Уикипедия

Георги Динков

български просветен деец

Георги Константинов (Динков) Държилов, известен като Динката, е български просветен деец, видна фигура на Българското възраждане в Югозападна Македония.

Георги Динков
български просветен деец
Роден
1839 г.
Починал
1876 г. (37 г.)
Учил вХалкинска семинария
Семейство
БащаКонстантин Държилов
МайкаВелика Държилова
Братя/сестриСлавка Динкова
ДецаДимитриос Динкас

Биография редактиране

Георги Динков е роден в Солун в семейството на видния възрожденец Константин Държилов (Динката) и жена му Велика. Учи в гръцко училище в родния си град, а след това в богословско училище на остров Халки, най-доброто училище на Цариградската патриаршия. В 1857 година варненският руски консул Александър Рачински при обиколка в Македония се запознава в Солун с Георги Динков и го изпраща да учи като руски стипендиант в Русия. Георги учи в Москва и в семинарията в Смоленск (1858 – 1860).[1][2] Не завършва поради болест, но образованието в Русия го прави пламенен патриот.[2]

След завръщането си в Османската империя започва работа, като секретар на видния османски държавник Стефан Богориди в Цариград. След смъртта на Богориди в същата година Динков се установява в Солун и оттам започва да обикаля югозападните български земи – Костурско, Леринско, Кукушко, Воденско – и да събира географски и фолклорни материали.[2]

В 1860 година Динков държи в една воденска църква слово на български с многолетствие за султана. Гърците го наклеветяват, че е казал многолетствие за Русия и Динков е затворен в Цариград. След освобождението си се връща в Солун.[3] През май 1862 година пише стихотворение във възхвала на Българския Великден и отделянето на българите от Патриаршията, в което призовава „всите малечки дечица, драги български пилища, що за добро се борите“ да възхвалят стореното от Иларион Макариополски, вижда силата на „име славно българско“ и възкликва

„ Живи славна България, Македония и Тракия! Живи, живи духовенство и българско Патричество![4] “

В друго друго свое стихотворение „България към чадата ѝ“ призовава всички българи към църковната борба:

„ България, Татковина наша, стана и ни вика, сос кръстът во една ръка и во другата сос жалбите наши общи и сос правата народни... Духовна свобода, а не робство и тегота; Охридско патричество и народно духовенство... да видите България, Македония, Тракия, Вашето големо царство, милото ви отечество.[5] “

Георги Динков е близък с Димитър Миладинов, на когото помага в събирането на фолклорни материали. Екзарх Йосиф I пише за Георги Динков:

„ на 60-а година, във Воден спомогна покойному Димитриу Миладинову да се избави от належаща опасност поради буйната си проповед за националното събуждане на своите съотечественици.[6] “

Подобно на баща си и чичо си Киряк Държилов Георги Динков поддържа кореспонденция с Георги Раковски, на когото изпраща дописки от българските земи. През 1862 година Динката тръгва за Белград, за да постъпи в редовете на Първата българска легия. Но на границата турските власти го арестуват и го изпращат в затвора в София. На съдебния процес Динков успява да се оправдае и през 1863 година след намесата и на баща му Константин след 17 месеца затвор излиза на свобода. В свое писмо от 22 януари 1863 година Тодор Ненов от Неврокоп препоръчва Динков на Христо Димитров от Дупница: „...Затова ви моля да го имате за приятел, който истинен българин... И щете ся въсползовате от високити познания, от тоя младия и юнния македонец.“[7]

Само след няколко месеца през август същата година е арестуван отново, наклеветен от гръцкия консул в Солун в противодържавна дейност. Тези обвинения също остават недоказани. В писмо до Стефан Веркович от 18 февруари 1863 година Динков описва страданията си в солунския затвор и заключва, че:

„ Вразытѣ ны сега найдоха згода и време, за да ме погубатъ, но не можиха... Оны сакали сѫ да ми сѣчетъ сылитѣ ми, а не знаятъ, чи ми хи умножиха. Намѣсто да ми отсѣчатъ рѫци, ми дадоха крыля. Намѣсто да ми запратъ языкатъ, ми подадоха смѣлость и дерзость. Намѣсто да огаснатъ народното чувство въ сърдцата на българытѣ, напротивъ, распали сѣ народолюбіето имъ...[8][9] “

