Отваря главното меню

Загоричани

селище в Гърция
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за селото в Егейска Македония, Гърция,. За селото в Босна вижте Загоричани (Босна и Херцеговина). За селото в Албания с паралелно име Загоричани, вижте Гурас.

Загоричани, Загоричени или Загоричане (на гръцки: Βασιλειάδα, Василиада, катаревуса: Βασιλειάς, Василиас, до 1928 Ζαγορίτσανη, Загорицани[1]) е село в Гърция, дем Костур, област Западна Македония с 432 жители. Селото до 40-те години на XX век е крепост на българщината в Костурско и е наричано от жителите си и от гърците Малка София.[2][3][4]

Загоричани
Βασιλειάδα
— село —
Църквата в Загоричани с паметника на митрополит Василий Смирненски
Църквата в Загоричани с паметника на митрополит Василий Смирненски
Страна Flag of Greece.svg Гърция
Област Западна Македония
Дем Костур
Географска област Пополе
Надм. височина 867 m
Население 432 души (2001)
Загоричани в Общомедия

ГеографияРедактиране

Загоричани е разположено в географската област Пополе, в южните поли на планината Върбица, разклонение на Вич (Вици). Върбица заобикаля селото от изток и запад, а от юг е открито. В околните планини горите са представени предимно от дъбов и буков лес.[5] Загоричани се отличава с мекия си климат.[6]

Селото е отдалечено на 7 километра източно от Горенци и на около 20 от демовия център – Костур. До селото е разположен Загоричанският манастир „Света Петка“.

ИсторияРедактиране

В Османската империяРедактиране

В XV век в Загоричани са отбелязани поименно 71 глави на домакинства.[7] В османските данъчни регистри от средата на XV век Загоричани е споменато с 15 глави на семейства и един неженен: Трайко, Стайко, Стеван, Тодор, Драго, Стамат, Койо, Йорги, Никола, Добрил, Васил, Никола, Яно, Яно, Мано и Петру, и две вдовици Стана и Кала. Общият приход за империята от селото е 1262 акчета.[8]

 
„Света Троица и Свети Стефан“, икона от храма „Свети Атанасий“ в Загоричани, дело на Михаил Г. Самарас от Хрупища, 1888 г.

По време на Кримската война (1853 – 1856) в района върлуват разбойническите чети на Али Зот и Коста Рели, които нападат Загоричани. Четите са унищожени след края на войната.[9]

През XIX век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско. През 1869 година в Загоричани се открива българско училище, в което учителства Георги Динков.[10] След напускането му в училището преподават Петър Орлов и Григор Попанастасов.[11][12] След 1872 година свещеник в селото е Димитър Топалов[13].

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Загорицани (Zagoritzani) живеят 2700 гърци.[14] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, в Загоричане (Zagoritchané) има 560 домакинства с 1600 жители българи.[15] След Руско-турската война жителите на Загоричани молят Българската екзархия да поеме издръжката за учение на Козма Георгиев.[16]

В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Загоричани:

При спускане на изток от това село [вероятно Прекопана] към пътя, водещ към Костур, недалеко от пътя към Клисура се намира българското село или малко градче Загоричен с 350 къщи и 480 семейни двойки. Данъкът им е 31080 пиастри. Жителите почти всички са българи с изключение на няколко цигани. Местността е добра за хляб и лен. Има няколко градини. От жителите само незначителна част се занимава със земеделие, тъй като орната земя е недостатъчна. В околните планини Мирихска и Вич живеят диви свине и мечки. По-голямата част от жителите подобно на клисурци и леховци пътуват на гурбет, като между тях има и много богати хора. Тук има три църкви – едната скоро построена и красива, 5 свещеници, едно общо и едно гръцко училище. Местността е благоприятна за добитък, лен и коноп. Има и лозя, но само за домашно потребление. Има 15 магазина.[17]

Атанас Шопов посещава Загоричани и в 1893 година пише:

От Бобища пътят ми беше в Загоричани, едно от най-големите села в Костурската епархия... Загоричанци се гордеят и с грамадна църква и с добри училищни здания, мъжко и женско, но не се гордеят със съгласие и единомислие. По причина отсъствието на тия две добродетели, училищните им здания са разделени на гъркомански и български.[18]

От 1894 до 1899 година пет години в Загоричани преподава Златко Каратанасов, подпомаган от Хараламби Дорев от Ресен и Христо Узунов от Загоричани и учителката Ангелина Бонева, заменена на втората година последователно от Константина Дукова и Василка Касова. От седемте свещеника в селото четирима са екзархийски – поп Стефан, поп Яков, поп Георги Попнаумов и поп Григорий Попнаумов, и трима патриаршистки – поп Анастас Стари, поп Георги Стари Чанака и поп Анастас Млади.[19]

През 1897 година селото преминава под върховенството на Българската екзархия[20]. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в Загоричани живеят 3300 жители българи.[21]

 
Знамето на Загориченци по време на Илинденското въстание.

