Уикипедия

Ани Илков

български поет и литературен историк

Ани Илков е български поет и литератор.[2]

Ани Илков
български поет и литературен историк
Роден
11 януари 1957 г. (67 г.)
Националност България
Учил вСофийски университет
Литература
Жанровестихотворение, памфлет, драма
Дебютни творби„Любов към природата“ (1989)
Известни творби„Изворът на грознохубавите“ (1994)
Награди„Златната метафора“ (2004)
„Перото“ (2015)
„Николай Кънчев“ (2015)
ПовлиянКонстантин Павлов, Александър Геров[1]
Научна дейност
ОбластИстория на литературата
Работил вСофийски университет
Публикации„Несъвършеният гений. Книга за Константин Павлов“ (2010)
Семейство
Деца1

Биография

редактиране

Ани[3] Илков е роден на 11 януари 1957 в с. Ружинци. Учи в родното си село и в английската гимназия във Видин.

Завършва българска филология в Софийския университет, където по-късно – след около година работа в металургичния комбинат в Кремиковци – става преподавател по възрожденска, а после и по българска литература от първата половина на 20 век.

Бил е гостуващ лектор по български език и литература във Великобритания (1997 – 1999, 2010 – 2013) и Индия (2006 – 2007).

Член на журито на националната награда за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ през 2011 г.[4]

Член на журито на националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2010 г.[5] и 2012 г.[6][7]

Женен, с една дъщеря.

Творческа дейност

редактиране

По произведения на Ани Илков, Георги Господинов и Калин Янакиев Театрална работилница „Сфумато“ (под режисурата на Иван Добчев и с Деян Донков в главната роля) прави през 2002 г. представлението „Роден във Ветил“.

За кратко е заместник главен редактор на в-к „Литературен форум“. Един от основателите на „Литературен вестник“.

От възникването на седмичника „Седем“ през 2004 г. до заминаването си за Индия е колумнист на изданието (страници 4 – 5, рубрика „Защо се случи“).

Награди

редактиране
  • Годишна награда на Издателско ателие „Аб“ „Златната метафора“ (2004)[8][9]
  • Награда „Перото“ (2015, за стихосбирката „Подготовка за напускане на сърцето“)., [10]
  • Награда „Николай Кънчев“ (2015, за стихосбирката „Подготовка за напускане на сърцето“).[11]

Библиография

редактиране

Поезия

редактиране

Публицистика

редактиране
 
„Похищението на България. Политически памфлети (2002 – 2009)“, първото издание в среда, 2014
  • „Похищението на България. Политически памфлети (2002 – 2009)“, София: Издателство „Жанет 45“, 2014. (ISBN 978-619-186-042-5).[27][28][29]

Драматически произведения

редактиране
  • „Bulgaria Limited (пиеса за четене)“, сп. „Сезон“, лято 2002.[30]

Монографии

редактиране
  • „Несъвършеният гений. Книга за Константин Павлов“. С.: Полис, 2010. (ISBN 978-954-796-031-2).[31]
  • „CHIASMUS (Възрожденска културна идиоматика: ХІХ и ХХ век)“, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2014 (ISBN 978-954-07-3654-9).[32]

Анкети

редактиране
  • Боряна Владимирова, „Сеч и меланхолия. Литературна анкета с Ани Илков“. С.: Издателски център „Боян Пенев“, 2022. (ISBN 9786197372458)

