Отваря главното меню

Андон (Доне, Доно) Попщерев или Попстерьов или Попов[1] (изписване до 1945 година Андонъ попъ Щеревъ), известен и като Дъмбенски и Рудински[2] е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Вътрешната македонска революционна организация.

Андон Попщерев
български революционер

Роден
Починал
Андон Попщерев в Общомедия

БиографияРедактиране

Във ВМОРОРедактиране

Роден е в 1881 година в костурското село Дъмбени, тогава в Османската империя, днес Дендрохори, Гърция. Получава основно образование. Влиза във ВМОРО в 1898 година и става четник на съселянина си Лазар Поптрайков. В 1899 година за заслуги е повишен в „групов началник“. Взима участие в сраженията на 31 май 1903 година при Локвата и Виняри около родното му село срещу многобройна турска войска и на 7 юни 1903 година в планината Бигла срещу 5000-на турска войска, въоръжена с оръдия и картечници. В наказателна акция турска войска опожарява къщата в Дъмбени.

През Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 е войвода на чета. Води сражения при Билища, местността Вълкана над село Апоскеп, Невеска, Връбник, Загоричани, на Лисец и при село Кономлади.[3]

След въстанието продължава революционната си дейност. На 15 май 1906 година води сражение с многобройна турска войска при местността Новият път край родното му село, където е тежко ранен. В местност Гюпските ниви води сражение с турска войска 5 часа. Между селата Желево и Търново се сражава с гръцка чета. През 1907 година под войводството на Атанас Кършаков със воята група взема участие при унищожаването на гръцката чета на капитан Милас, който е убит по време на сражението.

През 1908 г. след Младотурската революция, като преспански войвода се оттегля от района, в който действа, и през България заминава в Америка да търси нов живот.

 
Ръководството на съединената костурска чета: отпред Търпо Шалапутов, Иван Попов, Васил Чекаларов, Христо Силянов, отзад Сотир Савов от Смърдеш, Кръстьо Калабуров, Андон Попщерев, Тома Желински и Ването Канчев от Косинец[4].

При избухването на Балканската война в 1912 година се завръща и е доброволец в Македоно-одринското опълчение и се сражава в Костурската съединена чета и Нестроевата рота на Петнадесета щипска дружина. През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота на МОО. Награден е с орден „За храброст“ IV степен. Пленен е на 7 юли 1913 година и лежи в затвора Беаз куле в Солун от 12 юли 1913 година до 28 март 1914 г.[5] След войната се установява в Енидже, Ксантийско.

През Първата световна война отново влиза в редовете на Българската армия и служи, като войник в 37 пехотен пирински полк до края ѝ.

Георги Константинов Бистрицки пише за него в 1919 г.:

Доно Дъмбенски от с. Дъмбени, с първоначално образование, участувал в доста сражения през 1907 и 1908 г., един от новите, подобно на Трайко Желевски костурски корещански войводи, днес е изгнаник в с. Енидже (Ксантийско) в големи грижи и лишения.[6]

Във ВМРОРедактиране

След войната се включва във възстановяването на революционната организация и застава на чело на Костурската околийска чета и през 1925 г. отново прекосява Македония[7]. През пролетта на 1925 година преминава река Вардар заедно с четите на Петър Ангелов, Илия Лерински, Тале Андонов и Наум Йосифов с куриерска чета на Христо Андонов[8] През месец октомври 1925 година заедно с леринската чета, води сражение в леринското село Попължени с многобройна гръцка войска. През месец ноември същата година заедно с член на леринската чета извършва атентат в Лерин, като хвърлят бомби в гръцкия Военен клуб.

По време на настъпилата криза във ВМРО след убийството на Александър Протогеров в 1928 година Попщерев е на страната на протогеровистите. На 3 януари 1932 г. в град Станимака Андон Попщерев се прибира надвечер с двама другари от проведено събрание, когато двама политически опоненти го причакват в засада и в гръб стрелят по него. Няколко часа по-късно Доно Дъмбенски издъхва в дома си заобиколен от най-близките си хора. Убийците са Петър В. Гулев и Васил Ламбанов. Андон Попщерев е погребан с високи почести от своите близки, роднини и другари от ВМРО в Станимака. Оставя съпруга Елена Попщрева и син Борис Попщерев.

БележкиРедактиране

  1. Райков, Георги. Битие на българския народ в Македония при царуването на Турция до отстъпването ѝ от Македония и изтезание на българския народ от гърците и сърбите, в: „Борбите в Македония - Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров. София, Звезди, 2005. ISBN 954-9514-56-0. с. 28.
  2. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр. 38, 83.
  3. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 139 – 140.
  4. Билярски, Цочо. РЕВОЛЮЦИОНЕРЪТ С ПУШКА И ПЕРО В РЪКАТА - ХРИСТО СИЛЯНОВ - ИСТОРИК НА РЕВОЛЮЦИЯТА. sitebulgarizaedno.com.
  5. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 584.
  6. Бистрицки. Българско Костурско, Ксанти, 1919, стр. 53.
  7. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 – 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.141
  8. Спомени на Георги Попхристов