Загоричанци активно участват в Илинденското въстание, по време на което селото е изцяло опожарено, 55 души са застреляни, изклани или изгорени, а много жени изнасилени.[22] Според друго сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурско, включващо Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов и Михаил Розов, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля на 30 август 1903 година в Загоричани са изгорени всички 680 къщи и са убити около 150 души старци, жени и деца.[23]

Почти цялото село е под върховенството на Българската екзархия и не се отказва от нея чак до Балканската война. Според гръцка статистика в селото има 3000 жители с 350 екзархийски семейства и 130 гръцки, като след Илинденското въстание доминацията на екзархистите става пълна.[24] По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 3672 българи екзархисти, 450 патриаршисти и 48 власи. В селото функционират две български училища.[25] Според свещеник Златко Каратанасов от Бобища Загоричани има 600 български къщи.[26]

Гръцка статистика от 1905 година показва Загоричани като село с 2500 жители българи и 500 гърци.[27] Според Георги Константинов Бистрицки Загоричани преди Балканската война има 600 български къщи.[28]

През 1907 година жители на Загоричани основават в Торонто, Канада, Загорицко спомагателно дружество „Мир“, чиято цел е подпомагането на преселените в Северна Америка жители на селото при болест, смърт и безработица.[29]

При избухването на Балканската война в 1912 година 42 души от Загоричани са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[30]

Загоричанско кланеРедактиране

 
„Загоричани. Спомени. По случай 25-годишнината от клането, извършено от гръцките андарти през 1905 г.“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930.

След въстанието голямото будно българско село става трън в очите и на гръцката пропаганда в региона, начело с костурския митрополит Германос Каравангелис. На 25 март (7 април нов стил) 1905 година съединени андартски чети от около 300 души под ръководството на Георгиос Цондос нападат селото и извършват страшно клане, в което загиват около 100 души, а цялото село е отново изгорено. След това клане започва постепенният упадък на Загоричани и масовото изселване на жителите му в свободна България, което се засилва след попадането на селото в Гърция през 1912 година вследствие на Балканската война.

В ГърцияРедактиране

През войната в селото влизат гръцки части и след Междусъюзническата война в 1913 година остава в Гърция. Първото гръцко преброяване от 1913 година показва 2320 души, а това от 1920 година – 376 семейства с 1246 души. В периода 1914 – 1919 92, а след 1919 – 98 жители на Загоричани се изселват по официален път в България.[31] Започва терор над изявеното българско население, през 1913 година гръцката армия избива български учители и свещеници, сред които Глигор Зисов[32]. През август 1914 година в селото са арестувани и бити Алеко Далев, Сидо Карагешов, Ляко Мишаков, Иван Каришов, Дамян Ичков, Иван Алексов и други. Ляко Мишаков умира от побоя[33].

 
Изглед към селото от пътя откъм Костур

След гръцката катастрофа в Гръцко-турската война и Лозанския мир в селото са заселени 33 бежански семейства на понтийски гърци, общо 112 души. Преброяването от 1928 година сочи 735 жители, от които 72 гърци бежанци. В същата година селото е прекръстено на Василиас на митрополит Василий Смирненски, който е родом от Загоричани.[34] Придошлите понтийци влизат в остър конфликт с местните жители. По думите на местната жителка Димана Долева:

Маджѝрите, придуйдѐни у Загорѝчини, сака̀я да мо а скъ̀рше на наро̀до вѐрата буга̀рцка.[35]

Преброяването през 1932 година показва 180 българогласни семейства всичките с „изявено българско национално съзнание“. При диктатурата на Йоанис Метаксас от 1936 до 1941 година българщината в Загоричани е подложена на нови преследвания. Както си спомня местният жител Сотир Долев:

Метакса̀та ѐзико ни го пусѐче. Да не збо̀рваме буга̀рцки, а да збо̀рваме гъ̀рцки. Гъ̀рцки нѝкуй не знаѐше.[36]

Секретен доклад на жандармерийския началник в Лерин Никифоракис от 8 април 1940 година посочва Загоричани заедно с Екши Су, Мокрени и Буф като едно от селата с най-голяма концентрация на „българомислещи“ в региона.[37]

Втората световна войнаРедактиране

 
Стари къщи в Загоричани.

