Турско робство (исторически мит)
Тази статия е със спорна неутралност. |
Турското робство е исторически мит, който се налага в българската национална памет през Възраждането, като за мнозина българи той е с изключителна важност. Оспорването му често се приема като посегателство върху националната идентичност.[1] В началото на 21 век историкът Кръстьо Манчев пръв развива научната теза, че терминът турско робство е неправилен и в Османската империя българите никога не са били роби.[2] Според историка Божидар Димитров терминът "турско робство" може да се използва в литературата, публицистиката и киното, но не и в историографията.[3]
Възникване и развитие на термина "турско робство"
Митът за турското робство функционира като елемент от българската национална идентичност,[4] формирана по време на Възраждането, като се поддържа впоследствие чрез институционализираната държавна политика.[5] Този мит обикновено има по-голяма тежест в колективното съзнание, отколкото историческата истина, базирана на научни факти и доказателства.[6] Митът за турското робство се подхранва от идеята за някаква трагична изостаналост на империята, поради „азиатщината“ и „варварството“ на турците. Тя е застъпена широко в белетристиката от края на 19 век, но нанеся траен отпечатък и върху хуманитарните науки.[7] Идеята за робството е въведена през Възраждането в характерната за онази епоха романтична реторика, като средство за пробуждане на националната идея, с остри статии в емигрантския печат в полза на каузата за свобода и независимост. Оспорването на термина робство често се приема като посегателство върху националната памет. В резултат в културната памет на нацията, историческите факти често се подменят с митове. Освен терминът "робство", спорен е и терминът „турско", доколкото етнонимът турчин и наименованието на държавата Турция се налагат официално едва при окончателното разпадане на империята след Първата световна война.[8][9][10]
Османската империя е феодална, а не робовладелска държава. Освен това тя е конфесионална, а не национална държава. В нея православните християни, са се считали за дискриминирани като религиозна група, но до появата на национализма през 19 век, те не са се чувствали членове на подтисната народност. Всъщност, съществувала е една привилегирована религиозна общност, мюсюлманите, както и няколко други религиозни общности, като православни християни, арменски апостолици и юдеи, които са били третирани като граждани втора ръка. Българите и всички други православни, които са приели исляма, са имали пълен достъп за кариера във всички държавни институции. Повечето днешни изследователи приемат, че ислямизирането на Балканите е било продължителен и предимно доброволен процес.[11][12][13] Управляващите в империята са били "османците“. Турците не са имали повече права от останалите мюсюлмани - араби, кюрди и др., а християните турци - гагаузите, са били третирани по същия начин като останалите християни. През 19 век българските революционери оправдават борбата си за национална независимост като се позовават на османската тирания, произвол, корупция, неефективност, изостаналост и т. н., но не и на целенасочена политика на асимилация. Потисническото естество на Османската империя е факт, но в нея никоя етническа група не е била потисната сама по себе си. Ако българските просветители от 19 век са разглеждали българите като потисната етническа общност, то заплахата е идвала не от турците, а от гърците. Гръцкото духовенство и буржоазия са „потискали“ българите, като са упражнявали културен натиск за гърцизация на българското градско население.[14]
В Османската империя през 19 век, под влиянието на идеите на Великата френска революция са проведени дълбоки реформи в общественополитическия живот, останали в историята под името епоха на танзимата. Съгласно гюлханския хатишериф от 1839 г. се гарантира неприкосновеността на имота, живота и честта на поданиците й. С хатихумаюна от 1856 г. са дадени равни права на християните и мюсюлманите. Според конституцията от 1876 г. всички поданици са равни пред закона, гарантира се свобода на печата и неприкосновеност на жилището. По това време българите са признати като отделен народ. Това става официално през 1870 г., като те получават право да създават свои езикови, културни и религиозни учреждения като черкви, читалища, училища и др.[15] След Младотурската революция от 1908 г. останалите под робство българи учредяват свои политически партии и излъчват депутати в Османския парламент. Именно стопанския и културен възход по българските земи в тази епоха допринася за развитието на българското национално самосъзнание и борбата за независимост. Както пише антропологът Али Еминов, Османското владичество в България не е златен век на толерантност и равенство, но не е и многовековна тъмна епоха на безспирни жестокости към българите.[16] Поредицата от перипетии след Националните катастрофи от началото на 20 век, последвали Войните за национално обединение, заменят турското с термините сръбско и гръцко робство за останалите под чужда власт българи. В съседни държави като Гърция и Сърбия, които също са били продължително време под османска власт, подобна терминология не се използва.[17]
Българската историография все още не успява да предложи критичен прочит на периода на османското владичество, достъпен за широката общественост. През 2009 г. проф. Кръстьо Манчев от БАН се опитва в поредица от интервюта с научни факти да покаже, че в Османската империя българите не са били роби, като дори отрича робството в Османската империя.[18] В други свои изяви, той признава, че е имало законово регламентирано робство.[19] През 2016 г. група учени от БАН и СУ изпращат открито писмо до МОН в което изтъкват, че българското население в Османската империя никога не е имало робски статут.[20] Според "Историческа демография на България" издадена от БАН през 2019 г. в периода преди падането на България под властта на османските завоеватели населението й е около 1,4 милиона души. След Освобождението българите-християни в Княжеството и Източна Румелия са около 2,4 милиона души. През епохата на османското владичество отрицателен прираст на населението се наблюдава единствено между средата на 17-и и началото на 18-и век, като причина са влошените климатични условия и епидемиите. През целия период българите-християни държат темповете на демографско нарастване, които превишават съответните показатели за мюсюлманите. В стопанско отношение България е сред най-развитите части на империята. Процентът убити в резултат от държавни репресии се движи в рамките на средните показатели за континента. Жертвите на Априлското въстание през 1876 г. са между 30 и 35 хиляди души, докато по време на Полското въстание в Русия през 1863 г. те са 60 хиляди души.[21]
Бележки
- ↑ Николай Цеков, "Турското робство" е метафора, историческата истина е друга. Дойче веле, 15 април 2019 г.
