Натанаил Охридски

български духовник, писател и революционер
(пренасочване от Натанаил Пловдивски)

Натанаил е висш български духовник, виден деец на Българското възраждане в Македония през XIX век, охридски (1872 – 1880) и пловдивски митрополит (1891 – 1906) на Българската екзархия, писател, обществен деец и революционер, организатор на Кресненско-Разложкото въстание и Охридското съзаклятие.[1]

Натанаил Охридски
български духовник, писател и революционер
Роден
Починал
Погребан„Успение Богородично“, Пловдив, Република България
Религияправославие
Учил вХерсонска духовна семинария
Семейство
Братя/сестриЗлатан Бойкикев
Подпис
Натанаил Охридски в Общомедия

Биография

редактиране

Образование и дейност в Русия

редактиране

Значителна част от сведенията за Натанаил черпим от неговата „Автобиография“, публикувана в 1909 година.[2] Роден е като Нешо (Недялко) Стоянов (Станков) Бойкикев в село Кучевище, Скопска Църна гора. Негов брат е революционерът Златан Бойкикев. Учи в прицърковното училище на Кучевищкия манастир, а в 1835 година отива да учи в Самоков при учителя Никола Тонджоров, при когото живее.[3] След това продължава образованието си в Прилеп, където заедно с учителя си Георги Самуркашев от Велес превежда

во простый и краткый ѧзыкъ болгарскїй къ разумѣниїю простому народу

антисемитския трактат „Служение еврейско и все злотворение нихно“ на монаха Неофит Кавсокалвициу, отпечетан в Солун в 1839 година от Теодосий Синаитски.

 
Българският превод на „Служение еврейско и все злотворение нихно“ от 1839 година (PDF)

През 1837 година Бойкикев се подстригва за монах в Зографския манастир с името Натанаил. В Зограф Анатолий Зографски е впечатлен от дарбите и патриотизма на Натанаил и подпомага изпращането му в Русия.[4] След една година заминава да учи в духовното училище в Кишинев, а по-късно в Одеската семинария, Русия. В 1840 – 1841 година заедно със Захарий Княжески Натанаил превежда „Зерцало или огледало християнское“, отпечатано в Москва в 1847 година, в което се казва:

Ніе говоримъ нѣколько человѣцы посвятихме живота си за общенародно то оразованіе, и по ясно отъ прочій те виждаме скудость та за необходими те книги на Бѫлгарскія народъ: за това начнахме неосыпно да са стараимъ да превождаме и составляваме различни и най-необходими Книги не только полезни за юношество то, но необходими за всякаго мозрастнаго Бѫлгарина. Ако и сами дасме премного заняти за свое то си усовершенствованіе въ науки те. Желаимъ да покажимъ примѣръ безъ користный за обогащеніе то и приведеніето на Бѫлгарска та писменность въ перво то и состояніе.

Сердечно желая Бѫлгарско то просвѣщеніе, ніе изискахме времи при прочій те свои трудове, та преведохме тія три книги отъ славяно-Россійская на болгарскій языкъ…

 
Заглавна страница на „Кратко изяснение на Божествената литургия“

През 1843 година участва на събор на 40 български студенти и ученици в Одеса, които се обявяват за създаване на автономна българска църква[5] и се задължават всички да станат владици, ако народът поиска това от тях. През 1846 година чрез Захарий Княжески в Санкт Петербург иска от руското правителство църковни книги, утвар и парична помощ за откриване на българско богословско училище в Цариград, както и дипломатическа подкрепа за създаване на българска църква. Натанаил изпраща на канцлера граф Блудов и на синодалния прокурор граф Протасов списък от 33 българи, подготвени за владици.[6]

След завършването на семинарията Натанаил се записва през 1847 година в Киевската духовна академия. Поддържа писмена връзка със свои сънародници от Македония, като подкрепя църковното движение, а писмата му са четени публично в Скопие, Велес, Прилеп и други. Натанаил е сред първите дейци в българската църковна борба, които правят научна историческа обосновка на необходимостта от самостоятелна българска църква. Академията завършва в 1851 година като кандидат на богословието с работата: „О том, что Болгарский Архиепископ в древния времена не зависил ни от Римскаго, ни от Константинопольского Патриарха“ (За това, че Българският архиепископ в древни времена не е зависил нито от Римския, нито от Константинополския патриарх), която по-късно е преведена на български и разпространявана в България в разгара на църковната борба.[6] Дисертацията му завършва по повод закриването на Охридската архиепископия така:

Ах, кое славяно-българско сърце? Коя славяно-българска душа може без скръб да вспомене 1767 година 16 ден януария, когито мы Славяно-българе останахме яко овци без Пастиря-отца?...[6] О, колко би била щастлива България, ако би се удостоила и сега да ѝ се возвратат законните църковни права от нашаго и общаго отца, предобраго султана, за да си има и она едного върховнаго своего уравителя на Църковната си иерархия внетре в отечеството си.[7]