След разгрома на Гърция от Нацистка Германия през април 1941 година в селото е създадено подразделение на Българския клуб и загориченци активно се включват в българската паравоенна организация Охрана, като в селото е създадена чета на организацията.[38] През май 1943 година селската милиция отблъсква нападение на гръцки паравоенни организации. По думите на Сотир Долев:

Гъ̀рците на ло̀шо о̀ко гу има̀я Загурѝчени, Ма̀ла Со̀фя му велѐя. И сѐтне на мачѐя. На пранудѝя да зѐваме пу̀шки, кумѝти да ста̀ваме четѝрдасе и трѐта гудѝна, да а чека̀ме Буга̀ря. А̀ма Буга̀ря ту̀ку грѐди не гредѐно.[39]

В доклада си от 1 декември 1944 година заместник-началникът на англо-американската военна мисия в Костурско и Леринско Патрик Еванс говори за силното българско влияние сред „македонците“, в „пробългарските села“ като Загоричани, наричано от жителите му Малката София.[40]

В 1945 година в селото има 910 българогласни, всичките с „негръцко национално съзнание“. На 4 декември 1945 година започва процес срещу 56 загоричанци по обвинение в участие в Охрана и „комитаджийство“, от тях шестима – Коста Бабалов, Васил Лузов, Коста Карадимов, Спиро Карагеоргиев, Никола Шишков и Никола Бързов са осъдени на смърт, 11 – на доживотен затвор, а останалите на затвор между 5 и 30 години.[41]

След Втората световна войнаРедактиране

 
Улица в селото.
 
Кметството в Загоричани.

В Гражданската война в Гърция мнозина жители на селото подкрепят комунистическите партизани. Както си спомня Сотир Долев:

Ко̀га са варна̀я гъ̀рците четѝрдасе и пѐтта гудѝна, фатѝя да не пъ̀шке за то шу бѐме кумѝти, шо а чека̀ме Буга̀ря. Съ̀рбя пу̀ши партиза̀ни у Вѝчо, гулѐма пропага̀нда напра̀ви. За нас или за̀твур или партиза̀ни у планѝната су сърбума̀ните кумунѝсти. Друк път нема̀ше. И та̀ка пу причѝна на съ̀рпцката полтѝка дип са расту̀ри сѐлто, му гу направѝя кѐфо на гъ̀рците. То ло̀шо, фто̀руто партиза̀нсво съ̀рбите максу̀с гу направѝя, за да нѐма буга̀ри у Гъ̀рцка Македо̀ня и тѝя да мо̀же пу-лѐсно у нѝната Македо̀ня уд буга̀ри сарбома̀ни да напра̀ве.[42]

В Гражданската война Загоричани дава 62 убити, а 242 души емигрират. 174 деца са изведени от селото от комунистическите части като деца бежанци.[43]

Българският дипломат Коста Ламбрев, който успява да посети селото през 50-те години на ХХ век, пише:

„... първото ми впечатление беше поразяващо: хората, които се трупаха около нас, бяха предимно жени, забрадени с черни кърпи, деца и старци. Всички имаха вид на хора, които се връщаха от панихида или са претърпали тежко природно бедствие. Видът на селото допълваше тази картина. Разрушени, опожарени изоставени къщи навяваха тъга и показваха, че тук е налетяла беда.“[44]

През 60-те години на XX век започва масова емиграция отвъд океана.

Преброявания
  • 1913 – 2320 души
  • 1920 – 1246 души
  • 1928 – 735 души
  • 1951 – 720 души
  • 1961 – 754 души
  • 1971 – 479 души
  • 1981 – 502 души
  • 1991 – 458 души

„Въведение Богородично“Редактиране

 
Фасадата на църквата „Въведение Богодорично“ в Загоричани.
 
Ктиторският надпис във „Въведение Богодорично“.

Основна забележителност на Загоричани е църквата „Въведение Богодорично“. Църквата е голям храм – 24 на 14 метра, разположен в центъра на селото. Изграден е върху основите на по-стара църква и е осветен на 10 май 1861 година, за което свидетелства надпис върху мраморна плоча на южната стена. Църквата е трикорабна, като левият кораб – женското отделение – е посветен на Свети Николай, а десният – на Свети Йоан Богослов. В храма има ценни икони, по-стари от църквата.[45] Ктиторският надпис е на гръцки и гласи:

Този Божий и свети храм, посветен на Нашата Господарка Богородица и Дева Мария, бе издигнат из основи по времето на епископа на Костур Никифор и с разходите на всички благочестиви, добри и православни християни от областта Загоричани. За памет во веки веков! Главен майстор Панайот, 1861 г., 10 май

ЛичностиРедактиране

 
Анастас Янков

В Загоричани са родени българският революционер и виден войвода на Върховния македоно-одрински комитет Анастас Янков, българският духовник, архимандрит и общественик, председател на Костурската българска община Сава Цеков, българският политик и философ, основател на организираното социалистическо движение в България и на първата социалдемократическа партия на Балканския полуостров Димитър Благоев, българският общественик, председател на Костурското благотворително братство, деец на Вътрешната македонска революционна организация Спиро Василев,висшият православен духовник, анхиалски и смирненски митрополит на Вселенската патриаршия Василий Смирненски, българската просветна деятелка и революционерка Маслина Грънчарова, българската общественичка и дарителка Хрисанта Патерова и много други.