През 1864 година Динков пак е арестуван за кратко. Динков подпомага сестра си Славка Динкова при отварянето на първото българско училище в Солун през 1866 година в бащината им къща. В 1868 година Динков е сред основните организатори на основаването на българска община в Солун. В същата година Динков пише географското описание на Македония „Обще обозрение на Македониіята или гороописание, рекописание и полеописание со границите на двата язици българскій-тъ и гръцкій-тъ“ с описание на планините, реките, равнините и езерата, което по-късно в 1889 година заедно с предоставените от Динков данни за Пазарската (с топографско описание), Воденската и Берската каза на Солунския санджак е публикувано от Стефан Веркович в „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“.[10][11]

Пише статии във вестник „Македония“, в които показва българския характер на населението в областта. В статията „Познай себе си“ говори за българите като за славяни, които са имали царство от VІІ до края на ХІV век:

„ В 9 век наши блъгаре пръви съ свои цръквены языкъ проповѣдваха единство и братство между вситѣ славянскы племена.[12] “

За Кирил и Методий твърди, че:

„ А они бѣха отъ Блъгарско и отъ блъгарскы родъ. “

Динков изброява числено славянските народи и между тия, които живеят в Турция и Австрия спомената 4 500 000 българи и 6 600 000 сърби (в Турция, Сърбия, Босна, Черна гора и Австрия). Държилов смята, че „ние българите трябва да изучаваме славянските наречия и книжнини“.

Статията „Сведения за Македонските страни“ започва така:

„ Македония вообще е насѣлена отъ людіе кои сборуватъ Бугарскьји язьјк.[13] “

Георги Динков учителства в много български македонски градове и села – Битоля, Прилеп и други.

В 1869 година Динков става учител в голямото българско село Загоричани и е основната причина за събуждането на българщината там. Динков оглавява българската партия в борбата ѝ с гъркоманите и владиката Никифор I Костурски и успява да извоюва богослужение на български език. По това време се сгодява за гръкоманката Евдокия, която има гръцко образование и не знае български език. По този повод той пише до Стефан Веркович:

„ „Господ знае веке каква ке излезе, мома, родом от майка чиста българка от Валовища, а от татко ѝ полу-българка, но погръчена. Имам писмено званично съгласие, ако се научи писмено и говоримо българският язик, тога ке ми бъде свършеница, а когато ке докаже практически, че действително се е отрекла от гърчищината и се е сочитала со българщината, тога ке ми бъде венчана со мене за до живот съпруга българка, подходима под правилата и изискванията на интересите на българската народност.” “

Съвсем скоро вече като съпруга на Георги Динков, тя учи на български селските момичета в с. Загоричане. След основаването на Българската екзархия в 1870 година заедно с помощника си Генков, Динката прави неуспешен опит да отвори българско училище в Костур в къщата на Никола и Елена Цикови. Гъркоманите, подстрекавани от костурския лекар Яни Шомов пребиват жестоко Динков и Павел Симеонов в Горенци и той за малко не умира. Малко по-късно той е хвърлен отново в турски затвор в Костур, след поредните гръцки клевети. След освобождаването му, Динков е принуден да напусне Загоричани и се връща в Солун.[14]

Ето какво пише за него Димитър Благоев:

„ ...Знаменателно събитие в живота ми от това време е идването на пръвия български учител в село. Той бе Георги Константинов от Солун, тъй наричаният Динката. Той се бе условил за учител в гръцкото училище, каквото единствено съществуваше тогава. Но той бе преди всичко агитатор, апостол, и затова още в първите дни ни събра и ни пита искаме ли да учим българска азбука. Нашата радостна готовност бе безгранична и скришом се започна обучението в училище на български... Обаче даскал Динката не се задоволяваше само със занятието да обучава децата в нашето село, а обикаляше околните села като агитатор на националната идея. В едно съседно село го бяха били до смърт и увит в кожи, го донесоха в село. Но той постоянствуваше. Характерна е за енергията на този български националист-революционер постъпката му през 1870 г. Когато нея година се издаде ферманът за независима българска църква, той ходи, губи се нейде, в Цариград ли, къде ли – не зная точно, но прави-струва, и един ден се яви в село с един екземпляр от фермана, който е чел по-късно из околните села... “

В кеая на 1874 година[15] решава да напусне региона и заминава за Атина, където пише в русофилския вестник „Еон“. Работи като адвокат.

