Турско робство (исторически мит)

(пренасочване от Турско робство)

Турското робство е исторически мит, който се налага в българската национална памет през Възраждането, като за мнозина българи той е с изключителна важност. Оспорването му често се приема като посегателство върху националната идентичност.[1] В началото на 21 век историкът Кръстьо Манчев пръв развива научната теза, че терминът турско робство е неправилен и в Османската империя българите никога не са били роби.[2] Според историка Божидар Димитров терминът "турско робство" може да се използва в литературата, публицистиката и киното, но не и в историографията.[3]

Възникване и развитие на термина "турско робство"

Митът за турското робство функционира като елемент от българската национална идентичност,[4] формирана по време на Възраждането, като се поддържа впоследствие чрез институционализираната държавна политика.[5] Този мит обикновено има по-голяма тежест в колективното съзнание, отколкото историческата истина, базирана на научни факти и доказателства.[6] Митът за турското робство се подхранва от идеята за някаква трагична изостаналост на империята, поради „азиатщината“ и „варварството“ на турците. Тя е застъпена широко в белетристиката от края на 19 век, но нанеся траен отпечатък и върху хуманитарните науки.[7] Идеята за робството е въведена през Възраждането в характерната за онази епоха романтична реторика, като средство за пробуждане на националната идея, с остри статии в емигрантския печат в полза на каузата за свобода и независимост. Оспорването на термина робство често се приема като посегателство върху националната памет. В резултат в културната памет на нацията, историческите факти често се подменят с митове. Освен терминът "робство", спорен е и терминът „турско", доколкото етнонимът турчин и наименованието на държавата Турция се налагат официално едва при окончателното разпадане на империята след Първата световна война.[8][9][10]

Османската империя е феодална, а не робовладелска държава. Освен това тя е конфесионална, а не национална държава. В нея православните християни, са се считали за дискриминирани като религиозна група, но до появата на национализма през 19 век, те не са се чувствали членове на подтисната народност. Всъщност, съществувала е една привилегирована религиозна общност, мюсюлманите, както и няколко други религиозни общности, като православни християни, арменски апостолици и юдеи, които са били третирани като граждани втора ръка. Българите и всички други православни, които са приели исляма, са имали пълен достъп за кариера във всички държавни институции. Повечето днешни изследователи приемат, че ислямизирането на Балканите е било продължителен и предимно доброволен процес.[11][12][13] Управляващите в империята са били "османците“. Турците не са имали повече права от останалите мюсюлмани - араби, кюрди и др., а християните турци - гагаузите, са били третирани по същия начин като останалите християни. През 19 век българските революционери оправдават борбата си за национална независимост като се позовават на османската тирания, произвол, корупция, неефективност, изостаналост и т. н., но не и на целенасочена политика на асимилация. Потисническото естество на Османската империя е факт, но в нея никоя етническа група не е била потисната сама по себе си. Ако българските просветители от 19 век са разглеждали българите като потисната етническа общност, то заплахата е идвала не от турците, а от гърците. Гръцкото духовенство и буржоазия са „потискали“ българите, като са упражнявали културен натиск за гърцизация на българското градско население.[14]

В Османската империя през 19 век, под влиянието на идеите на Великата френска революция са проведени дълбоки реформи в общественополитическия живот, останали в историята под името епоха на танзимата. Съгласно гюлханския хатишериф от 1839 г. се гарантира неприкосновеността на имота, живота и честта на поданиците й. С хатихумаюна от 1856 г. са дадени равни права на християните и мюсюлманите. Според конституцията от 1876 г. всички поданици са равни пред закона, гарантира се свобода на печата и неприкосновеност на жилището. По това време българите са признати като отделен народ. Това става официално през 1870 г., като те получават право да създават свои езикови, културни и религиозни учреждения като черкви, читалища, училища и др.[15] След Младотурската революция от 1908 г. останалите под робство българи учредяват свои политически партии и излъчват депутати в Османския парламент. Именно стопанския и културен възход по българските земи в тази епоха допринася за развитието на българското национално самосъзнание и борбата за независимост. Както пише антропологът Али Еминов, Османското владичество в България не е златен век на толерантност и равенство, но не е и многовековна тъмна епоха на безспирни жестокости към българите.[16] Поредицата от перипетии след Националните катастрофи от началото на 20 век, последвали Войните за национално обединение, заменят турското с термините сръбско и гръцко робство за останалите под чужда власт българи. В съседни държави като Гърция и Сърбия, които също са били продължително време под османска власт, подобна терминология не се използва.[17]

