Отваря главното меню

Елизабет II

12-та кралица на Обединеното кралство

Елизабет II (на английски: Elizabeth II), пълно име Елизабет Александра Мери (Elizabeth Alexandra Mary) е кралица и държавен глава на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и на 15 страни от Общността на нациите (включително Канада, Австралия и Нова Зеландия). Тя е глава на Общността на нациите, върховен управител на Църквата на Англия, главнокомандващ британските въоръжени сили и лорд на Ман.

Елизабет II
Кралица на Обединеното кралство и на страните на Британската общност
Queen Elizabeth II March 2015.jpg
Елизабет II през март 2015 г.
Лични данни
Управление от 6 февруари 1952 г.
Коронация 2 юни 1953 г.
Пълно име Елизабет Александра Мери
Други титли Глава на британската общност, Херцог на Ман
Родена
Предшественик Джордж VI
Подпис Signature of Elizabeth II.jpg
Семейство
Династия Уиндзор
Баща Джордж VI
Майка Елизабет Боуз-Лайън
Брак принц Филип, херцог на Единбург
Потомци принц Чарлз
принцеса Ан
принц Андрю
принц Едуард
Елизабет II в Общомедия

Елизабет II е родена на 21 април 1926 г. Тя е по-голямата от двете дъщери на Джордж VI и Елизабет Боуз-Лайън. През 1947 г. се жени за далечния си братовчед Филип Маунтбатън. Имат 4 деца: Чарлз (принц на Уелс), принцеса Ан, принц Андрю и принц Едуард. Елизабет управлява от 1952 г.

След 2-те световни войни монархията като институция почти изчезва в Европа. Остават 10 монархии, 7 от които се намират в роднински връзки с Елизабет. Тя е най-пътуващият държавен глава в света. Одобрява превръщането на империята в общност, казвайки, че това е „изгодна и цивилизована метаморфоза“. Неделимостта на короната е изоставена през 1953 г. и титлата „глава на общността“ е прибавена към многобройните титли на кралицата.

Пътуванията на Елизабет ѝ печелят любовта на поданиците ѝ. Тя е посрещана с топлота и ентусиазъм при всяко свое посещение извън Кралството.

Елизабет успява да държи обществеността на разстояние от личния си живот. Тя е първият монарх, който изпраща децата си в интернати, за да ги спаси от вечно дебнещите медии. Има силно развито чувство за дълг и прилежност и ръководи умело и ефективно кралските дела. Нейните познания относно световната обстановка са толкова големи, че Уинстън Чърчил заявява при оттеглянето си: „Аз несъмнено ще съветвам моя наследник да си подготвя домашното старателно преди аудиенция при кралицата“. Чърчил е бил министър и премиер при 4 монарси и е впечатлен и възхитен от знанията и остроумието на Елизабет. Тя притежава чувство за хумор, което ѝ помага да се държи достойно в обществото.

Ранен животРедактиране

 
Елизабет на корицата на списание Тайм, април 1929 г.
 
Портрет от Филип де Ласло, 1933 г.

Елизабет е родена рано сутринта на 21 април 1926 г. по време на управлението на нейния дядо по бащина линия, крал Джордж V. Баща ѝ, херцогът на Йорк (по-късно крал Джордж VI), е вторият син на краля. Майка ѝ, херцогинята на Йорк (по-късно кралица Елизабет Боуз-Лайън), е най-малката дъщеря на шотландския аристократ Клод Джордж Боус-Лайън, граф на Стратмор и Кингхорн. Тя се ражда чрез Цезарово сечение в къщата на дядо ѝ по майчина линия в Мейфеър.[1] Покръстена е от англиканския архиепископ йоркски Космо Гордън Ланг в частен параклис на Бъкингамския дворец на 29 май[2] и е наречена Елизабет в чест на майка си. Позната като „Лилибет“ в тесен семеен кръг,[3] както тя самата се нарича като малка,[4] тя се радва на вниманието на дядо си Джордж V и по време на тежкото му боледуване през 1929 г. нейните чести посещения се отразяват в пресата и по-късните биографи като вдигащи духа на дядо ѝ и помагащи за бързото му оздравяване.[5]