Бележки

редактиране
  1. ↑ „Поетичните траектории на Ани Илков“ (разговор с Ани Илков), видео, БНТ, Денят започва с култура, 22 февруари 2017 г., 12 мин.
  2. ↑ „Гл.ас. Ани Илков Илиев“, „Видински алманах“.
  3. ↑ Ани е характерна за Северозападна България нейотирана форма на името Яни, което от своя страна произхожда от Йоан.
  4. ↑ Жури на наградата Хеликон 2011 Архив на оригинала от 2016-04-21 в Wayback Machine., официален сайт на награда Хеликон.
  5. ↑ Екатерина Йосифова е новият носител на наградата Иван Николов 2010, сайт на издателство Жанет-45.
  6. ↑ Официално връчване на национална награда за поезия „Иван Николов“, сайт на издателство Жанет-45.
  7. ↑ Пламен Дойнов е носителят на наградата „Иван Николов“ за 2012 г. Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., ЛиРа, 21 декември 2012 г.
  8. ↑ „На 12 февруари в серията „Творци на живо“ на Анго Боянов и НДК участва поетът Ани Илков“, в. „Култура“, бр. 7 – 8, 20 февруари 2004 г.
  9. ↑ „Ани Илков получи годишната награда за поезия „Златна метафора“, slovesa.net, 19 май 2004 г.
  10. ↑ Борис Христов с „Перото“ за цялостен принос, ploshtadslaveikov.com, 7.11.2015 г.
  11. ↑ „Ани Илков и Надежда Радулова с наградата „Николай Кънчев“, ploshtadslaveikov.com, 6 декември 2015 г.
  12. ↑ Тази книга е считана за едно от най-големите български литературни събития на 90-те години. За това свидетелстват думите на Пламен Антов в книгата му „Поезията на 1990-те“ от 2010 г.: „Решителна за трансмодернистичния обрат в поезията на 90-те (в интересуващия ни тук смисъл – като преход от политическа към общностна митология) се оказва книгата на Ани Илков „Изворът на грознохубавите“, 1994, в която антикомунистическият патос, характерен особено за Първото поколение на 80-те, метафизично углъбен и интернализиран, се съвместява с едно дълбинно проблематизиране на българското колективно и идеологическо битие, поместено в паметта на Езика.“ („Ани Илков и носталгиите по вечното българско село“, глава от книгата, електронно списание LiterNet, 5 декември 2010 г., № 12 (133).
  13. ↑ Бойко Пенчев, „Turning Away From the Origin“, рец. в slovo.bg, октомври 1996 г.
  14. ↑ Амелия Личева, „Между меланхолията и архаичния бяс“, рец във в. „Култура“, бр. 4 (2380), 4 февруари 2000 г.
  15. ↑ Владимир Сабоурин, „Гроздовете на дионисийското“ Архив на оригинала от 2008-05-24 в Wayback Machine., в. „Артфорум“, бр. 41, юни-юли 2001, с. 6.
  16. ↑ Милена Кирова, „Въпроси за Ани Илков“, рец във в. „Култура“, бр. 17 (2679), 4 май 2012 г.
  17. ↑ Владимир Сабоурин, „Начало и пространство в Събрано на Ани Илков“, рец. в блога на Владимир Сабоурин.
  18. ↑ Марин Бодаков, „Ани Илков. Събрано“, отзив за премиерата във в. „Култура“, бр. 30 (2648), 16 септември 2011 г.
  19. ↑ „Из „Подготовка за напускане на сърцето“ на Ани Илков“, в. „Дневник“, 3 май 2015 г.
  20. ↑ Марин Бодаков, „Любовта е отговорът“, отзив във в. „Култура“, бр. 17 (2809), 1 май 2015 г.
  21. ↑ Бистра Величкова, „Любовта - това е дъното, където оцеляваме“, отзив в електронно списание LiterNet, 4 юни 2016, № 6 (199).
  22. ↑ „До края на смъртта“ - нова стихосбирка на Ани Илков“, БНТ, Култура.бг, 13 февруари 2023 г.
  23. ↑ „Търсене на сърцевината“ (Разговор на Радослав Чичев с Ани Илков в Аларма), БНР, програма „Христо Ботев“, 14 февруари 2023 г.
  24. ↑ „Ани Илков с нова стихосбирка“ (Репортаж на Силвия Чолева от премиерата на стихосбирката „До края на смъртта“ в Артефир), БНР, програма „Христо Ботев“, 18 февруари 2023 г.
  25. ↑ „Ани Илков: Светът е все така безкрайно загадъчен, включително и смъртта…“ (Репортаж от премиерата на стихосбирката „До края на смъртта“), въпреки.com.
  26. ↑ Боряна Кацарска, „Поетичният опит на Ани Илков е дар“, отзив за стихосбирката „До края на смъртта“, въпреки.com.
  27. ↑ Христо Буцев, Ани Илков. „Похищението на България. Политически памфлети (2002 – 2009)“, рец. във в. „Култура“, бр. 24 (2773), 27 юни 2014 г.
  28. ↑ Владимир Сабоурин, „Похищението на България или политическият роман на 2002 – 2009 години“, рец. на „Похищението на България“ в блога на Владимир Сабоурин, 14 юли 2014. Също в „Литературен вестник“, бр. 30, 1 – 7.10.2014, с. 9 – 11.
  29. ↑ Сирма Данова, „България на д-р Кръстев и на Ани Илков. За два политически дневника“, в. „Култура“, бр. 8 (2845), 4 март 2016, с. 9.
  30. ↑ Владимир Сабоурин, „След сюблима: Bulgaria Limited“ Архив на оригинала от 2016-03-05 в Wayback Machine., рец. във в. „Литературен вестник“, бр. 38, 20 ноември 2002 г.
  31. ↑ Ивайло Иванов, „Горчивината, пръв приятел на човека“, рец във в. „Култура“, бр. 25 (2598), 2 юли 2010 г.
  32. ↑ Владимир Сабоурин, „Хиазъм и модернистичен гений“, рец. за „CHIASMUS (Възрожденска културна идиоматика: ХІХ и ХХ век)“, в блога на Владимир Сабоурин, 28 март 2014; също във в. „Литературен вестник“, бр. 13, 2 – 8.04.2014, с. 5.

Външни препратки

редактиране
Литературни творби
Литературознание
Интервюта
За него
Други
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ани_Илков&oldid=12307518“.