Натанаил обикаля Русия, Чехия и Сърбия и вижда каква роля играе просветата за повдигане на националното съзнание. В 1851 година Натанаил заедно с Константин Петкович, с когото стават близки приятели подава в Азиатския департамент и на руския министър на просвещението записка за тежкото положение на македонските българи и за нуждата от парична помощ за българските училища в Македония.[8] На следната 1852 година двамата правят проект за създаване на Българска матица, като към идеята им се присъединява и Партений Зографски. Идеята не се осъществява, но скоро в Браила със съдействието на Натанаил се създава Българското книжовно дружество.[7]

Ръкоположен е за йеромонах в Киев. Натанаил е става личен приятел на Георги Раковски, Васил Априлов, Николай Палаузов и много други видни български и руски обществени и духовни дейци. Пътува из Русия, Австрия, Сърбия, Влашко, Молдова и Османската империя. В 1853 година издава на черковнославянски в Прага книгата „Приятелское писмо от българина к гръку“, в която описва причините за българо-гръцката църковна разпра и поставя умерени искания. В 1863 година заедно с Иван Селимински архимандрит Натанаил е български делегат в Моравия на честването на 1000 години от делото на Св. св. Кирил и Методий.

От 1854 до 1869 година като представител на Зографския манастир е игумен е на Добровецкия манастир в Молдова. В 1864 година „побългарява“ „Кратко изяснение на Божественна Литургия“, в чийто предговор пише:

Любезніи съотечественици

Коги-то казахме въ заглавныятъ листъ на тая книжка, чи мы я печатими въ полза на общо-то въ Скопіе училище, друго нѣмахме въ видъ, освѣнъ отъ една страна училище-то да восползуваме матеріално, а отъ друга страна религіозно, сирѣчъ, отъ продажба-та ѝ да има училище-то и отъ насъ една помощь, а отъ введеніето ѝ в училище-то като учебникъ да изучаваъ малолѣтнытѣ дѣчица значеніе-то и сила-та на Божественно-то Тайнство Литургии и отъ млады годины да бъдатъ благоговѣйни къмъ това голѣмо Тайнство Христіане. Мы ще ся почитаме щастливы и вседушевно утешены ако наши любородніи учители пріемнатъ тая книжка за учебникъ и въ занимаемы-тѣ отъ нихъ учебны мѣста.

Българинъ:

Архимандритъ Наθанаилъ Аθонско-Зографский

 
Заглавна страница на „Буквар славено-българскій“
 
„Произшествие в Скопска епархия“, Браила, 1865

На следната 1865 година Натанаил издава в Букурещ „Буквар славено-българскій“, предназначен за училището в родното му село Кучевища. В същата 1865 година излиза в Браила и „Произшествіе въ Скопска епархия“, в което разказва за противогръцкото движение на българите в епархията от 1860 до 1865 г.:

Но това е было мало за българско сьрце и душа. Ревность-та на сички-тѣ бѣлокапцы кои-то ся нарицатъ скопски черногорцы, искала е да види друго поголѣмо дѣло народно. Они сознавали себеси за чисты Българе, гдѣ-то и до днесь непроникло грьчко слово, това искали са да видятъ и въ всички Епархіалны села и градища Български. Това они желали, това и постигли. Въ нѣколко дни возбудили они ревность за това нѣщо въ всички селяны и гражданы Българы.[9]

В 1868 година Натанаил „побългарява“ и „Кратко християнское Наставление“, което излиза в Котел, и което Натанаил подписва

Сѫщій Славѧно-Българинъ вашь свѧщенноиннокъ Натанаилъ Стоѧновъ

На 24 септември 1872 година архимандрит Натанаил е ръкоположен от екзарх Антим I за пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид,[10] но получава берат през 1874 година. В 1873 година издава в Цариград „За Юстинианови права на Охридска архиепископия или за църковна независимост и самостоятелност на Охридско-Българско священоначалие“. Заедно със секретаря си Стоян Костов изготвят подробно изложение, относно злоупотребите на османската власт. Документът е подписан и подпечатан от представители на Охридската кааза и изпратен до Цариградската конференция от 1876 – 1877 година.[11] При избухването на Руско-турската война в 1877 година заминава за Цариград.

