Йордан Тренков
Йордан Христов Тренков с псевдоним Иван[1] е български учител и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Върховния македоно-одрински комитет.[2]
| Йордан Тренков | |
| български учител и революционер | |
 Стефанка и Йордан Тренкови на сватбата им. Фото Бохос М. Бояджиян, Шумен | |
| Роден |
8 септември 1880 г.
|
|---|---|
| Починал | 6 декември 1960 г.
|
| Учил в | Солунска българска мъжка гимназия Софийски университет |
| Награди | За гражданска заслуга |
| Семейство | |
| Деца | Христо Тренков |
| Йордан Тренков в Общомедия | |
Биография
редактиранеРоден е в 1880 година в град Прилеп, който тогава е в Османската империя. Брат е на Петър Тренков. В 1898 година завършва с тринадесетия випуск Солунската българска мъжка гимназия.[3] От 1899 до 1903 година учителства в родния си град. Влиза в Революционното братство в Солун. След разформироването му влиза във ВМОРО и оглавява един от двата лагера сред прилепските дейци на организацията, като другият се оглавява от Петър Ацев.[4]
В 1903 година е делегат на Смилевския конгрес, който го определя за член на Прилепското горско началство.[5] През юни 1903 година е арестуван от властите, но успява да избяга от затвора. Участва в Илинденско-Преображенското въстание.
След потушаването на въстанието е сред малкото ръководни дейци, които остават в районите си[6] и е нелегален началник на околийския комитет на ВМОРО в Прилеп до края на 1904 година. Делегат е на Прилепския конгрес през май-юни 1904 година, който му възлага борбата с новопоявилата се Сръбска пропаганда в Македония в Азот. На конгреса поддържа децентрализаторското реформистко крило на Пере Тошев и Гьорче Петров, докато Петър Ацев подкрепя централизаторското около Даме Груев.[7] В Прилеп е в конфликт с Петър Мърмев, Никола Биолчев, Антон Димитров и други[8].
През 1905 – 1906 година е секретар във върховистката чета на поручик Любомир Стоенчев в Петричко.[9]
В 1908 година завършва история в Загребския университет.[10]
В 1911 година завършва история в Софийския университет.[11]
При избухването на Балканската война в 1912 година Тренков е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 4 рота на 6 охридска дружина.[12] През войната е назначен за началник на Кюстендилския разузнавателен пункт.[13]
През Първата световна война е български окръжен управител в Призрен.[14]
Пише в списание „Македония“ и в „Македонски бюлетин“.[2] Между 1922 и 1947 година е в ръководството на шуменския клон на Илинденската организация.[15] Същевременно е председател на Шуменското македонско благотворително братство.
Умира на 6 декември 1960 година в Русе.[16]
Синът му Христо Тренков (1912 – 1971) е виден български библиограф.[17]
-
Грамота за връчване на сребърния кръст с мечове на ордена „Свети Александър“ от цар Фердинанд I, 26 септември 1913 г. -
Грамота за връчване на войнишкия кръст IV степен на ордена „За храброст“ от цар Фердинанд I, 26 септември 1913 г. -
Свидетелство за участие в Македоно-одринското опълчение, 1914 г. -
Грамота за връчване на кавалерския кръст с корона на ордена „За гражданска заслуга“ от цар Борис III, 3 октомври 1938 г. -
Грамота от премиера и министър на народното просвещение Богдан Филов, септември 1940 г.
Външни препратки
редактиране- "Впечатления и спомени", публикувано в сборник "Сто години ново българско училище в гр. Прилеп 1843 - 1943", Скопие, 1943 година
Бележки
редактиране- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 44.
- ↑ а б Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 249 до фонд № 289). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1981. с. 45.
- ↑ Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 95.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 70-71.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 239, 320.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 15.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 65, 69, 71.
- ↑ Писмо изложение от Йордан Тренков до Борис Стрезов за хода на Прилепския конгрес, в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 – 1919 г.) – Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.371-375
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 171.
- ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 59 - 60.
- ↑ Годишникъ НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТЪ, 1929
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 149.
- ↑ Институт за военна история при ГЩ на БНА – „Война за национално освобождение и обединение 1912 – 1913 г.“ (сборник доклади и научни съобщения, изнесени на сесията по повод 75-годишнината от Балканската война 14-15 април 1988 г., Самоков, Разлог), София, 1989, Военно издателство, стр. 64 (Георги Язаров – „Участие на населението от кюстендилския край в Балканската война“)
- ↑ Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Спомени, 2 издание, София, 2011, стр. 326.
- ↑ ДА – Шумен, ф.779к, оп.1
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 477.
- ↑ Парцел 15 // София помни. Посетен на 9 януари 2016.