Уикипедия

Зелениче

селище в Гърция

Зеленѝче или Зѐленич (на гръцки: Σκλήθρο, Скл̀итро, катаревуса: Σκλήθρον, Склитрон, до 1927 година Ζέλενιτς или Ζελενίτσι, Зелениц, Зеленици[1]) е село в Гърция, в дем Суровичево в област Западна Македония.

Зелениче
Σκλήθρο
— село —
Панорама на Зелениче
Панорама на Зелениче
Гърция
40.6217° с. ш. 21.5033° и. д.
Зелениче
Западна Македония
40.6217° с. ш. 21.5033° и. д.
Зелениче
Леринско
40.6217° с. ш. 21.5033° и. д.
Зелениче
Страна Гърция
ОбластЗападна Македония
ДемСуровичево
Географска областСаръгьол
Надм. височина650 m
Население420 души (2021 г.)
ДемонимЗеленичѐни
Пощенски код530 75
Телефонен код2386
Зелениче в Общомедия

География

редактиране

Селото е разположено на 51 километра южно от град Лерин (Флорина), на 5 километра югозападно от Айтос и на три километра западно от езерото Зазерци в котловина между Невеската планина на север, Върбица (Вербиста) на юг и Градища (Градиста) на изток, на главния път от Суровичево (Аминдео) за Костур (Кастория). Пред селото се сливат Стара река, идваща откъм Сребрено и Леховската река откъм Лехово.[2]

История

редактиране

Етимология

редактиране

Името на селото е от прилагателното зелен.[3]

В Османската империя

редактиране
 
Къщи в Зелениче
 
Печат на българската община в Зелениче

Зелениче е едно от най-старите села в региона и датира от около 1300 година. Селото се споменава за пръв път в османски дефтер от 1481 година под името Желенич.[4] В XIX век Зелениче е голямо смесено българо-турско село. В 1848 година руският славист Виктор Григорович описва в „Очерк путешествия по Европейской Турции“ Зеленичъ като българско село.[5]

Църквата „Свети Димитър“ е гробищен храм от 1864 година, енорийската „Свети Георги“ е от 1867 година, а на хълм над селото е параклисът „Животворящ източник“ (в миналото „Света Параскева“).[6]

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Зеленич (Zélénitch) е посочено като село с 450 домакинства с 628 жители българи и 650 жители мюсюлмани.[7] След Руско-турската война жителите на Зелениче молят Българската екзархия да поеме издръжката за учение на Иван Христов.[8]

В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Зелениче:

„ Село Зелениш лежащо в посока Невеска и разположено на равно място с 30 мохамедански и 60 български къщи. Данъкът на първите е 4100 пиастри, а на вторите 9200 пиастри и инание-аскерие 4980 пиастри. Жителите му се занимават със земеделие и други. В петък става пазар.[9] “
 
Стара къща в Зелениче

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Зелениче има 1800 жители българи, 500 жители турци и 72 цигани.[10]

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Зелениче е смесено село българи, власи, албанци и турци в Леринската каза на Битолския санджак със 105 къщи.[11]

Мнозинството от християнските жители на Зелениче са под върховенството на Българската екзархия. Според гръцки данни в началото на века в селото има 150 семейства мюсюлмани 150 екзархисти и 65 патриаршисти. Към август 1902 година патриаршистите са само 23 семейства, а по-късно едва 15.[12] На 2 май 1903 година след сражение край местността Черна вода са убити четниците Стефан Которчев, Васил Которчев, Михаил Колинов, Янко Чавков и Петре Масин. В самото село са убити селяните Георги П. Боглев, Геле Нанов и Христо Динев, а на 16 август е убит и четникът илинденец Дине Нанчов.[13]