Сестрата на Елизабет, Маргарет, се ражда през 1930 г. Двете принцеси се образоват у дома под надзора на майка си и губернаторката Марион Крофорд.[6] Уроците им се фокусират върху историята, езиците, литературата и музиката.[7] През 1950 г. Крофорд публикува биография на детските години на Елизабет и Маргарет, озаглавена Малките принцеси, което разтревожва кралското семейство.[8] Книгата описва любовта на Елизабет към конете и кучетата, нейната подреденост и отношението на отговорност.[9] Други хора потвърждават тези наблюдения: Уинстън Чърчил описва Елизабет като „имаща израз на авторитет, удивителен за дете“, когато е на две годинки.[10] Братовчедка ѝ, Маргарет Роудс, я описва като „весело малко момиченце, но в корените си разумно и с добро поведение“.[11]

Предполагаем престолонаследникРедактиране

През управлението на дядо си, Елизабет е трета на наследствената линия на трона след чичо си, принца на Уелс Едуард VIII, и баща си, херцога на Йорк. Въпреки че раждането ѝ създава обществен интерес, не се очаква тя да стане кралица, тъй като принцът на Уелс е все още млад. Много хора вярват, че той ще се ожени и ще има собствени деца.[12] Когато дядо ѝ умира през 1936 г. и чичо ѝ наследява трона, тя става втори кандидат за трона след баща си. По-късно същата година Едуард VIII абдикира, след като предлага брак на разведената Уолис Симпсън, като така предизвиква конституционна криза.[13] Впоследствие бащата на Елизабет става крал и тя става предполагаем престолонаследник. Ако родителите ѝ си бяха направили син по-късно, тя би изгубила тази си позиция, тъй като брат ѝ би станал пряк престолонаследник.[14]

Елизабет получава частно образование по конституционна история от Хенри Мартен, заместник-ректор на Итън Колидж[15] и научава френски език от поредица гувернантки, говорещи го като роден.[16] Създадена е група от момичета скаути специално, за да може тя да се социализира с други момичета на нейната възраст.[17] По-късно тя става рейнджър.[16]

През 1939 г. родителите на Елизабет пътуват из Канада и САЩ. Както и през 1927 г., когато родителите ѝ посещават Австралия и Нова Зеландия, Елизабет остава във Великобритания, тъй като баща ѝ смята, че е твърде малка за да предприема публични обиколки.[18] Елизабет се натъжава, когато родителите и заминават.[19] Те си водят редовна кореспонденция[19] и тя и родителите ѝ осъществяват първото кралско трансатлантическо телефонно обаждане на 18 май.[18]

Втора световна войнаРедактиране

 
Елизабет в униформа на Женския спомагателен териториален корпус, април 1945 г.

През септември 1939 г. Великобритания се включва във Втората световна война. Лорд Дъглас Хог[20] предлага двете принцеси да бъдат евакуирани в Канада, за да не бъдат застрашени от честите въздушни бомбардировки. Идеята е отхвърлена от майката на Елизабет, която заявява: „Децата няма да си тръгнат без мен. Аз няма да си тръгна без краля. А кралят никога няма да си тръгне.“.[21] Елизабет и Маргарет остават в замъка Балморал в Шотландия до Коледа през 1939 г., когато са преместени в Сандрингамския дворец в Норфолк.[22] От февруари до май 1940 г. те живеят в Бъркшър, след което се местят в Уиндзорския замък, където живеят през по-голямата част от следващите пет години.[23] В Уиндзор принцесите правят пантомими на Коледа в подкрепа на вълнения фонд на кралицата, който изкупува прежда за предене на военно облекло.[24] През 1940 г. 14-годишната Елизабет прави първото си изявление по радиото в детско предаване на BBC, обръщайки се към другите деца, които са били евакуирани от градовете.[25] Тя заявява: „Опитваме се да правим всичко по силите си, за да помагаме на нашите храбри моряци, войници и летци, както и се опитваме да носим своя дял от опасността и тъгата на войната. Всички ние знам, че накрая всичко ще бъде наред.“.[25]

През 1943 г. Елизабет предприема първата си самостоятелна публична поява по време на посещение на Гренадирската гвардия, към която е била назначена за полковник през предходната година.[26] Докато тя наближава 18-тия си рожден ден, парламентът променя закона, така че тя да може да заеме длъжност като един от петте държавни съветника, в случай че баща ѝ не е способен на това или отсъства.[27] През февруари 1945 г. тя е назначена за почетен втори субалтерн-офицер в редиците на Женския спомагателен териториален корпус.[28] Тя се обучава за шофьор и механик и достига ранг почетен младши командир пет месеца по-късно.[29][30] В края на войната в Европа, на Деня на победата, принцесите Елизабет и Маргарет се смесват анонимно с празнуващите тълпи по лондонските улици.[31]

