-5. с. 179 – 180.
  • Мичев, Н и Ц. Михайлов, И. Вапцаров и Св. Кираджиев, Географски речник на България, София 1980 г., стр. 423.