През ноември 1903 година селото е посетено от българския владика Григорий Пелагонийски и архиерейският наместник в Лерин отец Никодим, които раздават помощи за пострадалото от Илинденското въстание българско население в Зелениче и съседното Прекопана. Владиката е посрещнат от българския свещеник Никола и от всички селяни. Наум Темчев, който придружава Григорий, пише: „Зелениче има изгледъ повече на малъкъ градецъ, отъ колкото на село. То брои около 300 български кѫщи и стотина турски“.[14] По време на потушаването на въстанието, когато селото е окупирано от турска войска, в него пристига гръцкият костурски владика Герман Каравангелис, чупи църковните врата, влиза в църквата и кара някои селяни да подпишат заявление, че селото е гръцко и се отмята от Екзархията. След обявената амнистия, прекопанци подават общо заявление за връщане под Екзархията и одобрението от валията идва точно, когато в селото е владиката. Григорий Пелагонийски отслужва тържествена служба заедно с тримата селски свещеници, в която се споменава името на екзарх Антим I, а отец Никодим прочита на народа послание от екзарха до жителите на Зелениче по повод приемането им в лоното на Българската православна църква.[15]

По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 1656 българи екзархисти, 192 българи патриаршисти и 102 цигани християни и функционират две български и едно гръцко училище.[16] Български учители в Зелениче са Бл. Типев, Г. Дръндаров, Л. Дукова, А. Христова и Б. Карамфилович.[17] През 1907 година българите в Зелениче имат черква, в която служат двама свещеници.[18] Христо Силянов пише за Зелениче:

 
Камбанарията на „Свети Георги“
„ Зелениче е красиво, голѣмо гурбетчийско село, което не прилича на мориховскитѣ. Обстановката в кѫщитѣ е почти градска. Мнозина от мѫжетѣ носят панталони. Питоми, възприемчиви, радушни хора.[19] “

След Хуриета български учител в Зелениче е Панайот Карамфилович.[20][21]

През септември 1910 година селото пострадва по време на обезоръжителната акция на младотурците.[22]

При избухването на Балканската война в 1912 година седем души от Зелениче са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[23]

В Гърция

редактиране

През войната в селото влизат гръцки войски и след Междусъюзническата война селото остава в Гърция. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Зеленик има 310 къщи славяни християни и 190 къщи турци.[24] В 1923 година турските жители на Зелениче – 170 семейства, 1100 души – напускат селото за Турция. На тяхно място са заселени 739 гърци бежанци от Турция, 8 семейства – 53 от Мала Азия, 25 от Източна Тракия и 10 от Кавказ. В 1928 година селото е смесено българо-бежанско и има 87 бежански семейства с 379 души.[25] В 1927 година селото е прекръстено на Склитрон (в превод Елхово).[26] В 1932 година в Зелениче има 353 българогласни семейства, от които 326 са с „изявено българско съзнание“.

В 1940 година гръцките власти съставят списък на „българомислещите“ лица от Зелениче, в който влизат 85 души глави на семейства с кратко описание на тяхната пробългарска дейност. Така например за Васил Конакев е отбелязано „търговец, фанатик българомислещ, баща му касиер на българския комитет“, а за Михаил Гакев – „търговец, фанатик българомислещ, през турската война водеше български комити, съпровождаше германците и българите“.[27]

 
Изглед от селото към Вич

По време на окупацията на Гърция през Втората световна война в Зелениче е създадена чета на българската паравоенна организаци Охрана.[28] В 1945 година в селото има 1000 българофонски жители, 700 от които с „негръцко национално съзнание“ и 300 с „неустановено национално съзнание“.

