Конрад (Ивреа)

маркграф на Ивреа, херцог на Сполето и на Камерино

Конрад Иврейски (на италиански: Corrado d'Ivrea), наречен също Конрад Конон (на итал. Corrado Cono; * 935/940 † 997/998), е шести маркграф на Ивреа от 970 г., както и херцог на Сполето и на Камерино поне от юни 996 до 997 г. През 996 г. му е даден, като имперски легат, Пентополисът на Марке.

Конрад
маркграф на Ивреа, херцог на Сполето и на Камерино
УправлениеI. 970 – 991/995 (маркиз)
II. 996 – 997(херцог)
НаследилI. Гвидо Иврейски
II. Хуго Тоскански
НаследникI. Ардуин Иврейски
II. Адемар Сполетски
Лични данни
Роден
935/940
Починал
997/998
Семейство
ДинастияАнскариди
БащаБеренгар II
МайкаВила III Арлска
БракРихилда Торинска
ПотомциОто

ПроизходРедактиране

 
Беренгар II, баща на Конрад

Конрад е третият син на Беренгар II от Ивреа (* ок. 900, † 6 август 966) от династията на Анскаридитемаркграф на Ивреа и крал на Италия, и Вила III Арлска (* ок. 910, † сл. 963) от династията на Бозонидите. Негови дядо и баба по бащина линия са маркграфът на Ивреа Адалберт I и Гизела, дъщеря на Беренгар I и така наследничка на Карл Велики, а по майчина – Бозон VI Провански, граф на Авиньон и на Арл, и маркграф на Тоскана, и Вила II Бургундска - дъщеря на Рудолф I, крал на Бургундия от рода на Старите Велфи, и Вила Прованска.

Конрад има двама братя и четири сестри:

Конрад, заедно с братята и сестрите си, е от каролингски произход (3/64 от кръвта на Луи Благочестиви), както по майчина, така и по бащина линия. Това кара някои хронисти от онова време, поддръжници на съперничещата династия на Ото I Саксонски, да повдигнат подозрения относно моралните качества на майка му Вила, за да оспорят легитимността на децата ѝ:[1]

...ако сега добавим към нашето визуално представяне съюза между Беренгар II и Вила II [I] – кралската двойка, набелязана от Лиутпранд, и роденият от тях син – крал Адалберт, можем лесно да видим излишъка от легитимност, осигурен от неговото потекло [...] Адалберт е първият и единствен аристократ, когото познаваме, който съчетава двете кралски линии на потомците на Берта и на Вила, а с тях и двата клона, произлизащи от Луи Благочестиви.

Vignodelli, Imperial blood, с. 8.

БиографияРедактиране

 
Ото I

Като маркиз Конрад управлява Милано от около 957 до 963 г.[2] Той държи Миланското графство след смъртта през 957 г. на Лиудолф, син на Ото I: „Тогава Беренгар уби Лиудолф с отрова и завладя цяла Италия. Той номинира сина си Конрад за маркиз на Миланското графство, чиято съпруга се казваше Ришилда и който дари двора на Трекате на миланската църква“.[3] След идването на Ото I в Италия срещу Беренгар II и за да обкръжи императорската корона в Рим, Конрад се опитва да окаже съпротива на императорските войски и след това отива в изгнание.[4] През 961 г. тримата синове на Беренгар II се укрепват в три крепости: Гарда, на юг от днешна Гарда (вероятно Адалберт II), Изола Комачина, в днешна Тремедзина (със сигурност Гвидо) и Траваля, днешна Рока ди Калдè близо до Кастелвекана (вероятно Конрад).[5] Изглежда, че до 964 г. крепостта Траваля устоява на обсадата на императорските войски, водени от Валперт, архиепископ на Милано.[6] Има хипотеза, без подходяща документация, че след това Конрад се оттегля в Лигурия недалеч от Фрасинето (днешно Гард Френе до Сен Тропе), където неговият брат крал Адалберт II намира убежище, ставайки първият граф на Вентимиля.[7]

На 12 септември 963 г. император Ото I предоставя на могъщия архиканцлер Гвидо, епископ на Модена, територии и имоти в комитатите Модена, Болоня и Реджо, преди това принадлежали на Конрад и на брат му Гвидо, които са бунтовници срещу империята.[8]

Според Gesta archiepiscoporum Mediolanensium след поражението на баща му Беренгар II и на брат му Адалберт II, и след убийството на другия му брат Гвидо в битката при река По на 25 юни 965 г.[9] от Ото I, Конрад сключва мир с Ото I, който го номинира, след около 970 г. за маркграф на Ивреа.[10]

Преди да постигне официално споразумение с императора, Конрад се поставя в услуга на Византийската империя срещу Ото I, както припомня Лиутпранд Кремонски в неговия труд „Докладът на едно посолство в Константинопол“, част XXX.[11] Като командир на византийските войски той се сблъсква с имперските войски и лангобардите при завръщането си от Константинопол, в битката при Асколи Сатриано към края на 969 г., излизайки победен (но като се има предвид поведението му в битката, може да се предположи, че той е сключил тайно съглашение с Ото I). В Chronicon Salernitanum се разказва, че патрицият Абдила, който наследява Евгений, събира толкова милиции, колкото може да събере, и идва с тях в Асколи. Докато се води битката, патрицият издава заповед на един от неговите капитани, движейки се скришом, да заобиколи линията на германците, за да прегази противниците отстрани. На инициативата се противопоставя Конрад Конон, като атакува линията на лангобардите от Сполето. Той обаче е контраатакуван от граф Сикон, който е там този ден с мъже от Херцогство Сполето, които го разбиват и разпръсват. След това поражението на византийците е всеобщо и Абдила с 1500 души от хората му загиват. Тогава императорът пристигна с цялата си армия и отива в Пулия да плячкосва, да опожарява села и да обсажда градове, за да принуди византийците да освободят княза на Беневенто и на Капуа Пандолфо I Желязната глава, държан в плен. Пандолфо е изпратен да преговаря за мир между двете империи.[12]

Отонската армия, силна с много военни части (германски и италийски), печели решителна победа и битката при Асколи се преживява в Константинопол като истинско поражение, превръщайки се в претекст за убийството на Никифор II Фока и поглъщането на империята от Йоан I Цимиски. Едва през 971 г. е постигнато споразумение между двете империи, скрепено с брака между Теофано Склирина, вероятно племенница на новия император, и сина на Ото I, бъдещият Ото II.[13] След мирните споразумения между двете империи Конрад Конон също изоставя каузата на брат си Адалберт II (вероятно вече починал в Бургундия на 30 април 971 г.) и сключва съюз с император Ото I, получавайки Маркграфство Ивреа (с комитатите Ивреа, Верчели, Помбия / Новара, Осола, Стацона и Ломело) и ръката на Ришилда от Ардуините, дъщеря на маркграфа на Торино и граф на Павия.[14]

 
Силвестър II

За отношенията между Конрад Конон и църковните институции, освен вече споменатото дарение на Трекате на архиепископа на Милано, има писмо, адресирано до него от Жербер д'Орийак. Жербер е абат на „Сан Коломбано“ в Бобио, възпитател на бъдещия император Ото III и бъдещ папа (като Силвестър II). Писмото е датирано от учените между юни и 20 декември 986 г., написано е в Реймс или в Кьолн; то вероятно се отнася до намесата на Конрад в подкрепа на службата на абат на Жербер, поставено под дискусия от някои монаси и васали. Делегация от Бобио вече е отишла до Отонския двор близо до Дуйсбург или Кьолн, където отиват също маркиз Хуго от Тусция и неговият втори братовчед Конрад от Иврея (двамата имат един и същ прадядо – Теотбалд от Арл). В писмото четем:[15]

Дори ако без никакви заслуги за услуги получихме Вашата милост, все пак добродетелта и благородството на Вашето потекло и Вашата персона ни карат да имаме добри чувства към Вас и да се надяваме на по-добри неща. Защото, ако големите неща могат да бъдат подпомогнати от малките, на точното място и време няма да липсва нашата грижа за Вашата чест, давайки съвет, подсказвайки добри думи, за да може нашата посредственост да се приюти под Вашите крила, докато късметът Ви се усмихне.