Българската историография все още не успява да предложи критичен прочит на периода на османското владичество, достъпен за широката общественост. През 2009 г. проф. Кръстьо Манчев от БАН се опитва в поредица от интервюта с научни факти да покаже, че в Османската империя българите не са били роби, като дори отрича робството в Османската империя.[18] В други свои изяви, той признава, че е имало законово регламентирано робство.[19] През 2016 г. група учени от БАН и СУ изпращат открито писмо до МОН в което изтъкват, че българското население в Османската империя никога не е имало робски статут.[20] Според "Историческа демография на България" издадена от БАН през 2019 г. в периода преди падането на България под властта на османските завоеватели населението й е около 1,4 милиона души. След Освобождението българите-християни в Княжеството и Източна Румелия са около 2,4 милиона души. През епохата на османското владичество отрицателен прираст на населението се наблюдава единствено между средата на 17-и и началото на 18-и век, като причина са влошените климатични условия и епидемиите. През целия период българите-християни държат темповете на демографско нарастване, които превишават съответните показатели за мюсюлманите. В стопанско отношение България е сред най-развитите части на империята. Процентът убити в резултат от държавни репресии се движи в рамките на средните показатели за континента. Жертвите на Априлското въстание през 1876 г. са между 30 и 35 хиляди души, докато по време на Полското въстание в Русия през 1863 г. те са 60 хиляди души.[21]

Бележки

  1. Николай Цеков, "Турското робство" е метафора, историческата истина е друга. Дойче веле, 15 април 2019 г.
  2. Георги Папакочев, "Няма логика да се гордеем, че сме били 5 века роби". Дойче веле, 3 февруари 2016 г.
  3. Божидар Димитров: Няма историк, който да използва термина "турско робство". Клуб 'Z', 06 май 2015 г.
  4. Kelbecheva, E. (2012). The short history of Bulgaria for export, p. 239, In J. Nielsen (Ed.), Religion, Ethnicity and Contested Nationhood in the Former Ottoman Space (pp. 223-247). Brill.
  5. Николай Аретов, Национална митология и национална литература: сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от XVIII и ХIХ век.Изд-во "Кралица Маб", 2006, ISBN 954533066X, стр. 303.
  6. Пламен С. Цветков, Светът на мегамитовете (65). Някои политически и историографски митове на XX век.
  7. Н. Аретов. Национална митология и национална литература. София, „Кралица Маб“, 2006, с. 51–55.
  8. Islam, secularism, and nationalism in modern Turkey: who is a Turk? Soner Çaǧaptay, Taylor & Francis, 2006, ISBN 0-415-38458-3, p. 4.
  9. Muslim lives in Eastern Europe: gender, ethnicity, and the transformation of Islam in postsocialist Bulgaria, Kristen Rogheh Ghodsee, Princeton University Press, 2009, ISBN 0-691-13955-5, p. 37.
  10. In-between spaces: Christian and Muslim minorities in transition in Europe and the Middle East, Christiane Timmerman, Johan Leman, Hannelore Roos, Peter Lang, 2009, ISBN 90-5201-565-1, p. 65.
  11. Muslim lives in Eastern Europe: gender, ethnicity, and the transformation of Islam in postsocialist Bulgaria, Автор Kristen Ghodsee, Издател Princeton University Press, 2009, ISBN 0-691-13955-5, стр. 39 – 40.
  12. Conversion to Islam in the Balkans: Kisve Bahası – Petitions and Ottoman Social Life, 1670 – 1730, Том 30 от Ottoman Empire and its heritage, Автор Anton Minkov, Издател BRILL, 2004, ISBN 90-04-13576-6, стр. 193.]
  13. Krstić, T. Conversion. – In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (eds. G. Ágoston and B. Masters). New York, 2009, ISBN 1-4381-1025-1, p. 146.
  14. Раймонд Детрез, Българското национално движение – един нов поглед. Либерален преглед, 20 Януари 2013 г.
  15. Сборник „Българската нация през Възраждането.“ Том втори. Издателство на БАН, София, 1989 г. стр. 112 – 113.
  16. Popek, Krysztof & Monika Skrzeszewska (2019) Introduction In: Turkish Yoke or Pax Ottomana. The Reception of Ottoman Heritage in the Balkan History and Culture. In: Zeszyty Naukowe Towarzystwa Doktorantów Uniwersytetu Jagiellońskiego, 24 (1/2019), (Krakow: Nowstrona, e-ISSN 2082-9213), p. 7.
  17. Николай Цеков, Турското робство, руските освободители и други легенди. Дойче веле, 29 май 2019 г.
  18. „Проф. Кръстьо Манчев: Баташкото клане е било практически невъзможно. Не е имало турско робство“, Иван Атанасов, 13.11.2009
  19. Иван Бутовски, Историк: Българите са дискриминирани, но са имали имоти черкви и определени права. 04.02.2016 г., 168 часа.
  20. БАН и СУ: Не е било робство, нито съжителство. А владичество! Днес.бг., 31 януари 2016 г.
  21. Николай Цеков, Какъв е бил животът на българите в Османската империя? Дойче веле, 26 март 2019 г.

Вижте също