Отваря главното меню
Султански ферман за учредяване на Българската екзархия

Борбата за българска църковна независимост е исторически период от Българското възраждане, в който се засилва стремежът на българите в Османската империя да възстановят самостоятелната Българска православна църква. В този период зачестяват стълкновенията с гръцките духовници, защитаващи интересите на Цариградската патриаршия. Постепенно българите усвояват редица храмове в Мизия, Тракия и Македония и получават правото да се черкуват на български език. В резултат от националните усилия през 1870 година със султански указ се признава легитимността на Българската екзархия.

Тази борба минава през условно три фази:

  • За назначаване на българско духовенство и ползване на български език в църквите;
  • За установяване на народна църква;
  • За определяне границите на Българската екзархия.[1]

Съдържание

Хронология на борбата за църковна независимостРедактиране

  • 1822 г. – В годината на приемането на декларацията за гръцката независимост излиза Додатък към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия, с особен оглед към български език, сложил началото на българистиката. Предходно в славистиката и кирилометодиевистиката, още през 1792 г. Йозеф Добровски критикува Август Шльоцер, че отделя българския език от славяносръбския. [2]
  • 1824 г. – Врачани, начело с Димитраки Хаджитошев, искат епископ българин.
  • 1825 г. – Направена е Рилска преработка на „История славянобългарска“ с добавка за страните и градовете на българското землище.
  • 1829 г. – български първенци от Скопие, начело с хаджи Трайко, отправят искане до Цариградската патриаршия за български владика[3][4].
  • 1835 г. – Търновчани, начело с Неофит Бозвели, искат митрополит българин.
  • 1836 г. – след натиск на гражданите е отстранен самоковския митрополит Игнатий II.
  • 1844 г. – Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават две молби в Цариградската патриаршия.
  • 1846 г. – Пропъден е самоковският митрополит Йеремия.
  • 1848 г. – Прогонен е самоковският митрополит Матей, по-късно той се връща в града и гонен още два пъти – през 1850 (?) и окончателно през 1855 г.
  • 1849 г. – В Константинопол е построен българският православен християнски храм "Св.Стефан".
  • 1850 г. – Томос от 29 юни на Вселенската патриаршия за предоставяне на автокефалия на Еладската Православна Църква. Еладската Църква е създадена поради политически причини. За това настоява поставеният от Великите сили крал Отон (германец-протестант). Нито народът в Гърция, нито клирът е искал да има автокефална Църква на Гърция, тъй като всички са искали да бъдат част от Вселенската Патриаршия. Това е вторият Томос, който издава Вселенската Патриаршия след този от 1589 г. за предоставяне на автокефалия на Московската Патриаршия.
  • 1859 г. – Кукуш успява да се сдобие с православен български владика - Партений Зографски.
  • 1860 г. – Извършена е "Великденската акция".
  • 1861 г. – Йосиф Соколски ръкоположен в Рим от папата за архиепископ и апостолски наместник на съединените българи (т.е унияти).
  • 1870 г. – Със султански ферман е „учредена Българска екзархия“, което е противоканонично. Автокефалия и учредяване на поместна Църква става единствено от Вселенската Патриаршия. Всички автокефални поместни Църкви от Московската Патриаршия, Еладската Архиепископия, Православните Църкви на Сърбия, Румъния, Полша, Албания, България, Грузия, Чешките земи и Словакия и на 06.01.2019 г. Православната Църква на Украйна са автокефални, защото са получили своята автокефалия от Майката-Църква, Вселенската Патриаршия с Томос. Вселенската Патриаршия, Александрийската Патриаршия, Антиохийската Патриаршия, Йерусалимската Патриаршия и Кипърската Архиепископия са получили своята автокефалия на Вселенските събори. Тъй като Вселенски събори няма, за това правото за даване на автокефалия по икономия е предоставено на Първия сред равни, Вселенският Патриарх.
  • 1871 г. – В Цариград заседава „Първият църковно-народен събор“, който приема екзархийският устав.
  • 1872 г. – Избран е първият български екзарх – Антим I. Изборът е утвърден от тогавашната държавна власт (султана на Османската империя).
  • 1872 г. – Вселенската патриаршия свиква поместен събор в Константинопол, на който осъжда действията на българските отцепници като етнофилетизъм, който съборът обявява за ерес, тъй като противоречи на Светото Евангелие и Свещените Канони на Православната Църква. Светият и Свещеният Синод на Вселенската Патриаршия отлъчва Видинския митрополит Антим, Ловчанския митрополит Иларион, Филипополски митрополит Панарет и Иларион Макариополски, както всички свещеници и монаси, които са ги подкрепили и ще подкрепят тяхната ерес за в бъдеще. От този момент горепосочените лица мирски лица до края на живота им.
  • 1945 г. – Светият и Свещеният Синод на Вселенската Патриаршия вдига схизмата над Българската Екзархия и издава Томос за автокефалия на Православната Църква на България с предстоятел митрополит Софийски и Екзарх на цяла България. От тази година православните християни в България вече са част от Православната Църква. Повече от 73 години българите са схизматици и не са част от Православната Църква. Това нанася голяма духовна рана у православните християни в България.
  • 1961 г. – Светият и Свещеният Синод на Вселенската Патриаршия издига Екзархията в България в Патриаршия. От тази година официално се създава Патриаршията на България с предстоятел Софийски митрополит и Патриарх на цяла България.
 