След Гражданската война 58 семейства от Зелениче емигрират. През 60-те години се засилва емиграцията отвъд океана. Според Тодор Симовски отношението между местното население с македонски произход и потомците на гръцките бежанци днес е 2:1.[29]

Според изследване от 1993 година селото е смесено „славофонско-бежанско“.[30]

До 2011 година селото е част от дем Айтос. Всяка година през август в селото се провежда Фестивал на картофите.[6]

Прекръстени с официален указ местности в община Зелениче на 28 септември 1968 година
Име Име Ново име Ново име Описание
Усойка Ούσόϊκα Аниляго Άνήλιαγο[31]
Градища[2] Γκράντιστα Ликавитос Λυκαβητός[31] връх на И от Зелениче и на З от Зазерци (1078,8 m)[2]
Лехово[2] или Леховската река Λέχοβο Леховитико Λεχοβίτικο[31] река, вливаща се в Стара река при Зелениче[2]

Преброявания

редактиране
  • 1913 – 2232 жители
  • 1920 – 2219 жители
  • 1928 – 1437 жители
  • 1951 – 1153 жители
  • 1961 – 1084 жители
  • 1971 – 853 жители
  • 1981 – 623 жители
  • 2001 – 609 жители
  • 2011 – 532 жители

Личности

редактиране
Родени в Зелениче
 
Кочо Цонката
  •   Аргир Димитров (1884/1885 – 1913), македоно-одрински опълченец, жител на Варна, 1 рота на 8 костурска дружина, загинал в Междусъюзническата война на 6 юли 1913 година[32]
  •   Васил Костов – Кокошката, български революционер от ВМОРО[33]
  •   Васил Христов (1893 – 1963), български революционер, деец на МФО
  •   Георги Гизов (1905 – 1983), български лекар, университетски преподавател
  •   Георги Мицарев (Мицаров), български просветен деец и духовник
  •   Димитър Василев (1874 – ?), македоно-одрински опълченец, дюлгерин, 2 рота на 9 велешка дружина, ранен на 7 ноември 1912 година, носител на бронзов медал[34]
  •   Димитър Мицаров, отец Кърчовски, български просветен деец, свещеник и революционер, участник в Охридското съзаклятие[35]
  •   Иван Попдимитров (Димитров, 1872 – ?), македоно-одрински опълченец, Нестроева рота на 6 охридска дружина[36]
  •   Илия Янев (1861 – ?), македоно-одрински опълченец, Нестроева рота на 10 прилепска дружина[37]
  •   Кире Митов (1892 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 рота на 7 кумановска дружина[38]
  •   Кочо Цонков (1866 – 1906), български хайдутин и революционер
  •   Лазар Бицанов, български революционер
  •   Ламбо Георгиев (1881 – ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година в Одринско[39]
  •   Методи Кузманов, македоно-одрински опълченец, 1 рота на 9 велешка дружина[40]
  •   Михал С. Которчев, македоно-одрински опълченец, четата на Пандил Шишков[41]
  •   Никола Тошев, български учител в Мокрени[42][43]
  •   Петър Стоянов (1854 – 1913), български опълченец, I опълченска дружина[44]
  •   Стефан Димитров (1876 – 1905), български революционер
  •   Стефан Николов Калфата (1868 – 1931), български революционер
  •   Трендафил Димитров, български опълченец
  •   Трифон Гизов (1879 - след 1943), български революционер
  •   Филип Трифонов, доброволец в четата на Иван Атанасов – Инджето през Сръбско-българската война в 1885 година[45]
  •   Фоти Кирчев (1875 – 1956), български революционер, деец на ВМОРО
Починали в Зелениче
Други
  •   Христос Сардзетакис (р. 1926), гръцки политик, обявен за почетен жител на Зелениче, чиято майка е от Зелениче, дъщеря на андарта Козма Граменов (Козмас Граменопулос)[6]