Panvini Carciotto, L'epistolario di Gerberto di Aurillac, с. 85-86

През юни 996 г. Конрад Конон – праправнук на Супо II, херцог на Сполето, заема длъжността на херцог на Сполето и на Камерино, а през юли е имперски легат в Пентаполиса на Марке с неговите осем графства (Пезаро, Фано, Сенигалия, Анкона, Фосомброне, Кали, Йези и Озимо), върху които тежи претенцията на папството.[16] В писмо от 5 август 996 г. Ото III съобщава на папа Григорий V: „Оставяме на теб като помощ и утеха най-изтъкнатите представители на Италия (primores Italiae): Хуго от Тусция, верен ни във всичко, и граф Конрад, префект на Сполето и Камерино, на когото заради вашата обич поверихме осемте спорни графства и който засега поставихме начело на тях като наш легат, така че народите да имат водач и чрез неговата работа да ви предоставят необходимите услуги."[17]

Освен това чрез предходното поверяване на споменатите комитати на граф Конрад, маркиз на Сполето и Камерино, императорът бе положил основите за разширяването на Марка Камерино на север от региона: тенденцията да се обедини управлението в едни и същи ръце на секторите на Сполето и на Пентаполиса всъщност ще се окажат решаващи в процеса на формиране на Марка Анкона и вече се засвидетелства от друг суверенен акт на Ото III – асамблеята на Равена за манастира „Сан Фиора“ в Арецо , в която се включват редица лица, определени като comitibus et homnibus de Romania. Това последно наименование наистина е общо и двусмислено, тъй като включва комитатите Камерино и Озимо, градовете Павия, Анкона и Йези, както и района на Ферара.

Bernacchia, Gli Ottoni e la formazione della Marca di Ancona, с.102.

Наследяване на КонрадРедактиране

 
Ардуин Иврейски
 
Теофана
 
Ото III

Преминаването на Маркграфство Ивреа от Конрад към Ардуин от Ивреа е поставено от някои автори около 990 г. чрез предполагаемото осиновяване на Ардуин от маркграфа. Осинявяването обаче е чиста догадка, неподкрепена от източници.[18] Въз основа на тази хипотеза се предполага, че Конрад намира убежище в Рим при императрицата-регентка Теофано, след като е лишен от владението си от своя доведен син, сякаш длъжността „маркграф“ не зависи именно от императрицата-регентка: „По време на своя престой в Рим [989-990 г.] Теофана получава оплакванията на маркграфа на Ивреа Конрад, син на Беренгар II, изгонен от своя феод от Ардуин.[19] От друга страна изглежда по-вероятно, но не е документирано, изключването на Конрад от маркграфството да се дължи на Аделхайд, негова леля по майчина линия (като първа братовчедка на майка му Вила III) и баба на Ото III, както и регентка на Империята (юни 991 – септември 994 г.), заради старата ѝ омраза към Анскаридите. Родителите на Конрад са се опитали да я принудят, още ненавършила 20 г., да се омъжи за Адалберт II, затваряйки я в Крепостта на Гарда. Всъщност поддръжниците на Ардуин идват от „партията на аделхайдците“: „Някои епископи и графове от „партията на аделхайдците“, например Петер, епископ на Комо, Хумберт Червения, граф на Помбия (номиниран през 991 г.) заедно с брат си Рихард, потомците на Манфред от покойния граф Аймон, и няколко семейства от дребната аристокрация, обогатени с благата на Църквата, застанаха на страната на Ардуин срещу епископ Лъв и проимперската партия“.[20] В парламента на Золинген в края на септември 994 г. Ото III поема пълните правомощия, „баба му зае мястото на майката на непълнолетния крал, докато последният, разглезен от съветите на нахални млади хора, не я отпрати с нейната скръб“.[21]

Отсега нататък участието на императрица Аделхайд е ограничено до онези дейности на управление, които засягат духовни основи, особено близки до нея. Двамата ръководители на канцлерството, архиепископ Вилигис от Майнц и Илдебалд от Вормс, продължават да упражняват решаващо влияние върху воденето на делата [...] Крайният резултат е назначаването на Хериберт, вероятно приятел и възпитател на Ото, в кабинета на канцлера, където той е първият германец, който поема ръководството на италийския отдел, който сега е от особено значение. Той заменя канцлера Адалберт [действащ до 990 г.] и Йоан Филагатос [действащ до юни 992 г.], докато архиканцлерът Пиетро от Комо запазва поста си.

Regesta Imperii 2. Sächsisches Haus 919-1024, pp. 579-580.

Хериберт е и абат на Брон, важно абатство във Фландрия, тогава управлявано от сестрата на маркиз Конрад, Розала Иврейска, графиня на Фландрия, Артоа и Остръван. Новият канцлер Хериберт произлиза от благородническо семейство от Вормс - изглежда е син на граф Хуго от Айнрихгау от Конрадините и получава образование в манастира в Горз. След това е назначен за свещеник и възпитател на краля от Теофан, но трябва да подаде оставка след смъртта на императрицата, под влиянието на Аделхайд. Хериберт заема длъжността „канцлер на Италия“ поне от 29 септември 994 г., от Петер, епископ на Асти, защитник на Ардуин, назначен за канцлер през юли 992 г. или по време на регентството на Аделхайд. Освен „канцлер“ Хериберт носи и византийската титла „логотет“ – титла, която ще бъде приета от Лъв, епископ на Верчели, негов викарий и сътрудник в имперската канцелария, с когото той споделя идеологията на Renovatio Imperii Romanorum (обновяване на Римската империя в християнския дух).[22]

Несъмнено по предложение на някои от неговите учители и съветници, избрани измежду клириците на императорския параклис, като Лъв – капелан, съдия на двореца и по-късно епископ на Верчели, абат Жербер д'Орийак (бъдещият папа Силвестър II) , абат Лъв, тогавашен архиепископ на Равена, канцлерът Хериберт, архиепископ на Кьолн, който през 998 г. обединява канцеларията на Германия и Италия, маргинализирайки Петер, епископ на Комо, Ото III успява да даде за няколко години нов подход към управлението на италийското кралство, което неизбежно води до многобройни спорове с аристократични семейства, които са узурпирали през предишните години благата, дарени от крале и императори на Църквата.

Panero, Il vescovo Leone e la Volpe rossa, p. 462.

 
Териториите на Византийския коридор и Пентаполис, поверени от Ото III на императорския легат Конрад от Ивреа.

По същество политиката на императрица Аделхайд възобновява подхода на нейния тъст Хуго от Тусция: „Отрязването на висшите слоеве на италийските владетели и замяната им с аристократи от по-нисък произход позволява на краля да разчита на множество последователи с неоспорима лоялност и преди всичко улеснява възможността за отстраняването им при необходимост“.[23] Дори ако времената са се променили и изборът на Ардуин за глава на Ивреа се оказва, в дългосрочен план, не особено благоприятен за империята. Изглежда, че политиката на Конрад и на неговия син Ото би могла да представлява заплаха само за личната власт и италийските наследства от зестрата на императрицата, но не и за цялата империя. Всъщност Конрад, заедно със своя братовчед Амадей II от Анскаридите, херцог на Сполето, като племенник и син на херцога, вероятно може да се стреми към дял от активите на Аделхайд и нейната майка Берта от Швабия – активи, които вече са принадлежали на прабабата на Конрад Берта Лотарингска, майка на Хуго I Арлски. Въпреки това, както ще стане видно, не може да се изключи един по-голям обхват на действие на политиката на Маркграфа на Ивреа чрез неговите племенници Ото Вилхелм и Оделрик Манфред II Торински.[24]