По време на войната се изготвят планове за потискане на уелския национализъм чрез сближаване на Елизабет с Уелс. Предложения, като назначаването на нейния управител на замъка Карнарвън или началник на Уелската младежка лига, са изоставени поради няколко причини, включително страх от асоциирането на Елизабет с отказване от съвестта по време, когато Великобритания е във война.[32] Уелските политици предлагат тя да стане принцеса на Уелс на 18-тия ѝ рожден ден. Министърът на вътрешните работи Хърбърт Морисън подкрепя идеята, но кралят я отхвърля, тъй като счита, че тази титла принадлежи единствено на съпругата на принца на Уелс.[33]

През 1947 г. принцеса Елизабет потегля на първото си отвъдморско пътешествие, придружавайки родители си сред Южна Африка. По време на пътуването, в обръщение към Британската общност на нейния 21-ви рожден ден, тя прави следното обещание: „Аз заявявам пред всички вас, че целият си живот, бил той дълъг или кратък, ще посветя на вашите услуги и в услуга на нашето велико имперско семейство, към което всички ние принадлежим.“.[34]

БракРедактиране

Елизабет среща бъдещия си съпруг, Филип Гръцки, през 1934 и 1937 г.[35] Те са втори братовчеди по линия на Кристиан IX и трети братовчеди по линия на кралица Виктория. След още една среща в Кралския военноморски колеж в Дартмут през юли 1939 г., Елизабет, тогава още на 13 години, казва, че се е влюбила във Филип и двамата започват да си обменят писма.[36] Тя е на 21 години, когато годежът им е официално обявен на 9 юли 1947 г.[37]

Сгодяването не минава без противоречия – Филип не е финансово осигурен, роден е в чужбина (макар и британец от редиците на Кралските ВМС по време на войната) и има сестри, които са се омъжили за немски благородници с връзки с нацизма.[38] Марион Крофорд пише: „Някои от съветниците на краля мислеха, че той не е достатъчно добър за нея. Той беше принц без дом или кралство.“.[39] По-късните биографии докладват, че майката на Елизабет първоначално не одобрява съюза, наричайки Филип „хунът“.[40] По-нататък, обаче, майка ѝ заявява, че Филип е „английски джентълмен“.[41]

Преди сватбата Филип се отказва от своите гръцки и датски титли, официално преминава от гръцко православие към англиканство и приема стила Лейтенант Филип Маунтбатън, приемайки фамилното име на британското семейство на майка си.[42] Малко преди да се ожени, той е направен херцог на Единбург и получава стила Негово кралско височество.[43]

 
Принцеса Елизабет и принц Филип получават цветя при кралското посещение в Канада през 1951 г.

Елизабет и Филип сключват брак на 20 ноември 1947 г. в Уестминстърското абатство. Получават 2500 сватбени подаръка от различни части на света.[44] Тъй като Великобритания все още не е напълно възстановена от унищожението на войната, Елизабет се нуждае от купони за да закупи материали за булчинската си рокля, чийто дизайнер е Норман Хартнел.[45] В следвоенна Великобритания не е прието близките на херцога на Единбург, включително трите му сестри, да са поканени на сватбата.[46] Херцогът на Уиндзор, бившият крал Едуард VIII, също не е поканен.[47]

Елизабет ражда първото си дете, Чарлз, на 14 ноември 1948 г. Месец по-рано кралят издава патент, позволяващ на децата ѝ да използват стила и титлата на принц или принцеса, от които иначе биха били лишени, тъй като баща им не е кралски принц.[48] През 1950 г. се ражда второ дете на Елизабет – Ан.[49]

След сватбата си двойката взимат къща под наем близо до Уиндзорския замък до юли 1949 г.,[44] когато се нанасят в Кларънс Хаус в Лондон. През различни периоди между 1949 и 1951 г. херцогът на Единбург е стациониран в Малта, тогава колония на Великобритания, служейки като офицер от Кралските ВМС. Той и Елизабет живеят с прекъсвания в Малта в продължение на няколко месеца. Децата им остават във Великобритания.[50]

УправлениеРедактиране

Наследяване и коронацияРедактиране

 
Коронация на Елизабет II, 2 юни 1953 г.