Външни препратки

редактиране

Бележки

редактиране
  1. ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  2. ↑ а б в г д По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
  3. ↑ Георгиев, Владимир и др. Български етимологичен речник, Том I (А — З). София, Издателство на Българската академия на науките, 1971. с. 632.
  4. ↑ Kravari, Vassiliki. Villes et villages de Macédoine occidentale, Realites byzantines, Paris: Editions P. Lethielleux, 1989, p. 353. ISBN 2-283-60452-4.
  5. ↑ Очеркъ путешествія по Европейской Турціи (съ картою окресностей охридскаго и преспанскаго озеръ) Виктора Григоровича. Изданіе второе. Москва, Типографія М. Н. Лаврова и Ко, 1877. с. 93.
  6. ↑ а б в Σκλήθρο // Visit Florina. Архивиран от оригинала на 2016-09-20. Посетен на 21 август 2016.
  7. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 82 – 83.
  8. ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга втора, стр. 17.
  9. ↑ Верковичъ, Стефанъ. Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи. С. Петербургъ, Военная Типографія (въ зданіи Главнаго Штаба), 1889. с. 154. (на руски) При описанието на Костурска каза на страница 149 Веркович също споменава село Зеленич, което може би е Зеленград: Село Зеленич с 80 български и турски къщи... Местността около селото е много плодородна, жителите му са земеделци и пастири. Християнските семейни двойки са 30, а турските - 50. Данъкът на първите е 3750 пиастри, а на вторите - 7100 пиастри. Има една църква и една джамия. Под Зелениче почвата е плодородна, но ползата е малко, тъй като турците я обработват лошо.
  10. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 250.
  11. ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 28. (на македонска литературна норма)
  12. ↑ Ζέλενιτς[неработеща препратка]
  13. ↑ Темчевъ, Н. Жертвите при потушаванѣ на Илинденското възстание // Илюстрация Илиндень 5 (135). Илинденска организация, май 1942. с. 13.
  14. ↑ Нединъ. Спомени отъ една обиколка прѣзъ 1903 година. Скопие, Хафъзъ паша, 1910. с. 22.
  15. ↑ Нединъ. Спомени отъ една обиколка прѣзъ 1903 година. Скопие, Хафъзъ паша, 1910. с. 24.
  16. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 176-177. (на френски)
  17. ↑ Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 37.
  18. ↑ Етнография на Македония. Извори и материали в два тома, отговорен редактор Маргарита Василева, т. 2, София 1992, стр. 41.
  19. ↑ Силянов, Христо. Писма и изповеди на един четник, Македонски Научен Иститут, София, 1927, стр. 38.
  20. ↑ Митрев, Анастас. Мемоари, огледи, статии. Скопје, Нова Македонија, 1974. с. 53. (на македонска литературна норма)
  21. ↑ Зографски, Данчо. Егејска Македонија. Скопје, Илинден, 1951. с. 261. (на македонска литературна норма)
  22. ↑ Дебърски глас, година 2, брой 24, 2 октомври 1910, стр. 2.
  23. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 848.
  24. ↑ Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија // Насеља српских земаља X. 1921. с. 22. (на сръбски)
  25. ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 30 юни 2012 
  26. ↑ Λιθοξόου, Δημήτρης. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 - 1971, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054156/www.freewebs.com/onoma/met.htm, посетен на 30 юни 2012 
  27. ↑ Даскалов, Георги. Българите в Егейска Македония, мит или реалност. София, Македонски научен институт, 1996. ISBN 954-8187-27-2. с. 219.
  28. ↑ Добрин Мичев. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941 – 1944 г.)
  29. ↑ Симовски, Тодор. Населените места во Егејска Македонија, Скопје 1998.
  30. ↑ Riki Van Boeschoten. "Usage des langues minoritaires dans les départements de Florina et d’Aridea (Macédoine)"
  31. ↑ а б в Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 648. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 231). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 28 Σεπτεμβρίου 1968. σ. 1781. (на гръцки)
  32. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 212.
  33. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 53.
  34. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 110.
  35. ↑ Църнушанов, Коста. Охридското съзаклятие, София, 1967, стр. 133.
  36. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 575.
  37. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 818.
  38. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 450.
  39. ↑ Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  40. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 392.
  41. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 378.
  42. ↑ Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 7.
  43. ↑ Поповски, Търпо. Македонски дневник: Спомени на отец Търпо Поповски. София, Фама, 2006. ISBN 954-597-245-9. с. 48.
  44. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 33.
  45. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 47.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Зелениче&oldid=12278040“.