Отстраняване на маркграф Конрад: европейска афера?Редактиране

 
Аделхайд Бургундска
 
Рудолф III Бургундски

Ако по-горе става ясно, че вероятният автор на отстраняването на Конрад Конон е императрица Аделхайд Бургундска, то трябва също така да се отбележи, че годините на отстраняване на Конон нейният племенник Рудолф III Бургундски със сигурност влиза в конфликт с Ото Вилхелм от Анскаридите, племенник на Конрад. Ото е един от основните основатели на хегемонията на средновековна Бургундия и неговото дълго управление полага основите на властта на неговите наследници. Събитията се развиват на западните граници на Маркграфство Ивреа, където Ото Вилхелм продължава да има активи, връзки и приятелства, които могат да предполагат възможна политическо-военна подкрепа. През 987 г. той подписва диплома като граф на Невер, подчертавайки намеренията си да наследи всички наследствени оси на пастрока си от Робертините, който го е осиновил – Ото Анри, херцог на Бургундия. Рудолф III, крал на Бургундия, се опитва да контролира от самото начало на своето управление (993-995) регионите, доминирани от Ото Вилхелм, като започва военни действия, продължили почти 30 год. Рудолф се намесва в Макон, в сърцето на владенията на Ото Вилхелм, със своите велики мирски васали, епископата и подкрепата на Конгрегацията на Клюни, водена от абат Одилон, великият биограф и защитник на Аделхайд. През 994 г. крал Рудолф се опитва и да се закрепи в Безансон чрез епископски избори (след смъртта на Леталд, син на Обри II и Ерментруда, втора съпруга на Ото Вилхелм), но е блокиран от бунт на неговите васали, като до 999 г., с дипломатическа намеса от Аделхайд, е правен опит за потушаване. Ото Вилхелм успява да привлече великите светски владетели на Бургундското кралство - по-специално граф Албер Женевски и „графовете“ на Албон, и да стане водач на бунта, като същевременно се съпротивлява, в перспектива, и на император Хайнрих II. През 995 г., съвпадайки с отстраняването на маркиз Конрад Иврейски, според Annales Sangallenses, крал Рудолф претърпява тежко военно поражение от Графа на Бургундия, което заплашва самото оцеляване на монархията му: „През тази година Рудолф в Бургундия бе наследил кралството на баща си Конрад, въпреки това някои от хората му се опитаха да го лишат от наследството на баща му и той бе победен от тях във война, в която самият крал, въпреки че имаше голяма армия, бе лесно победен и обърнат в бягство“.[25]

 
Територията на Ивреа с църковните граници на Новара (комитат Осола) и гражданските граници на Локарно (комита Стацона), съседни на тези на Кралство Бургундия.
 
Розала Иврейска

През 1002 г. смъртта без законни потомци на херцога на Бургундия Ото Анри поражда наследствена криза между френския крал Робер II и Ото Вилхелм. Последният претендира за херцогството, бидейки осиновен син на починалия. Вече титуляр на графства Макон, Бон, Оксер, Отюн и Невер, и на обширни територии в архиепископията на Безансон (пагуси Амур, Ансюан, Варе и Портоа), става ясно каква опасност може да представлява образуването на държава на Анскаридите между двете кралства. Това е опасност както за краля на франките Робер II, който гони лелята на Ото Вилхелм Розала Иврейска, заменяйки я през 996 г. с Берта, племенница на Аделхайд, така и за Рудолф III, който чрез леля си Аделхайд, регентка на Империята, би се отървал от Конрад. Териториалното княжество на Ото Вилхелм се простира от Горен Макон и пагусите на франкското Бургундско херцогство (Бомон, Фуван, Ошре) до прага на Базел, където графът изглежда е завършил контрола на пагус Портоа. Той контролира всички канали за комуникация север-юг: между Кралство Бургундия и това на Италия от една страна, и Западна Франция и голяма част от Лотарингия от друга. Пътуващите, търговците и поклонниците трябва да отидат по река във Вал дьо Сон, по суша през проходите на масива Юра или по хълмовете на Макон. Контролът върху тези канали и произтичащите от това приходи са голям финансов актив. Към експлоатацията на това пространство се добавят суровини, земеделски, горски или риболовни дейности. Но има един ресурс, който е от особен интерес за Графа на Бургундия: това е бялото злато. Залежите на сол са ценно благо и кариерите не липсват в региона, някои експлоатирани от древни времена, като например тази близо до Лон. Но има още по-печеливши залежи, разположени в долината на сегашната френска община Салан ле Бен.[26]

В акт от 996 г. Рудолф III припомня срещата си с император Ото III през октомври-ноември 996 г. в императорския дворец от Брухзал, в присъствието, наред с други, на „Cuonone comite Palacii“ (пфалцграф Конон),[27] в когото е възможно да се разпознае бившият Маркиз на Ивреа, дефиниран, както бе отбелязано, с графската титла сред „първите в Италия“ (primores Italiae) в императорско писмо до Григорий V от същата година, въпреки че заема длъжността херцог на Сполето и Камерино. Титлата на пфалцграф е най-високата в италианската и в императорската йерархия.[28] Има сведения от 22 май 996 г. за някой си Ардуин, пфалцграф (нещо като имперски викарий), което би могло да доведе до хипотезата, че назначаването на Конрад Конон promoveatur ut amoveatur[29] би могло да се е случило наскоро, ако става въпрос за същия италийски граф. Всъщност по онова време германските пфалцграфове, с които присъстващият в Брухзал не може да бъде объркан, са Ацо за Лотарингия, Фридрих от Харц за Саксония, Арибо I за Бавария и Ото I от Блоа за кралството на франките. Що се отнася до бургундския пфалцграф Кунон фон Райнфелден, той умира на 24 ноември 994 г., а синът му, също на име Кунон, е роден около 992-995 г. (родителите му се женят през 991 г.), следователно и двамата трябва да бъдат изключени от акта от 996-1000 г.[30] Следователно изглежда, че намесата на Конрад Конон в делата на Бургундия може да се припише на състава на продължаващия сблъсък между Рудолф III (под протектората на империята) и неговия племенник Ото Вилхелм, като по този начин свидетелства за участието на уволнения маркиз в делата отвъд Алпите.[31]

Адалберон Лаонски в Rythmus satiricus и Рихер Реймски в Четирите книги с разкази приписват на Ландерик, граф на Невер и зет на Ото Вилхелм, отговорността за провала на машинациите на епископа на Лаон през юни 995 г. в Мец. Епископът иска да накара да бъдат пленени западните франкски суверени Хуго Капет и Робер II от армията на Ото III, за да бъдат детронирани или накарани да се подчинят на Империята. Но по времето, когато Ото III все още не е император, изгода от комплота биха могли да имат бабата Аделхайд и внукът ѝ Рудолф III, които биха могли да се възползват от падането на Робертините, за да завладеят франкското Бургундско херцогство, тогава под властта на Ото Вилхелм и вторият му баща от Робертините. Вече бе споменато, че през същите месеци кралят на Бургундия претърпява тежко военно поражение от графа на Бургундия. Епископ Адалберон Лаонски, traditor vetulus, наред с други неща е обвинен, че е любовник на Ема Френска, дъщеря от първия брак на императрица Аделхайд, или във всеки случай че е в политическо приятелство с императрицата и дъщеря ѝ. Съвсем младият Ото III заема длъжността в продължение на 7-8 месеца през юни 995 г., въпреки това съвременният му хронист Рихер посочва, че двойната дипломатическа игра на епископа на Лаон е започнала много отдавна: „Но щом пратениците си тръгваха, от някого бе внушавано на кралете, че това е билп замислено от Адалберон, епископ на Лаон; че той е планирал всичко от дълго време", връщайки ни към регентството на Аделхайд, което приключва през септември 994 г. Освен това не става въпрос за второстепенна афера в европейската политика; предпоставките датират от периода 977-980 г., когато Аделхайд напуска императорския двор в открита раздяла със сина си Ото II, подкрепил Карл I Лотарингски. Ото II номинира Карл за херцог на Долна Лотарингия, след като е бил изгонен от френския двор (по това време все още каролингски) заради това, че е обвинил снаха си, кралица Ема, в изневяра към суверена.[32] В заключение, тези сложни събития водят до поставянето на опозицията с Анскаридите - и вероятно същото дистанциране на Конрад Иврейски, като един от крайъгълните камъни на политиката на императрица Аделхайд и нейните съюзници. Въпреки това събитията, свързани с Ема, допълнително обясняват контраста между Аделхайд и нейната снаха Теофана, която впоследствие, между 985 и 991 г., изключва Аделхайд от регентството на империята.[33]