Карта на Българската екзархия (1870-1913). Епархиите обозначени с бели щрихи не получават български владици. Турското правителство единствено позволява българските духовни водачи в тези области да преставляват местните българи пред властите и да се грижат за българските училищни дела.[5]

ДокументиРедактиране

ИзследванияРедактиране

  • Тодор Бурмов. Българо-гръцката църковна разпра. С., 1902.
  • Петър Ников. Възраждане на българския народ: църковно-национални борби и постижения. С., 1934; препеч. С., 1971 и С., 2008.
  • Тончо Жечев. Българският Великден и страстите български. С., 1975.
  • Зина Маркова. Българското църковно-национално движение до Кримската война. С.,1976; препечатано в кн.: Маркова, З. Избрани съчинения. Т. 1. С., 2007.
  • Г. П. Генов. Политическа и дипломатическа история на България. Том II: Българският църковен въпрос. С., Стилует, 2007.
  • Зина Маркова. Избрани съчинения: Том I. С., БАН Марин Дринов, 2008; Том II. С., БАН Марин Дринов, 2008. .
  • Вера Бонева. Българското църковнонационално движение 1856-1870. С., За буквите – О писменехь, 2010.

Допълнителна литератураРедактиране

  • Д-ръ Христо Станевъ Стамболски. Автобиография. Дневници и спомени на д-ръ Христо Станевъ Стамболски отъ Казанлѫк. Томъ I (1852-1868). София, Държавна печатница, 1927.
  • Д-ръ Христо Станевъ Стамболски. Автобиография. Дневници и спомени на д-ръ Христо Станевъ Стамболски отъ Казанлѫк. Томъ II (1868-1877). София, Държавна печатница, 1927.

БележкиРедактиране

  1. Радев, Симеон. Ранни спомени, под редакцията на Траян Радев, Изд. къща „Стрелец“, София, 1994.
  2. Изследвания по кирилометодиевистика; Възникване, развой и съвременно състояние на научния интерес към делото на Кирил и Методий. Наука и изкуство, 1985. с. 16.
  3. Васил Кънчов. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. Периодическо списание, кн. LV —LVI, 1898.
  4. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 127.
  5. Димитър Ризов. Българите в техните исторически, етнографически и политически граници (Атлас съдържащ 40 карти). Berlin, Königliche Hoflithographie, Hof-Buch- und -Steindruckerei Wilhelm Greve, 1917