Отваря главното меню
Корицата на „Българска граматика“ от Неофит Рилски, 1835

Движението за новобългарска просвета е част от историческия процес на Българско възраждане и за книжовност на новобългарски език.

ПредисторияРедактиране

По османско време книжовни центрове били манастирите, и частично църкви и метоси.

За учебници се използват предимно църковни книги. Преподава се на църковнославянски език или на гръцки език. Килийното образование има елементарен и религиозен характер. Книжовният културен обмен се осъществява посредством дамаскини.[1][2]

От средата на XVIII век започват да се строят специални сгради за училища, а от края на века започва и създаването на общински килийни училища. В края на XVIII век се появили и първите български буквари – този на Христофор Жефарович и църковнославянският буквар, отпечатан през 1792 г. със средствата на Марко Теодорович.[3][4]

Печатарство и периодичен печатРедактиране

Първата османска печатница е открита през 1729 г. в Константинопол. [5] Първият писател който започнал да печати на новобългарски език е Хаджи Яким, отпечатал в Будин през 1814 – 19 г. четири книги с религиозно съдържание, като през 1816 г. пак в Будин било отпечатано и „Огледало“ от Кирил Пейчинович. [6] През 1818 г. излиза и първият печатан новобългарски календар, отпечатан в Будин. [7] Първата българска печатница е открита в Солун от Теодосий Синаитски и работи в годините 1838 – 1843. [8]

Българският периодичен печат се появява през 1842/44 г. и Константин Фотинов на два пъти започва да издава в Смирна списание „Любословие“. През 1846 г. Иван Богоров започва да издава в Лайпциг вестник „Български орел“, а две години по-късно става редактор на „Цариградски вестник“.[9]

РазвитиеРедактиране

Открито е първото новобългарско елино-българско училище в тогавашния търговски център Свищов. Негов организатор е Емануил Васкидович. Той пътува из Влашко и до Виена, за да събере сред българските емигранти-търговци средства за това училище. През 30-те години на 19 век това училище е ръководено от Христаки Павлович. Постепенно, то се разраства и се превръща от църковно-просветителско и в светско, в което преди всичко се преподава българска граматика. Елино-български училища се откриват и в Котел, Карлово, Сливен и на други места из българските земи. [10][11]

През 1820 г. Иван Селимински открива в Сливен изцяло светско училище с преподаване на аритметика, физика, география и естествена история. През 1824 г. излиза в Брашов и първия български буквар от д-р Петър Берон, станал известен като „Рибен буквар“. През същата година султан Махмуд II въвежда задължително начално образование за децата на мюсюлманите в Османската империя.[12][13]

През 1835 г. в Габрово е открито Габровското народно взаимно училище, станало известно като Априловска гимназия. Идеята за създаването му принадлежи на българската одеска колония. Пръв уредник и учител в Габровското училище става Неофит Рилски. Той изучава в Букурещ взаимоучителната метода, превежда на български таблиците, по които се води обучението, подготвя и първите учебници. След буквара следва и първата българска граматика, издадена от Неофит Рилски.[14]

През 1835 г. излиза в Крагуевац с „Българска граматика“ и първият български учебник по география – Славеноболгарское детеводство, а именно Краткое политическое землеописание за обучение на болгарското младенчество. Това е и първото самостоятелно съчинение по география на български език. В него оригинална е единствено частта за българските земи. [15]

Първото класно училище е отворено в Копривщица през 1846 г. от Найден Геров, следвано от такова в Татар Пазарджик, открито от Константин Попникифоров през 1847 г. През 1848 г. даскал Ботьо Петков също отваря класно училище в Калофер, като по това време и Йордан Хаджиконстантинов Джинот отваря подобно училище в Скопие. До Кримската война класни училища са отворени в Пловдив, Габрово, Търново, Русе, Шумен, Стара Загора, като голямо значение за новобългарското образование изиграва Пловдивското класно училище, открито през 1850 г. от Найден Геров. По негова инициатива, за пръв път на 11 май 1851 г. в това училище е почетен деня на равноапостолите като празник на българската просвета. Като светски и просветен празник 11 май се отбелязва от 1857 г. [16][17]

През 1852 г. Спиридон Палаузов въвежда термина „Златен век“ за времето около управлението на Симеон Велики.[18]

През 1856 г. са открити първите три читалища в българските земи – в Свищов, Шумен и Лом. [19][20]

През 1858 г. е открита и първата българска Болградска гимназия.

ПравописРедактиране

През 1822 г. излиза „Додатък към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия, с особен оглед към български език“, посредством който новобългарският език е презентиран на световната лингвистична научна общност. [21]

ИзточнициРедактиране

  1. ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
  2. Движение за национална българска просвета през XIX в.
  3. ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
  4. Движение за национална българска просвета през XIX в.
  5. История на Османската империя от Ахмед Садулов, Османската култура (XVІІІ – началото на XX в.), Нови явления в османската култура през XVIII в.; стр. 308]. Фабер, Велико Търново., 2000.
  6. Йордан Иванов. „Българите в Македония“, Документ № 99 и 101, 1917, стр. 207 – 210.
  7. Йордан Иванов. „Българите в Македония“, Документ № 102, 1917, стр. 210.
  8. Йордан Иванов. „Българите в Македония“, Документ № 121, 1917, стр. 230 – 232.
  9. Движение за национална българска просвета през XIX в.
  10. ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
  11. Движение за национална българска просвета през XIX в.
  12. ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
  13. Движение за национална българска просвета през XIX в.
  14. Движение за национална българска просвета през XIX в.
  15. Показват първите български учебници в Габрово
  16. ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
  17. Движение за национална българска просвета през XIX в.
  18. Век болгарскаго царя Симеона
  19. Преглед на читалищното дело в България
  20. Николай Дойнов, СНЧ: Мястото на читалищата в нашето съвремие се определя от тяхната 160-годишна история
  21. КАРАЏИЋ, Вук Стефановић  – Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рјечницима свију језика и нарјечија: с особитим огледима бугарског језика