Конрад в императорския двор на Ото IIIРедактиране

 
Дворецът на Ото III, построен между базиликите „Св. св. Бонифаций и Алесий“ и Санта Сабина на Авентин в Рим, датиращ от Алберих II и седалище на императорския двор.[34]

Gesta episcoporum Cameracensium (1041-43) поставя резиденцията на Ото III в Рим „в древния дворец който е на Авентинския хълм". Но това не е единственият източник, който свидетелства за присъствието на императорския двор на хълма. Предположенията, стари и нови, но без документални препратки, които поставят императорския палат на Палатин или на Латеран, не вземат предвид допълнителен съвременен документ, който посочва резиденцията на Ото на две мили от Свети Петър – разстояние, съответстващо на това до Авентин, но несъвместимо с двете хипотетични алтернативи.[35]

Поради привилегированото положение, което му позволява да доминира в района под него и да контролира речния трафик по част от течението наТибър, през 10 век по волята на Алберих II Сполетски, римски принц и сенатор, господар на града от 932 до 954 г., Авентиновата базилика „Св. св. Бонифаций и Алесий“, с нейните дворцови пристройки, е включена и трансформирана в крепост, като по този начин променя първоначалната си структура: портикът е затворен, бойниците са отворени и са издигнати кули и галерии. Когато Конрад Иврейски придружава Ото на императорската коронация във Ватикана през май 996 г., императорският дворец вече съществува като двор. Всъщност в първоначалното си ядро това е стар дворец, датиращ от 5 век, построен близо до базиликата: т. нар. пищен Palatium Eufirmiani, кръстен на префекта, живял там, в центъра на казармите и термите на следклавдиевата имперска епоха.

Независимо от това дворецът на Авентин би могъл да представлява резиденцията на Ото II, живял в Рим и в Южна Италия между края на 980 г. и 983 г., погребан в нартекса на „Свети Петър“, и на вдовицата му Теофана, живееща в Рим между 989 и 990 г. Алберих II Сполетски, владетел на Patrimonium на Св. Петър, приема титлата Princeps atque Senator omnium Romanorum („принц и сенатор на всички римляни“), предшестваща тази на Ото III като Imperator Romanorum („император на римляните“). Императорската власт както в Рим, така и в останалата част от италианската територия никога не се е приемала за даденост и е трябвало непрекъснато да се потвърждава. Ото разбира, че за да се утвърди като император в папския град и по този начин да защити папата чрез насърчаване на средиземноморската политика към Южна Лангобардия и конфронтация с Византия, ще трябва да се установи за постоянно в Рим. След това Ото III премества столицата на империята в Рим и приема церемониала на византийския двор, убеден в сакралността на неговата роля.

Той се установяваше в резиденцията си на хълма Авентин, близо до Сан Бонифаций, вероятно в старинен дворец; там той се заобикаляше с византийска церемониална пищност и създаваше много палатински сановници с имена, които имаха чуждо звучене, и начело на които стоеше Magister Palatii Imperialis. Императорска гвардия, съставена само от видни благородници, римляни и германци, бдеше над него. Graphia [на Петър Дякон, 12 век] отбеляза използваната форма, когато някой е посрещнат сред рицарите на гвардията: Трибунът дава шпорите на Мiles, Dictator бронята, Capiductor копието и щита, Magister Militiae железните белезници, Caesar шлема с гребен, Imperator му дава колана, украсен със знак, меча, пръстена, огърлицата и гривните. Ясно е, че тук се смесват византийските и римските обичаи. Имперската милиция бе разделена на две кохорти от 555 души всяка; всяка беше командвана от Comes, но начело и на двете беше императорският пфалцграф, който „бе над всички графове на света и отговаряше за грижата за двореца“

Gregorovius, Storia di Roma, с. 548-549, 573

Императорският пфалцграф не само живее в двореца на Авентин, но трябва да гарантира безопасността на странстващия двор. В гореспоменатото императорско писмо от 996 г. Конрад е дефиниран като граф и префект: и последната титла напомня за Класическата епоха: по времето на Ото III префектът действа като викарий на императорския подест, награждаван е с орел и почетен меч, раздава правосъдие над престъпниците в града и на територията му. В същото време той е назначен за обикновен фогт на църквата с функция на съдебен подест. Това може да се отнася до задачата, възложена на Конрад да защити Григорий V и да му осигури доходите от Пентаполис.[36]

От Рим през 997 г., във връзка с бунта на Ардуин от Ивреа, започва политиката за възстановяване на монашески и църковни активи и цялостната реорганизация на църквите на кралството, преследвана от Ото III. През същата година, след смъртта на Конрад Конон, императорът предприема втората си експедиция до Рим, която отново довежда Григорий V на папския трон и започва възстановяването на активите на Римската църква, отчуждени преди това от папите през в полза на римската аристокрация и които са иззети по-специално от различните клонове на рода Крешенци. Църковните активи, отстъпени в полза на васали и клиенти, представляват над половината от териториите, подчинени на империята; всъщност, губейки контрол над него, императорът вижда повече от половината от своите икономически приходи и свързаните с тях военни услуги, дължими от бенефициентите.[37]

Ото Вилхелм и политическото наследство на маркграфовете на ИвреаРедактиране

 
Италийските марки през 10 век
 
Маркграфство Ивреа във втората половина на 10 век

Маркграфство Ивреа и племенникът на Конон Ото Вилхелм от Анскаридите остават в центъра на борбите за власт през следващите десетилетия, именно във връзка с политическите отношения с Бургундия. В Бургундия Ото Вилхелм заема архиепископията на Безансон и Епископското княжество Базел недалеч от границите на Маркграфство Ивреа, контролирано от неговия приятел Оделрик Манфред II, маркграф на Торино. До 1014 г., т.е. до смъртта на Ардуин от Ивреа, позицията на Оделрик е проимперска и враждебна към нарастващата сила на Ардуин. Въпреки че утвърждаването на кралска власт като тази на Ардуин в област, близка до Маркграфство Торино, не е изгодно за политиката на маркиза, е изгодно възползването от хаоса, последвал смъртта на Ардуин: по този начин се оказват продуктивни контрастът с плановете за реорганизация на победителя Хайнрих II и съюзът със старите поддръжници на Ардуин.[38] От своя страна, заедно със своите бургундски съюзници, Ото Вилхелм налага на Рудолф III отхвърлянето на пакта, сключен в Страсбург с Хайнрих II през май 1016 г., в който императорът е признат за наследник в Бургундското кралство и го принуждава до 1018 г. да остане на страната на графа на Бургундия, маркграфа на Торино и децата на починалия Ардуин, както свидетелства писмо от епископа на Верчели. През 1018 г. нов бунт на бургундските васали обуславя друго унизително действие на краля спрямо императора: през февруари 1018 г. в Майнц е подновена конвенцията, сключена две години по-рано. Още един по-разгорещен протест на васалите принуждава Рудолф III да започне война срещу императора. Бургундците побеждават и залавят Теодорих I Лотарингски, херцог на Горна Лотарингия, и принуждават Хайнрих II да се оттегли:

Според това писмо [от Лъв, епископ на Верчели до Хайнрих II] ардуиновият маркиз на Торино, Оделрик Манфред, е поел древното начинание на крал Ардуин и е планирал да избере нов антикрал. Въпреки че Леон от Верчели не предоставя името на предложения кандидат, учените са изчислили, че той най-вероятно е бил граф Ото Вилхелм, който е бил естествен претендент за трона на Италия като внук и пряк наследник на крал Беренгар II от Италия. Според Леон от Верчели крал Рудолф III също е участвал в заговора, обещавайки подкрепата си в замяна на отстъпването на Маркграфство Ивреа.

Ripart, Besançon, 1016, с.28

Този, внук на италианския крал Беренгар II, бе построил голямо владение както в Бургундското херцогство, така и в Бургундското кралство, и бе претендирал за господство в Пиемонт. Неговият втори баща, херцогът от Капетингите Хайнрих Бургундски (чичо на крал Робер II), който почина на 15 октомври 1002 г., го назначи за наследник и приемник в бургундската херцогска служба. Ото Вилхелм имаше толкова голяма власт, че според Тиетмар той бе само по име васал на Рудолф III, но в действителност бе като негов господар; и се казва, че той е прогонил с кучетата си архиепископ Берталд от Безансон, назначен от Хайнрих II около 1010 г. И тримата крале, Робер II, Хайнрих II и Рудолф III, са го смятали за опасен конкурент за надмощие в региона на Бургундия.