 
Натанаил през 1892 година. Фото Димитър Карастоянов

Взима участие в организирането на Кресненско-Разложкото въстание през 1878 – 1879 година. Пристига в Кюстендил, държи пламенна реч в двора на църквата „Свети Мина“, в която заявява, че е готов да оглави въоръжено въстание за обединие на българския народ, създава и ръководи Кюстендилския комитет „Единство“. Заедно с Ильо войвода и Димитър Попгеоргиев[12] организира въоръжаването и изпращането на чети в Македония.[13]

В адрес от 15 юли 1878 година съобщава на княз Александър Дондуков-Корсаков за опожарени села, убийства, насилия, изнасилвания на девойки и жени в Битолско, Охридско и Прилепско. В писмо от 24 юли 1878 година до Иван Аксаков описва политическата ситуация в Македония, положението на

македонските българи, които ежедневно, ежеминутно в продължение на пет века са претърпели повече от всички убийства, насилия, тъмници, насилствени смърти, грабежи, отнемане на собствеността и съвършено поробване.[14]

Натанаил се оплаква на Аксаков, че в Берлинския договор няма и помен за македонските българи, които са участвали равностойно в борбата срещу поробителя. Преследвано от турците, клеветени от гръцките пропагандисти, македонските българи са принудени да бягат към България.[15]

Натанаил Охридски е сред 16-те видни българи, на които руският императорски комисар княз Дондуков изпраща въпросник за мнението им по бъдещата конституция на България. Натанаил отговаря, че е за двустепенни избори, но е против назначени депутати в парламента. Според него министрите трябва да се избират от парламента и да се утвърждават от княза:[16]

Щом има министерски съвет начело с княз и народна камара, няма нужда от сенат или държавен съвет. Защо без нужда се правят разноски и са се узаконява противоречието между сената и народната камара подобно указанието на Мидхадпашовата конституция?[16]

Установява се в София, а по-късно във Враца и Ловеч. В 1880 година е освободен от Охридската митрополитска катедра, тъй като връщането му в Османската империя става невъзможно поради участието му в Кресненското въстание. От 1880 до 1891 година управлява Ловчанската епархия от името на титуляра екзарх Йосиф I Български, а от 1891 година до смъртта си през 1906 година е Пловдивски митрополит. Погребан е в двора на пловдивската църква Успение Богородично.

Натанаил Охридски е действителен член на Българското книжовно дружество. Използва псевдонимите Н. Богдан, Един Задунаец, Богомолец, Богдан.[17]

Неговата внучка А. П. Бойкикева е председател на женското македонско дружество „Милосърдие“ в 1899 година.[18]

Литература

редактиране

Външни препратки

редактиране

Родословие

редактиране
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Стоян Станков
Бойкикев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Георги Манджуков
 
Бойкикева
(1826 – ?)
 
Натанаил Охридски
(1820 – 1906)
 
Златан Бойкикев
(1822 – ?)
 
Петко Бойкикев
 
Владимир Бойкикев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Фон Хенделберг
 
Спас Манджуков
(1869 – ?)
 
Петър Манджуков
(1878 – 1966)
 
 
 
 
 
Иван Бойкикев
(около 1860 –  след 1907)
 
Никола Бойкикев
 
Никола Бойкикев
(1863 – 1928
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елеонора Коканова
 
Богдан Коканов
 
 
 
 
 
 
 
Недялко Бойкикев
(1894 – ?)
 
Светослав Бойкикев
(1901 – 1985)
 
Владимир Бойкикев
(1897 – 1966)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Невена Коканова
(1938 – 2000)
 
Димитър Коканов
(р. 1943)
 
 
 
Любомир Иванов
 
Мария Бойкикева
(р. 1932)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христо Иванов
(р. 1974)
 
  1. Пловдивски Кирил. Натанаил – митрополит Охридски и Пловдивски 1820 – 1906. София, Дечо Стефанов, 1952.
  2. Жизнеописание митрополита Охридско-Пловдивскаго Натанаила (Автобиографични бележки) // Сборник за народни умотворения наука и книжнина XXV. София, 1909.
  3. Галчев, Илия. Българското самосъзнание на населението в Македония през Възраждането. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2000. ISBN 9540722462. с. 97.
  4. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том І и ІІ. София, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, 2013. с. 67.
  5. Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 13.
  6. а б в Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 14.
  7. а б Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 15.
  8. Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 14 – 15.
  9. Произшествіе въ Скопска епархия отъ 1860 до 1865, Браила, 1865, стр.4.
  10. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 55.
  11. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония : Неиздадени записки и писма. София, Български писател, 1984. с. 278 - 279.
  12. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 437.
  13. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 438.
  14. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга втора, стр. 305.
  15. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 305 – 306.
  16. а б Владикин, Любомир. История на Търновската конституция. София, Народна култура, 1994. ISBN 954-04-0085-6. с. 70.
  17. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 446-447.
  18. Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903). София, Македонски научен институт, 2008. ISBN 9789548187756. с. 83.
пръв охридски и преспански екзархийски митрополит
(септември 1872 – 1880)
Синесий
Йосиф
(митрополит)
управляващ Ловчанската епархия
(1880 – 24 март 1891)
Партений Велички
(управляващ)
Панарет пловдивски екзархийски митрополит
(24 март 1891 – 18 септември 1906)
Максим