Любенова махала
Любенова махала е село в Югоизточна България. То се намира в община Нова Загора, област Сливен.
| Любенова махала | |
|---|---|
  Любенова махала  Любенова махала | |
| Общи данни | |
| Население | 741 души[1] (15 септември 2022 г.) 25,4 души/km² |
| Землище | 29,251 km² |
| Надм. височина | 117 m |
| Пощ. код | 8947 |
| Тел. код | 04528 |
| МПС код | СН |
| ЕКАТТЕ | 44522 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Сливен |
| Община – кмет | Нова Загора Галя Захариева (ГЕРБ) |
| Кметство – кмет | Любенова махала Иван Иванов (ГЕРБ) |
ГеографияРедактиране
Селището е разположено в Тракийската низина. На запад от него протича река Азмак, покрай която е построена жп линията Нова Загора – Симеоновград.
Самата река е образувана от два притока. Десният води началото си от Средна гора, а левият – от Коневското поле, като се събира южно от Нова Загора. Река Долни Азмак се влива като ляв приток в Сазлийка и заедно с нея се вливат в Марица при Симеоновград.
ИсторияРедактиране
Първи заселнициРедактиране
Пришълци от няколко семейства, подтиквани от стратегически, икономически и други съображения, се заселват в тази гориста местност, където водят прост патриархален живот. В гората живеят свободно, необезпокоявани почти от никого. Колибите им са бедни и покрити със слама, а самите пришълци – прости и строго привързани към старейшината. Техният затворен живот протича тихо, скрито и монотонно. Почти никой от съседите не подозира за тази малка колония, образувана в гъстата гора.
Разрастване на селотоРедактиране
С течение на времето населението на тази малка горска колония се увеличава. Нейните граници се разширяват. Броят на къщите и на добитъка също така се увеличава. Започват да проявява признаци на по-интензивен живот.
Пушекът от комините, кучешкият лай, звънците на стадата, петлите и ехото на брадвата неволно издават скритото заселище. Това не остава чуждо ѝ за турската власт, която нарича това малко скрито заселище „Инкяръ-махале“ (нещо скрито, непозволено, непризнато). За това наименование свидетелстват някои официални документи, които турското правителство в Цариград е издало. После, когато селището значително пораства и проявява явни признаци на обществен и стопански живот, е преименувано от местното население Малко – Гюнелий, а по-късно – Гюнели махле, за разлика от съседното по-голямо и старо заселище Гюнелий (Старо Гюнелий), сега Любенец.
От 1907 година по решение на Общинския съвет, утвърдено с княжески указ, селото се нарича Любенова махала.
Традиционни носииРедактиране
Носията е проста и скромна. Мъжете носят черни шаечни гащи, препасани с етен пояс. Обути с цървули от говежда неизвадена кожа. Вместо с калпак, оставяли си дълъг „перчем“ или плитка, като жените. Брадите си бръснели. Зимно време носят кожуси.
Жените носят черни вълнени сукмани, а върху тях дълги кафтани, които впоследствие заменят с особени джибета. Забраждат се с черни кърпи, под които се спущат техните дълги коси. Косите сплитат на няколко плитки и прибавят към тях разни украшения. Някои жени носят дълги бели ризи, нашарени с цветни шевици. През кръста се препасват с вадени цветни пояси, със спуснати краища изотзад. Момите, булките и младите жени старателно избягват срещите и погледите на турците. Последните биват посрещани и изпращани само от мъжете и старите жени.
Трагедията в селотоРедактиране
Преди Освобождението на България от османско робство през 1878 г. името му е Гюнели махле и наброява 120 къщи. През юли 1877 г. селото е сполетяно от изключително жестока съдба. Реуф паша, командващ турския гарнизон в Нова Загора, получава сведения от турски шпионин, че в село Гюнели махала има комити, които се готвят за бунт. Това не отговаря на действителността, тъй като създаденият лично от Левски комитет в селото е разпуснат още през 1872 г. след ареста на местния председател поп Еню Попдимитров. Слухът е разпространен от турчин (според една от версиите е арнаутин), който след като не му е даден откуп, за това да пази селото, се заканва да отмъсти на жителите му, отива лично при Реуф паша и му съобщава, че в Гюнели махле се готви бунт. Пашата праща свои хора да проверят истинността на този слух, които влизат в конфликт с местен жител, който стреля по тях. Разгневен от това Реуф паша организира отряд от редовната си войска и свиква башибозук. Башибозукът е съставен от местни турци, които са малко на брой и значителен брой черкези, прочути с жестокостта си. Общият брой на турската редовна войска, заедно с башибозука е бил около 2000 души. На 14.07.1877 г. селото е обкръжено и атакувано. Изплашените хора се затварят в местната църква. В късния следобед турците, използващи артилерия, вече овладяват селото. След няколко щурма черкезите влизат в двора на църквата и подлагат всичко на сеч и разграбване. Успоредно с това турците подавят останалата съпротива на селяните, прикрити на различни места из селото. Комисията, изпратена от Цариград да установи последствията, констатира, че само в двора на църквата и в самия храм са избити 1013 души. Никъде не се споменава сред тях да е имало комити. По приблизителни оценки общият брой на убитите хора от селото и околността е над 2000 българи, като по жестокост и брой на жертвите се сравнява с „Баташкото клане“ и наричано накратко – „Втори Батак“.
Културни и природни забележителностиРедактиране
Основната забележителност в селото е църквата „Свети великомъченик Георги“. Построяването ѝ започва през 1832 г. върху дарена земя от Минко Станчев – заможен жител на селото. След петгодишни усилия на цялото село и под ръководството на майстора архитект Димитър Серги от Трявна, храмът е завършен през 1837 г.
ЛичностиРедактиране
- Димитър Ковачев (палеонтолог) (1928 - 2013), един от създателите на Палеонтологичния музей в Асеновград и негов дългогодишен уредник
- Михаил Дончев (1889 – 1941), кмет на Стара Загора
- Камо Тенев, български революционер от ВМОРО, четник на Петър Ацев[2]
- Керана Ангелова Димитрова (Катя) (1920 – 1989), партизанка от отряд „Хаджи Димитър“
- Свещ. Еньо Попдимитров (* 8 септември 1826 г.), духовник, родолюбец. Под ръководството на Атанас Узунов и заедно с Димо Крилатия (от с. Голяма детелина) и още няколко съзаклятници предприемат опит за освобождаването на Васил Левски, но са заловени. Осъден на заточение и починал на 9 август 1876 г. в Диарбекир, Турция.