Weinfurter, Heinrich 2., с. 221, 241.

Брак и потомствоРедактиране

Преди 987 г. Конрад се жени за Ришилда или Ишилда († сл. 989), дъщеря на Ардуин Глабер от рода Ардуини, първи господар на Маркграфство Торино. Имат един син – Ото.

Според италианския историк Джузепе Серджи е възможно да се идентифицира херцог Ото dux et advocatus imperialis, който купува замъци и църкви от епископа на Тортона на 15 януари 998 г., със сина на Конрад Конон. Друг документ, в който се открива Ото, син на херцог Конрад Конон, се отнася до асамблея, председателствана от него на 19 февруари 998 г. в Кремона заедно с 25-годишния Хайнрих II Свети, херцог на Бавария и Каринтия, бъдещ император и негов братовчед, с когото споделят общ прапрадядо (Рудолф I Бургундски). На асамблеята, като императорско длъжностно лице, Ото отсъжда в полза на Оделрик, епископ на Кремона, на когото са оспорвани някои права от неговите граждани.[39]

Ото в документите, цитирани през януари и февруари, носи бащината титла на херцог, но през декември 998 г. длъжността „херцог на Сполето“ е поверена от императора Ото III на Адемар от Капуа, син на духовника Балсам, много близък приятел от детството и израснал заедно с императора, който възнамерява чрез действието си да възвърне лоялността на Княжество Капуа и Херцогство Неапол, както се случва и към края на 999 г. Конрад е починал и е напуснал херцогството и осемте графства от региона Марке, вероятно без титуляр през декември 997 г., когато императорът, придружен от херцога на Бавария, маркизите на Майсен и Тусция, италиански и трансалпийски епископи, Одилон от Клюни и Жирбер д'Орийак, прекосява Алпите, за да възстанови реда в Рим и Италия и да върне своя братовчед Григорий V на папския престол, зает от антипапа Йоан XVI. Връзката между братовчедите, императора и папата продължава само за кратко: Григорий V е принуден да намери убежище първо в Сполето като гост на херцог Конрад, който се опитва със сила да си върне Рим, след това в Ломбардия, където през февруари 997 г. провежда синод в Павия, нареждайки на Робер II Френски да анулира прогонването на съпругата си и сестра на Конрад Розала Иврейска.[40]

Конрад между агиографски легенди и народни традицииРедактиране

Пренасяне на мощите на Свети СавинРедактиране

 
Свети Савин пред управителя Венустий (14 век)

Историческата фигура на херцог Конрад от Ивреа е налична и днес в ежедневието на Ивреа чрез патронния празник на града и панаира на конете, посветени на Свети Савин, на 7 юли. Легендата разказва, че през 956 г. Конрад, херцог на Сполето, взима мощите на светия епископ Савин от базилика на няколко мили от Сполето, „носейки със себе си тялото на славния мъченик и епископ Свети Савин, което имаше поставени в кутия, съдържаща документите, които потвърждават самоличността им", и ги пренася до Ивреа, управлявана от брат му Гвидо, за да защити себе си и пиемонтския град от опасностите от върлуващата чумна епидемия. Когато херцогът пристига пред портите на Ивреа, останките на светеца започват да правят чудеса и по този начин заслужват почитта на жителите на града. По това време започва предаността на общността на Ивреа към Свети Савин, главният покровител на града и епархията, честван до 1749 г. на 24 януари.[41]

Конрад, блаженият Петър от Перуджа и чудото на хлябовете, хвърлени на кучетатаРедактиране

Друг агиографски източник, Vita s. Petri abbatis et confessoris, припомня историята на Конрад като херцог на Сполето, идентифициран в текста като като Teutonicus comes и син на крал Беренгар. Той осъжда двама крадци на бесилката: „Този, който беше син на крал, знаеше добре и смело да коригира престъпниците във всички аспекти и никога не оставяше разбойниците живи; но онези, които бяха хванати за такова престъпление, той ги наказа с мъчение на бесилката”.[42]

Въпреки това Петър, абат-основател на базиликата „Сан Пиетро ин Калварио“ в Перуджа, се намесва, като кара да му поверяват двамата осъдени в деня преди планираната екзекуция, като предлага живота си, ако не ги върне на правосъдието на следващия ден. Благочестивият абат спасява крадците и ядосаният Конрад го заплашва със смъртна присъда. Приятелите на абата канят светеца да благослови хляба на трапезата на херцога, който след това, може би за да изпита божествените качества на светеца, с почти предизвикателен жест към Евангелието (Матей 15: 21-28) хвърля благословените хлябове на своите кучета. Животните се приближават до храната, но не я докосват, започвайки да вият. Според агиографския текст това би било причината херцогът да признае божествените качества на абата, освобождавайки го от смъртна присъда. По-вероятно едно от обясненията за епизода, ако изобщо се е случил, е чисто политическо и може да се намери в писмо на Ото III до неговия братовчед Григорий V, в което абат Петър е препоръчан и поставен под имперска защита, а папата обявява пристигането на прелата в римския двор, ескортиран от своя легат, т.е. от херцога на Сполето. От историческа гледна точка, императорското писмо, както и агиографският текст, изглежда свидетелстват, че властта на Конрад Конон се простира и до Херцогство Перуджа, тоест отвъд Херцогство Сполето и Пентаполис.[43]