- ↑ Георги Папакочев, "Няма логика да се гордеем, че сме били 5 века роби". Дойче веле, 3 февруари 2016 г.
- ↑ Божидар Димитров: Няма историк, който да използва термина "турско робство". Клуб 'Z', 06 май 2015 г.
- ↑ Kelbecheva, E. (2012). The short history of Bulgaria for export, p. 239, In J. Nielsen (Ed.), Religion, Ethnicity and Contested Nationhood in the Former Ottoman Space (pp. 223-247). Brill.
- ↑ Николай Аретов, Национална митология и национална литература: сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от XVIII и ХIХ век.Изд-во "Кралица Маб", 2006, ISBN 954533066X, стр. 303.
- ↑ Пламен С. Цветков, Светът на мегамитовете (65). Някои политически и историографски митове на XX век.
- ↑ Н. Аретов. Национална митология и национална литература. София, „Кралица Маб“, 2006, с. 51–55.
- ↑ Islam, secularism, and nationalism in modern Turkey: who is a Turk? Soner Çaǧaptay, Taylor & Francis, 2006, ISBN 0-415-38458-3, p. 4.
- ↑ Muslim lives in Eastern Europe: gender, ethnicity, and the transformation of Islam in postsocialist Bulgaria, Kristen Rogheh Ghodsee, Princeton University Press, 2009, ISBN 0-691-13955-5, p. 37.
- ↑ In-between spaces: Christian and Muslim minorities in transition in Europe and the Middle East, Christiane Timmerman, Johan Leman, Hannelore Roos, Peter Lang, 2009, ISBN 90-5201-565-1, p. 65.
- ↑ Muslim lives in Eastern Europe: gender, ethnicity, and the transformation of Islam in postsocialist Bulgaria, Автор Kristen Ghodsee, Издател Princeton University Press, 2009, ISBN 0-691-13955-5, стр. 39 – 40.
- ↑ Conversion to Islam in the Balkans: Kisve Bahası – Petitions and Ottoman Social Life, 1670 – 1730, Том 30 от Ottoman Empire and its heritage, Автор Anton Minkov, Издател BRILL, 2004, ISBN 90-04-13576-6, стр. 193.]
- ↑ Krstić, T. Conversion. – In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (eds. G. Ágoston and B. Masters). New York, 2009, ISBN 1-4381-1025-1, p. 146.
- ↑ Раймонд Детрез, Българското национално движение – един нов поглед. Либерален преглед, 20 Януари 2013 г.
- ↑ Сборник „Българската нация през Възраждането.“ Том втори. Издателство на БАН, София, 1989 г. стр. 112 – 113.
- ↑ Popek, Krysztof & Monika Skrzeszewska (2019) Introduction In: Turkish Yoke or Pax Ottomana. The Reception of Ottoman Heritage in the Balkan History and Culture. In: Zeszyty Naukowe Towarzystwa Doktorantów Uniwersytetu Jagiellońskiego, 24 (1/2019), (Krakow: Nowstrona, e-ISSN 2082-9213), p. 7.
- ↑ Николай Цеков, Турското робство, руските освободители и други легенди. Дойче веле, 29 май 2019 г.
- ↑ „Проф. Кръстьо Манчев: Баташкото клане е било практически невъзможно. Не е имало турско робство“, Иван Атанасов, 13.11.2009
- ↑ Иван Бутовски, Историк: Българите са дискриминирани, но са имали имоти черкви и определени права. 04.02.2016 г., 168 часа.
- ↑ БАН и СУ: Не е било робство, нито съжителство. А владичество! Днес.бг., 31 януари 2016 г.
- ↑ Николай Цеков, Какъв е бил животът на българите в Османската империя? Дойче веле, 26 март 2019 г.