Георги Динков умира в Атина в 1876 година, ненавършил 40 години, след като не успява да се възстанови от побоя, нанесен му от гъркоманите. През същата година се ражда синът му Димитриос Динкас. По-късно, по ирония на съдбата той става виден гръцки политик, депутат в османския и гръцкия парламент, министър,[16] отворил и поддържал гръцко училище в Загоричани.[17]

Динков събира български фолклорни материали от Македония, автор е и на поезия на солунско наречие.[18][19]

Родословие редактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Киряк Държилов
(? — 1877)
 
Константин Държилов
(1798 — 1890)
 
Велика Държилова
(? — 1867)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Евдокия Алексиаду
 
Георги Динков
(1839 — 1876)
 
Славка Динкова
(1850 — 1869)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитриос Динкас
(1876 — 1974)
 

Външни препратки редактиране

Източници редактиране

  • Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 231.
  • Парижков, Петър. Фамилията Държилович. „Възрожденски книжари“. София, Наука и изкуство, 1980, стр. 229–231;
  • Снегаров, Иван. „Солун в българската духовна култура: исторически очерк и документи“. София, Придворна печатница, 1937, с. 30–32, 40 (бел. 40).
  • Христов, Хр., Градиво за биографията на Георги К. Динков. – ГСУ, ФИФ, 58, 3, 1965, с. 131–165;
  • Райков, Д., Първият учител. Документален разказ за Георги Константинов – Динката, София, 1981.
  • Райков, Д., Георги Динков от Солун. „Историческата съдба на македонските българи“, София, 1997, стр.279–302.
  • Поповски, Търпо. Македонски дневник : спомени на отец Търпо Поповски. София, Фама, 2006. ISBN 954-597-245-9. с. 18 - 30.

Бележки редактиране

  1. ↑ Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893. София, 1969, стр. 32.
  2. ↑ а б в Снѣгаровъ, Иванъ. Солунъ въ българската духовна култура: исторически очеркъ и документи. София, Университетска библиотека № 180. Придворна печатница, 1937. с. 41.
  3. ↑ Снѣгаровъ, Иванъ. Солунъ въ българската духовна култура: исторически очеркъ и документи. София, Университетска библиотека № 180. Придворна печатница, 1937. с. 42.
  4. ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 550.
  5. ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 550.
  6. ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 571.
  7. ↑ Македония : Сборник от документи и материали. София, Българска академия на науките. Институт за история. Институт за български език, Издателство на Българската академия на науките, 1978. с. 197 - 198.
  8. ↑ Райкова, Ана. Стефан Веркович и българите. Доклади до сръбското правителство (1868 - 1875). София, Издателство на Българската академия на науките, 1978. с. 31.
  9. ↑ Македония : Сборник от документи и материали. София, Българска академия на науките. Институт за история. Институт за български език, Издателство на Българската академия на науките, 1978. с. 198 - 199.
  10. ↑ Верковиќ, Стефан. Македонски народни умотворби, Книга Петта: Јужномакедонски народни приказни, подготвил и редактирал Кирил Пенушлиски. Скопjе, Македонска книга, 1985. с. 23 - 24.
  11. ↑ Снѣгаровъ, Иванъ. Солунъ въ българската духовна култура: исторически очеркъ и документи. София, Университетска библиотека № 180. Придворна печатница, 1937. с. 41 - 42.
  12. ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 551.
  13. ↑ „Македония“, брой 33, 13 юли 1868.
  14. ↑ Каратанасовъ, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903 г.). София, Материяли изъ миналото на Костурско № 1, Издава Костурското благотворително братство - София, Печатница „Художникъ“, 1935. с. 10–15.
  15. ↑ Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт по балканистика с Център по тракология, Българска академия на науките, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 44.
  16. ↑ Αναστασιάδης, Γεώργιος, Ευάγγελος Χεκίμογλου. Δημήτριος Γ. Δίγκας (1876-1974). Η ζωή και το έργο του πρώτου Μακεδόνα Υπουργού. Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2002.
  17. ↑ Каратанасовъ, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903 г.). София, Материяли изъ миналото на Костурско № 1, Издава Костурското благотворително братство - София, Печатница „Художникъ“, 1935. с. 14.
  18. ↑ Стоилов, А. П. Солунски дейци по нашето Възраждане. Георги Динков, Родина (Скопие), г. III, бр. 639, 13 юли 1918, с. 1.
  19. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 208.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Георги_Динков&oldid=11866032“.