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Buc, Italian Hussies and German Matrons, с. 207-225.
  2. Giuseppe Sergi, Movimento signorile, с. 158.
  3. Galvanei Flammae Chronicon maius, с. 586; I diplomi di Ugo e di Lotario, di Berengario 2. e di Adalberto, с. 380; Delogu, Berengario II, с. 33 Hlawitschka, Franken, Alemannen, Bayern und Burgunder, с. 216.
  4. Arnulphi Gesta archiepiscoporum Mediolanensium, с. 8: Otto [...] venit Italiam, primus ex Teutonibus imperator dictus Italicus; cumque illi subiecta fierent omnia, Berengarium ipsum arce quadam robusta munitum diuturna vallens obsidione subegit, filiis circumquaque dispersis Vuidone, Adalberto et Conone. Illum vero cum filiabus et coniuge captum reum devexit in Sueviam, ubi non multo post in amaritudine animae diem clausit extremum.
  5. Balbo, Della storia d'Italia, с. 118: "Chiudonsi Berengario II in San Leo, Adalberto in un'isola del lago di Garda, Guido fratello di lui in una del lago di Como, e Villa in una del lago d'Orta".
  6. Continuator Reginonis Trevirensis, с. 625: "Imperatore augusto ab urbe Romana redeunte et Papiae pascha celebrante Berengarius in quodam monte, qui dicitur ad Sanctum Leonem, plurimis undiquessecus copiis attractis se munivit, et Willa in Lacu Maiore in quadam insula, quae dicitur ad Sanctum Iulium, se inclusit. Filii vero eorum Adalbertus et Wido huc illucque incerti vagabantur; quasdam tamen munitiones cum suis sequacibus adhuc possidebant, hoc est Gard castellum et Travallium et insulam in lacu Cumano". За обсадата и капитулацията на Траваля вж. il Giulini, Memorie spettanti alla storia, с. 591.
  7. Moréri, Le grand dictionnaire historique, с. 948: "Conrad ayant été dépouillé par l'empereur des terres qu'il avoit possedées dans les pays de Modene & de Bologne, alla s'établir dans la Ligurie, aux environs du Pô, où il fut tige des comtes de Vintimille". За идентифицирането между Конрад от Ивреа и едноименния херцог на Сполето вж. Uhlirz,Jahrbücher des Deutschen Reiches, с. 76, 216, 355; D'Acunto, Nostrum Italicum Regnum, с. 106; Rentschler, Marken und Markgrafen, с. 457, 502 и свързаната биография. Може да се предположи, че Графство Вентимиля достига до заселилите се там синове на Конрад като наследници на имотите от зестрата на майка им Ришилда и на дядо им по майчина линия Ардуин III Глабер, маркграф на Торино, включващи и комитат Вентимиля. Относно ардуинското присъствие във Вентимиля, предшестващо това на местните графове и последвалия отказ от свързаната земя, вж. Sergi, Una grande circoscrizlone del regno italico, с. 696: «Два документа: продажбата на свещеника Сигифред през 1021 г. и дарението на Сан Солуторе през 1031 г., и двата издадени от Оделрик Манфред, поставят комитат Вентимиля сред многото, в които Ардуините могат да се похвалят с притежания; със сигурност това трябва да е било ограничено наследствено присъствие, доколкото документацията не разкрива друго конкретно позоваване на дворове, притежавани в този район от маркизите. Това може да обясни липсата на ангажимент на маркиза в района на Вентимиля: може би може да се мисли по-скоро за отказ отколкото за загуба на комитата – отказ, продиктуван от политика на династично утвърждаване в определени области, най-централните в марката, подкрепени в тях от енергично разширяване на земята. Ако през тези векове връзката между наследствената същност и политическата власт не трябва да се преувеличава, няма съмнение, че липсата на интерес към наследствения растеж в дадена област може да се тълкува като липса на интерес към стабилното и династично утвърждаване на правомощията в една област“.
  8. Die Urkunden Konrad 1., Heinrich 1. und Otto 1., с. 371: proprietario iure concedimus seu donamus Vuidoni venerabili episcopo dilectoque nostro fideli summoque Regnorum nostrorum consiliario omnes proprietates vel res que per qualiacumque instrumenta cartarum obvenerunt Vuidoni quondam marchioni seu Conrado, qui et Cono dicitur, filiis Berengarii seu Vuille ipsius Berengarii uxoris eorumque matris, tum in Comitatu Mutinense seu Boloniense[...]et si de ipsis adquisitionibus infra Comitatum Regiensem invenire poterit, in hac nostra donatione permaneat.. Fumagalli, Per la storia di un grande possesso canossiano, с. 87: „Границите на това също преминаваха "per montem de Valle Vicinaria". През 950 г. Лотар II предоставя на кралица Аделхайд „omnes cortes et res iuris nostra ex paterna hereditate“ [...] nobis advenientes infra Mutinensem comitatum et Bononiense, coniacentes in loco qui dicitur Vallis Vicinaria. Това е Vallis Vicinaria, сега Вализнера [подселище на Вентасо] в Провинция Реджо, която граничи, както видяхме, точно с Луголо: това също може да се провери на 100 хил. карти. Дворът би трябвало да съвпадне с цялата "Vallis Vicinaria", която е в най-високите Апенини, вероятно слабо населена“. Следователно активите принадлежат на императрица Аделхайд, която поисква изземването им от Ото I, и граничат с огромния двор на Вилинианум близо до Парма – друга причина за търкания, както е видно по-долу, между Аделхайд и Конрад. Адалберт I Иврейски - дядото на Конрад също е граф на Парма около 921 г.: Hlawitschka, Franken, Alamannen, Bayern, с. 100-106.
  9. Continuator Reginonis Trevirensis, с. 627.
  10. Scaravelli, Gotofredo, sub voce. Изглежда, че посредник на споразуменията между Ото I и Конрад Конон е миланският архиепископ Готофред (974-979), според хрониста Арнулф: "Cui successit Gotefredus [...] Extremo vero pace receptus, regie fidelitatis gratia contra filios Berengarii dimicavit. Quorum Vuidone interfecto, Conone pactione quieto, Adelbertus ceteris animosior diebus vite omnibus factus est in diversa profugus".
  11. И сега, господари мои, «чуйте примамките на Данайците и от едно престъпление ще ги опознаете всички». Никифор даде много пари на този роб, на когото бе поверил събирателна и наемна армия с инструкцията да раздаде този дар, ако Адалберт се приближи със седем хиляди мъже, въоръжени с броня и дори повече, и също бе уверил, и че брат му [Конрад] Конон ще атакува с вас, с тази армия и с друга арголическа, докато Адалберт трябваше да бъде охраняван с цялото си усърдие в Бари, докато брат му не се завърнеше победител. Той също така заповяда, че ако той, пристигайки, не беше довел толкова хиляди войници, тогава трябваше да бъде хванат, вързан и предаден на вас, ако напреднехте там, и освен това парите, които му се дължаха, трябваше да бъдат дадени в ръцете ви.

    Die Werke Liudprands von Cremona, a cura di J. Becker, Hannover, Lipsia: Hahnsche, 1915, с. 191; Liutprando di Cremona, Tutte le opere, с. 245