През 1951 г. здравето на Джордж VI се влошава и Елизабет често го замества на публични мероприятия. Когато посещава Канада и президента Труман във Вашингтон през октомври 1951 г., нейният личен секретар, Мартин Чартърис, изготвя чернова на декларация за наследяване в случай, че кралят умре по време на обиколката ѝ.[51] В началото на 1952 г. Елизабет и Филип тръгват се отправят на визита в Австралия и Нова Зеландия през Кения. На 6 февруари 1952 г. те тъкмо са се прибрали в кенийската си резиденция, когато пристига вестта за смъртта на краля и, следователно, възкачването на Елизабет на трона. Филип съобщава новините на новата кралица.[52] Мартин Чартърис я моли да си избере тронно име, но тя избира да си остане „Елизабет“.[53] Тя е обявена за кралица във владенията ѝ и кралската свита бързо се прибира във Великобритания.[54] След това тя и херцогът на Единбург се преместват в Бъкингамския дворец.[55]

С възкачването на Елизабет на престола изглежда сякаш кралската династия ще започне да използва името на мъжа ѝ, ставайки Маунтбатън, в съответствие с обичая жената да приема фамилията на мъже си след брак. Британският министър-председател, Уинстън Чърчил, и бабата на Елизабет, кралица Мери, поддържат запазването на династията Уиндзор и така на 9 април 1952 г. Елизабет издава указ, гласящ, че Уиндзор ще продължи да бъде името на кралската династия. Херцогът се оплаква: „Аз съм единственият мъж в страната, на който не е позволено да даде името си на децата си.“.[56] През 1960 г., след смъртта на кралица Мери през 1953 г. и оттеглянето на Чърчил през 1955 г., фамилията Маунтбатън-Уиндзор е приета за наследниците от мъжки пол на Филип и Елизабет.[57]

По време на подготовката за коронацията принцеса Маргарет казва на сестра си, че желае да се омъжи за Питър Таунсенд, разведен мъж, 16 години по-голям от Маргарет и с две деца от предишния си брак. Кралицата ги моли да изчакат още една година. По думите на Мартин Чартърис: „Кралицата естествено симпатизираше на принцесата, но мисля, че се надяваше по някое време любовната история да се изчерпи.“.[58] Високопоставените политици са против двойката, а английската църква не позволява повторна женитба след развод. В края на краищата Маргарет изоставя плановете си с Таунсенд.[59] През 1960 г. тя се омъжва за Антъни Армстронг-Джоунс, който става граф на Сноудън на следващата година. Развеждат се през 1978 г., а тя не жени повторно.[60]

Въпреки смъртта на кралица Мери на 24 март, коронацията на 2 юни 1953 г. върви по план, каквото е и желанието на Мери преди да умре.[61] Церемонията в Уестминстърското абатство, с изключение на помазването и евхаристията, се излъчва по телевизията за първи път.[62] Булчинската рокля на Елизабет е бродирана с по нейни инструкции с цветните емблеми на страните от Британската общност.[63]

Продължаване на еволюцията на Британската общностРедактиране

 
Подвластните територии на Елизабет (розово) и техните протекторати (тъмночервено) в началото на управлението ѝ.

След раждането на Елизабет Британската империя продължава преобразуването си в Британска общност.[64] Когато се качва на престола през 1952 г., нейната роля като глава на множество независими държави вече е установена.[65] През 1953 г. кралицата и съпруга ѝ потеглят на 7-месечно пътешествие по света, посещавайки 13 държави и покривайки над 64 000 km по суша, море и въздух.[66] Тя става първият управляващ монарх на Австралия и Нова Зеландия, посетил тези страни.[67][68][69] По време на обиколката ѝ се събират огромни тълпи от хора. Изчислено е, че близо 3/4 от населението на Австралия я е видяло.[70] По време на управлението ѝ, кралицата прави стотици визити и обиколки на други държави. Тя е държавният глава, посетил най-много дръжави.[71]

През 1956 г. британският премиер Антъни Идън и френският премиер Ги Моле дискутират възможността за включване на Франция в Британската общност. Предложението не е прието и на следващата година Франция подписва Римския договор, който полага основите на Европейската общност, предшественика на Европейския съюз.[72] През ноември 1956 г. Великобритания и Франция нахлуват в Египет в неуспешен опит за завладяване на Суецкия канал. Лорд Маунтбатън твърди, че кралицата се обявява против нахлуването, но Идън го отрича. Два месеца по-късно Идън подава оставка.[73]

 
Елизабет II и лидерите от Британската общност по време на конференция на Британската общност през 1960 г.