Галерия исторически снимкиРедактиране

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. Ζαγορίτσανη – Βασιλειάς
  2. Report on the Macedonian Movement in Area Florina 1944. (By Capt. P. H. Evans, Force 133)
  3. Шклифов, Благой. Костурският говор. София, 1973, стр. 149 – 150.
  4. Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония, София, 2003, стр. 96.
  5. Темчев, Наум. Загоричани, Издание на загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930, стр. 6.
  6. Клинчаров, Иван. Димитър Благоев: история на неговия живот, Печатница „Земеделско знаме“, 1926, стр. 10.
  7. Гандев, Христо. Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изследване, Наука и Изкуство, II изд., София, 1989.
  8. Опширни пописни дефтери од XV век, том II, Архив на Македонија, Скопје, 1973, стр. 92.
  9. Каратанасов, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903), Материяли из миналото на Костурско, Костурско благотворително братство, София, 1935, стр. 38.
  10. Ванчев, Й. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането, София, 1982, стр. 84 – 100.
  11. Македонски дневник (спомени на отец Търпо Поповски). Издателство „Фама“, София, 2006, стр. 31 и 47.
  12. Каратанасов, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903), Материяли из миналото на Костурско, Костурско благотворително братство, София, 1935, стр. 10 – 15.
  13. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.658.
  14. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 55.
  15. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. Македонски научен институт, София, 1995, стр. 110 – 111.
  16. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга втора, стр. 17.
  17. Верковичъ, С.И. Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи. СПб, 1889, стр. 145 – 146.
  18. Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 239 – 240.
  19. Каратанасов, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903), Материяли из миналото на Костурско, Костурско благотворително братство, София, 1935, стр. 36 – 37.
  20. Пасков, Илия. Изложение на екзарх Йосиф І до Св. Синод на Българската църква за църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897 – 1900), Известия на държавните архиви, кн. 59, 1990, с. 416. Други източници посочват периода 1896 – 1900 г. като време за преминаване на селото под ведомството на Екзархията – Илюстрация Илинден, 1936, бр.79, стр.1
  21. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, София, 1900, стр. 265.
  22. Македония и Одринско (1893 – 1903). Мемоар на Вътрешната организация, 1904, стр. 202.
  23. Чекаларов, Васил. Дневник 1901 – 1903 година, Ива Бурилкова, Цочо Билярски, ИК „Синева“ София, 2001, стр. 294.
  24. Ζαγορίτσανη
  25. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne. Avec deux cartes ethnographiques, Paris, 1905, pp. 180 – 181.
  26. Каратанасов, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903), Материяли из миналото на Костурско, Костурско благотворително братство, София, 1935, стр. 7.
  27. Mapping Migration in Kastoria, Macedonia. Vasileiada.
  28. Бистрицки. Българско Костурско, Ксанти, 1919, стр. 7.
  29. Трайков, Веселин и Трендафил Митев. Документи за Македония на българската емиграция в САЩ, Канада и Австралия, т. І (1900 – 1945), София 1995, стр. 31 – 34.
  30. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 847.
  31. Mapping Migration in Kastoria, Macedonia. Vasileiada.
  32. Шклифов, Благой. На кол вода пиехме. Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ век, София 2011, с. 51 – 53.
  33. Македонски мартиролог, съставител Цочо Билярски, Анико, София, 2005, стр.141.
  34. Λιθοξόου, Δημήτρης. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 – 1971
  35. Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония, София, 2003, стр. 98.
  36. Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония, София, 2003, стр. 97.
  37. A letter from the Prefect of the Gendarmerie Headquarters in the town of Lerin to the stations in the region with instructions for the Bulgarian population, April 8th, 1940, in: Macedonia – Documents and Materials, Sofia 1978
  38. Добрин Мичев. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941 – 1944 г.)
  39. Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония, София, 2003, стр. 96.
  40. Report on the Macedonian Movement in Area Florina 1944. (By Capt. P. H. Evans, Force 133)
  41. Даскалов, Георги. Българите в Егейска Македония-мит или реалност, София, 1996, стр. 274.
  42. Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония, София, 2003, стр. 96 – 97.
  43. Mapping Migration in Kastoria, Macedonia. Vasileiada.
  44. Ламбрев, Коста. Балкански паралели, София 1973, с. 118.
  45. Официален сайт на дем Костур