  12. Chronicon Salernitanum, с. 173: Cuneus alius [и командиът на Алеманите се казва Конон] validus, qui fuerat ab ipso patricio missus, quatenus ex alia parte clam super Francos irrueret ultimaque cede eos vastaret, dum talia perficere vellet atque super Spolitinos irrueret, ilico Spolitinorum comes, Sico nomine, cum valida manu super eum venit, ultimaque cede eos vastavit, ipseque Romualt, qui illorum preerat, cum non paucis comprehendit, et ne unus ex Francis est mortuus, nisi unus ex Spolitinis est sauciatus. De exercitu vero Grecorum ceciderunt fere mille quingentos viros; auferentesque spolia multa, dilati sunt valde, et sic cum magno tripudio Avellino oppido adierunt, et sic pacifice Beneventani in eodem oppido introierunt.
  13. Mor, L'età feudale, с. 346-347.
  14. Sergi, Il declino del potere marchionale, с. 446: "След завръщането на Беренгар в Италия, около 950 г. и този път с кралски функции, първо Гвидо и след това Конрад Конон, и двамата синове на Беренгар II, се появяват като маркграфове, вероятно собственици на по-малка марка от тази, управлявана от техните предци, части от която са били сега поверени на други маркграфове. Именно на тази нова и второстепенна марка бе след Конрадо Конон титуляр Ардуин, бъдещият крал на Италия, чиято принадлежност към рода Анскариди не е толкова сигурна, колкото би могла да изглежда една установена традиция".
  15. За тържественото посолство в Кьолн за призоваване на намесата на императрица Теофано в Италия, от Конрад, маркиза на Тусция и някои монаси от Бобио в средата на декември 986 г. вж. Regesta Imperii 2. Sächsisches Haus 919-1024, с. 468. За трудните отношения между Жирбер д'Орийак и императрица Аделхайд, която през 983-984 г. поисква от абата на Сан Колумбано феоди, без да ги получи, за своите доверени, вж. отговора на Жирбер: Panvini Carciotto, L'epistolario di Gerberto di Aurillac, с. 20-21: "Много са моите грехове пред Бога, но кои срещу моята господарка, за да бъда отстранен от нейната служба? Не съм нарушил обещаната вяра, не съм разкрил поверените ми тайни. Чувствах, че проявявам съжаление без алчност. Ако сгреших малко за нещата, които искахте, това бе безразсъдство, а не намерение". Вж. също Andreolli Panzarasa, Adelaide e l’ambiente pavese, с. 335-336.
  16. Panvini Carciotto, L'epistolario di Gerberto di Aurillac с. 220.
  17. Gerbert d'Aurillac, The Letters of Gerbert, с. 271-272; Görich, Otto 3., с. 229, 233; за окончателното дарение, през януари 1001 г., на Пентаполис на Църквата, в лицето на приятеля на Конрад, Силвестър II, изготвен от епископа на Верчели Леон - друг изтънчен идеолог на renovatio Imperii със своя спътник Жирбер д'Орийяк - вж. Gandino, Ruolo dei linguaggi, с. 151. Regesta Imperii 2. Sächsisches Haus 919-1024, с. 630: в Плесция, между Умбрия и Марке през юни 996 г., при завръщане от имперската коронация в Рим, се провежда „продължителен престой на императора. Тук трябва да са се състояли консултации с маркграф Хуг Тоскански и граф Конрад от Сполето и Камерино относно ситуацията в Пентаполис и по въпроса за управлението на осемте спорни графства.".
  18. Milani, Arduino e il Regno italico, с. 95.
  19. Mariaux, Warmond d'Ivrée et ses images, с. 26.
  20. Panero, Il vescovo Leone e la Volpe rossa, с. 463. Odilone di Cluny, Das Leben der Kaiserin Adalheid, с. 6: „Когато съпругът ѝ Лотар почина, мъж на име Беренгар се издигна до честта на италианската корона, чиято съпруга се казваше Вила. [Аделхайд] бе безсрамно пленена невинна от тях, уплашена от множество изтезания, с оскубана коса и често малтретирана с удари и ритници, и накрая затворена в тъмен затвор само с една прислужница. „За бягството на Аделхайд от Гарда и нейната нетърпимост към Беренгар, според хрониста Донизон преди нейното затваряне, вж. Infante Gonzalez, Punto di vista maschile e femminile, с. 52. Аделхайд вече се е намесила срещу своя племенник Конрад през 963 г., като е поискала от императора да конфискува анскарскидските активи в комитати Реджо, Модена и Болоня. Вж. Muratori, Annali d'Italia. с. 939: "Guido vescovo di Modena, ed arcicancelliere dell'imperatore, non dimenticò in tal congiuntura i vantaggi, ed impetrò da esso Augusto, per interposizione di Adelaide imperadrice, tutti i beni che in qualsivoglia maniera erano stati appartenenti Widoni quondam marchioni, seu Conrado, qui et Cono dicitur, filiis Berengarii, seu Willae ipsius Berengarii uxoris, eorumque matris, tam in comitatu Mutinense, seu Bononiense. Il diploma, tuttavia esistente col suo sigillo di cera nell'archivio de' canonici di Modena, fu dato II idus septembris colle altre note suddette: Actum in Monte Feretri ad Petram Sancti Leonis; Panero, Insediamenti umani, pievi e cappelle, с. 51: „новият маркиз на Ивреа, Ардуин, който се издигна на власт по време на управлението на императрица Аделхайд". Lucioni, Re Arduino e il contesto religioso, с. 35-60: „Смъртта на императрицата майка Теофано през 991 г. доведе до маргинализация на кръга от хора, свързани с нея, и облагодетелства други, начело със старата императрица Аделхайд, която стана регентка на своя племенник Ото III[...] Имаше фракция в двора, която успя да защити Ардуин за известно време и която имаше Пиетро от Комо като водещ представител, който незабавно застана на страната на Ардуин, когато самият той бе коронован за крал. Той не беше единственият духовник, който подкрепяше Ардуин, всъщност Пиетро от Асти също го подкрепяше от последните години на 10 век, когато бе обвинен от Силвестър II за поведението си и за привеждане в съответствие с позициите на Ардуин [...]"; Lucioni, Appunti per disegnare una mappa, с. 71: „И до тях имаше някои епископи (не от неговата марка), сред които се открояваха Пиетро от Комо и Пиетро от Асти. Първият, вече идентифициран като един от защитниците на маркиза в отонския двор (поне докато императрица Аделхайд бе жива), след коронацията веднага пое поста на архиканцлер на кралството и остана верен на Ардуин до края". Относно вероятното приемане на Пиетро от Комо за архиканцлер от Аделхайд, вж. Brunhofer, Arduin von Ivrea und seine Anhänger, с. 221.
  21. Tietmaro di Merseburgo, Chronicon, с. 150.
  22. Regesta Imperii 2. Sächsisches Haus 919-1024, с 579-580. За епископа на Бреша и канцлер Адалберт вж. Adalberto (Adalbero, Etelbero): „през 1002 г. Ардуин, крал на Италия, който знаеше за враждебния Адалберт, като не понасяше някои негови наблюдения, го просна на земята и го завлачи за косите“. За номинирането като канцлери на Петер и Хериберт вж. Bresslau, Manuale di Diplomatica, с. 425-426. За идеологията и употребата на термина „логотет“ от страна на най-тесните сътрудници на двора на Ото III вж. Witt, L'eccezione italiana, бел. 330. Относно подкрепата и концепцията на Хериберт като главен герой на „Renovatio Imperii Romanorum“, което е обновяване на Римската империя в християнския дух и във връзка с традицията на Каролингите за създаване на основната материална основа, чрез възстановяване на блага и загубени права т.е. „Restitutio rei publicae“, вж. Müller, Heribert, Kanzler Ottos 3, с. 107-110.
  23. Vignodelli, Berta e Adelaide, с. 266, 286: „Видяхме, че в асамблеята от 935 г. кралят побърза да признае част от тези блага на своя верен Сигефред, епископ на Парма: въпреки неясната роля на майка му Берта във владението на наследството на Волгунда, той предпочете двора на Лугуло да отиде в църквата на Парма, а не у неговия племенник Анскар II. За да се сдобие с Нирон, Вализнера и може би „Вилинианум“, Хуго трябваше да изчака до 939-940 г., тоест до завършването на ясно формулирания план, довел до елиминирането на Маркграфство Ивреа: Хуго като последният жив потомък на Берта Тосканска [и синовете на Беренгар II са произлезли от Берта] наследява комплекса от активи. Реконструкцията на царуването на Хуго, предоставена от Перпендикулума на Атон от Верчели, който със сигурност се основава изцяло на алчността на краля, поставя прекомпозирането на майчиното наследство сред първите причини, които карат Хуго постепенно да елиминира всичките си италийски роднини".
  24. Възстановка на пребиваването в Емилия на Анскар II, наследник на майка си Херменегарда от Тусция и на баба си Берта Лотарингска, се намира у Fumagalli, Per la storia di un grande possesso canossiano, с. 85-90. Не се знае дали Конрад е започнал процедура за възстановяване на наследството на Берта Лотарингска от Каролингите; ако го е предприел, той нямаше да успее да положи клетвата си за вярност към регентката Аделхайд, неговият нов суверен от юни 991 г., законно оправдавайки изключването му от маркграфска длъжност.
  25. Annales Sangallenses Maiores, с. 81. Demotz, La Bourgogne, dernier des royaumes carolingiens, с. 436-440. Tietmaro di Merseburgo, Chronicon, с. 211: „Граф Вилхелм, за когото споменах по-горе, е рицар на краля по име и лорд де факто; и в тези части никой не се нарича граф освен този, който притежава честта на херцог: и от страх, че властта му в тази страна е частично намаляла, той се противопоставя на замисъла и действията на императорското величество, както казах преди“. Относно намесата на Аделхайд още през 995 г., във връзка с напускането на Конрад от Ивреа и бунта на племенника му в Бургундия, който „подкопава допълнително“ престижа на бургундската корона, вж. Castelnuovo, Kaiserin Adelheid und das Königreich Burgund, с. 137. За последвалата намеса на Аделхайд през 999 вж. Castelnuovo, Un regno, un viaggio, una principessa, с. 232: „Така в „преговорите“ за мир на Орбе благочестието на императрицата е свързано с нейната способност за мирно разрешаване на конфликти. Всъщност Бургундия в края на 10 век изглежда като земя на конфликти, където съвместното съществуване между два различни модела на власт, кралското превъзходство от каролингски произход и предпоставките за по-локално политическо превъзходство, се усложнява все повече, готово да се превърне в агресивна и открито политическа конкуренция: кралят от едната страна, князете от другата ".
  26. Sergi, Le città nelle strutture politiche, с. 111-112: „В този момент трябва да се има предвид, че семейства от същото ниво като тези, които управляват Марке в Пиемонт, са запазили присъствието си в комитати от каролингски произход в Бургундия. Най-очевидният пример е този на фамилията Анскариди, която в Пиемонт контролира Маркграфство Ивреа от края на 10 век, а на запад от Алпите и Юра контролира комитата на Западна Бургундия, всъщност съставляващ през втората половина на 10 век, с Ото Вилхелм, център на автономна съпротива по отношение на короните на Франция и Бургундия“.
  27. Trouillat, Monuments de l'histoire, с. 140; Hediger, Risch um die erste Jahrtausendwende, с. 16: „Тази среща бе от голямо политическо значение както за Бургундия, така и за диоцеза на Базел като цяло, както за средната му позиция по отношение на Франция, така и за контрола на западните алпийски проходи, особено Голям Сан Бернар, който в политиката на Ото III получава особено внимание“.
  28. Jarnut, Bergamo 568-1098, p. 50; Mor, L'età feudale, 2., s. 46: ;с Ото III имаме едновременно двама пфалцграфове, в Павия и Рим", което може да предположи пфалцграф на императорския двор, оставен в подкрепа на папата, различен от този на Италийското кралство. Хипотезата не изглежда странна, тъй като е документирано, че наследникът на Конрад в Херцогство Сполето обединява функциите на херцог и пфалцграф: Volpini, Placiti del Regnum Italiae. p. 333: "Hademari comes palatino domni nostri Octoni inperatori nostro".
  29. Фразата често се използва на бюрократичен език, за да изрази необходимостта от освобождаване на ключова позиция в организационната схема от лице, което я заема, повишавайки го във всяка друга роля с по-висок ранг, предимно просто почетна, като това е единственото средство в състояние да го отстрани от позицията, която заема, без да се налага да го уволняват.
  30. Hediger, Risch um die erste Jahrtausendwende, с. 15-18. Майката във втория брак на Кунон II е вдовица в първия си брак в края на 991 г.; следователно раждането на Кунон II не може да се очаква след тази дата. Annales Einsidlenses, с. 144: "994 [...]Counradus comes occisus est". Вж. също Hlawitschka, Zur Herkunft und zu den Seitenverwandten des Gegenkönigs Rudolf von Rheinfelden, с. 209. За предците на пфалцграфовете на Швабия, Анселм и неговите синове Хуго и Вернер - живели между 966 и 1027 г., вж. Schmid, Geschichte Der Pfalzgrafen Von Tübingen, с. 23-25.
  31. Poupardin, Le royaume de Bourgogne, с. 119; Jarnut, Bergamo 568-1098, с. 56. Ардуин, племенник на съпругата на Конрад, принадлежи към династията на графовете на Бергамо и вероятно е номиниран от Аделхайд, тъй като наследява като пфалцграф своя все още жив баща Гизелберт II, след 993 г., по време на управлението на императрицата. В акт след 993 г. Рудолф III дарява, по молба на този същия Конон, следователно не по инициатива на суверена, големия и богат кралски двор на Мюнзинген на пфалцграф Конон, като го взема от зестрата на съпругата си Агелтруда, дъщеря на Пандолфо Железната глава, принц на Капуа. Преотстъпването на двора, разположен югоизточно от Берн, недалеч от границите на Графство Осола (на около 80 км по права линия), би свидетелствала, ако получателят е бившият маркграф на Ивреа, преговори и доброволен отказ от маркграфството от Конрад Конон: Fontes rerum Bernensium, с. 286-287.
  32. Dufour, Emma 2., с. 218-222. След дълга война Лотар IV и Ото II подписват договора от Маргю през май 980 г., с който империята получава признаването на суверенитета над Лотарингия, Regesta Imperii, II, 2 n. 811a, с. 356.
  33. Rossi, Ascelin di Laon, с. 50-54, на с. 50 цитатът на текста на Рихер. Odilonis Cluniacensis Epithaphium, с. 46: „Въпреки че тази гръцка императрица бе много полезна и превъзходна за себе си и за другите, тя все пак стоеше от противоположната страна на своята августейша свекърва“.
  34. Manacorda, Paesaggi di Roma medievale, с. 125-140.
  35. Manacorda, Paesaggi di Roma medievale, с. 125-140; Santangeli Valenzani, La residenza di Ottone 3., с. 166-167
  36. За връзката на Графия с двора на Ото III вж. Bloch, Der Autor der "Graphia aureae urbis Romae", с. 57-58
  37. Görich, Otto 3., с. 209-263
  38. Sergi, Una grande circoscrizione del Regno italico, с. 666.
  39. Sergi, Movimento signorile; Codice diplomatico digitale della Lombardia medievale: Ludovico Muratori, Antiquitates Italicae, III, col. 743 ss., идентифицира херцог Ото, получател на продажбата, с „Ото [...] херцог на Каринтия и маркиз на Верона, баща на Бруно, папа с името Григорий V, и чичо [всъщност братовчед] на Ото III“. Вместо това тази идентификация е опровергана от Sergi, Movimento signorile, с. 157 ff., който вярва, че херцог Ото е син на Конрад Конон, от своя страна син на Беренга II и маркиз на Маркграфство Ивреа. Тази идентификация се счита за много по-надеждна от предишната, тъй като причините, дадени от Муратори, са доста неясни и преди всичко отчуждените активи се намират в ломбардско-пиемонтска област, в която родът Анскариди изглежда е по-добре интегриран от лотаринската. Идентификацията със сина на Конрад Конон от Ивреа е доказана, като се отбелязва, че Ото е починал през 1002 г., когато същите активи на източните граници на Маркграфство Ивреа са били незаконно заети от граф Хуго и неговия брат Беренгар – синове на покойния граф Сигифред, докато бъдещият херцог на Каринтия и маркиз на Верона през 998 г., а не херцог, умира през 1004 г.: Риболди, I contadi rurali, s. 269.
  40. Cilento, Ademario, sub voce; Huschner, Gregorio V, papa, sub voce; Regesta Imperii, n. 1210lb: "Papa Gregorio V fuggì a Spoleto presso il conte Corrado, al quale, come al margravio Ugo di Tuscia, era stata affidata la protezione".
  41. Saroglia, Memorie storiche, с. 36-37; Curnis, Presenze di Savino, с. 48.
  42. Bougard, La justice dans le royaume d’Italie, с. 247: "Qui régi parens, per omnia scélestos bene et viriliter noverat corrigere latronesque numquam patiébatur vivere; sed tali deprehensos crimine, furcarum supplicio faciebat affligere: Vie de Pierre de Spolète, abbé de Saint-Pierre in Calvario de Pérouse, AA. SS., 3e éd., juillet, 3, 1868, сp. 110-113 : с. 112 (l'abbé délivre deux condamnés). Incidemment, on relèvera que la Vie de Pierre donne la clé d'une petite énigme: l'identification faite par nous du Teutonicus comes mis, selon le texte, à la tête du duché, s'accorde avec le contenu d'une lettre d'Otton III à Grégoire V, qui donne son nom (Co.: soit Conrad, fils de Bérenger II; cf. Gerbert d'Aurillac, Correspondance, éd. et trad. P. Riche, J.-P. Callu, 2, Paris, 1993 [Les Classiques de l'Histoire de France au Moyen Âge, 36], n° 216). La Vie fait par ailleurs mention d'un séjour d'Otton apud Perusiam, généralement rapporté de façon erronée à Otton II: il s'agit en fait d'Otton III, qui était à Foligno en juin 996 (D. O. LLL, n° 216), date qui correspond à la dernière mention du marquis Hugues à la tête du duché; dans une autre lettre à Grégoire V (Gerbert d'Aurillac, Correspondance..., n° 213), il lui recommandait un certain abbé Pierre - résultat probable d'une entrevue des deux hommes à Spolète - accompagné à Rome par son legatus: voici donc assurés 1/ l'identité du «comte Teuton» dont parle la Vie; 2/ le passage d'Otton III à Pérouse en 996; 3/ l'engagement impérial dans la main de la gestion spolétine; 4/ l'identité de ce Pierre dont parle la lettre à Grégoire et que les éditeurs plaçaient à la tête tantôt de Saint-Laurent «in Campo» de Pérouse, tantôt de Bobbio; 5/ la période de fondation du monastère, tantôt au pontificat de Jean XIII, tantôt à celui de Jean XV: voir H. Zimmermann, Papstregesten 911-1024, Vienne-Cologne-Graz, 1969, n. 765 ; Id., Papsturkunden..., n. 406, avec toutes les références bibliographiques voulues".
  43. Panvini Carciotto, L'epistolario di Gerberto di Aurillac, с. 218: относно последващата привилегия на Григорий V към св. Петър от Перуджа, припомнена в акт на Силвестър II от 1002 г., вж.i Le carte dell'Archivio di S. Pietro, с. 4.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Corrado d'Ivrea“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​