Липсата на формален механизъм в консервативната партия за избиране на лидер означава, че след оставката на Идън, правото да реши кой ще състави следващото правителство се пада на кралицата. Идън препоръчва тя да се консултира с лорд Солсбъри, лорд-президента на съвета. Лорд Солсбъри и лорд Килмуир, лорд-канцлерът, се консултират с британския кабинет и Уинстън Чърчил, което води до това, че кралицата назначава техния препоръчан кандидат – Харолд Макмилан.[74]

Суецката криза и изборът на наследник на Идън водят през 1957 г. до първите по-големи критики срещу кралицата.[75] Шест години по-късно, през 1963 г., Макмилан подава оставка и съветва кралицата да назначи графа на Хюм за министър-председател – съвет, който тя послушва.[76] Кралицата отново търпи критики за това, че е назначила министър-председател по съвет на малък брой министри или един единствен такъв.[76] През 1965 г. консерваторите приемат формален механизъм за избиране на лидер, като така я освобождават от това нейно задължение.[77]

През 1957 г. тя прави държавна визита в САЩ, където се обръща към Общото събрание на ООН от името на Британската общност. По време на същата визита тя открива 23-тия канадски парламент, ставайки първият монарх на Канада, открил парламентарна сесия.[78] Две години по-късно, единствено в качеството си на кралица на Канада, тя посещава отново САЩ и Канада.[78][79] През 1961 г. тя посещава Кипър, Индия, Пакистан, Непал и Иран.[80] По време на визитата си в Гана през същата година тя отхвърля опасенията за безопасността ѝ, макар домакинът ѝ, президентът Кваме Нкрума, който вече я е заменил като държавен глава, да е мишена на убийци.[81] Преди обиколката ѝ в Квебек през 1964 г., пресата докладва, че екстремисти от Квебекското сепаратистко движение готвят план за убийство на Елизабет.[82][83] Опит за нейното убийство не е направен, но докато тя е в Монреал избухват безредици.[84]

Бременността на Елизабет с Андрю и Едуард през 1959 и 1963 г. съответно бележи единствените пъти, когато тя не присъства на церемонията по откриването на Британския парламент по време на управлението си.[85] Освен че присъства на традиционните церемонии, тя създава и нови обичаи. Първото кралско пътуване, на което се среща с обикновени хора от публиката, се състои по време на обиколка на Австралия и Нова Зеландия през 1970 г.[86]

Ускоряване на деколонизациятаРедактиране

 
Кралицата с Едуард Хийт и американската първа дама Патриша Никсън, 1970 г.

През 1960-те и 1970-те години се наблюдава ускоряване на деколонизацията в Африка и Карибския регион. Над 20 държави получават независимост от Великобритания като част от планиран преход към самоуправление. През 1965 г., обаче, министър-председателят на Родезия, Иън Смит, противник на мажоритарната система, обявява едностранно независимост от Великобритания, като същевременно изразява лоялност и отдаденост на Елизабет. Въпреки че кралицата го освобождава от поста му с официален указ и международната общност въвежда санкции срещу Родезия, неговият режим просъществува над десетилетие.[87] Докато връзката на Великобритания с бившата ѝ империя отслабва, правителството на страната започва да търси път към Европейската общност, в която влиза през 1973 г.[88]

През февруари 1974 г. британският министър-председател Едуард Хийт съветва кралицата да свика парламентарни избори по време на обиколката ѝ из Австронезия, с което се принуждава да отлети обратно към Великобритания.[89] Изборите водят до „висящо“ положение – консерваторите на Хийт не са най-голямата партия, но могат да останат в управлението, ако образуват коалиция с либералите. Хийт подава оставка, когато дискусиите за образуване на коалиция се провалят, след което кралицата поисква от лидера на опозицията, Харолд Уилсън от лейбъристите да състави правителство.[90]

Година по-късно, в разгара на Австралийската конституционна криза от 1975 г., австралийският министър-председател Гоф Уитлам е освободен от поста си от генерал-губернатора сър Джон Кър, след като сенатът отхвърля бюджетния план на Уитлам.[91] Тъй като Уитлам има мнозинство в Палатата на представителите на Австралия, председателят на Палатата Гордън Скоулс призовава кралицата да отмени решението на Кър. Тя отказва, заявявайки, че няма да се намесва в решенията, отредени на генерал-губернатора от конституцията на Австралия.[92] Кризата разпалва австралийския републиканизъм.[91]

През 1977 г. Елизабет отбелязва сребърна годишнина (25 години) от възкачването на престола. Партита и събития се състоят из Британската общност, много от които съвпада с нейните национални обиколки на страните. Празненствата затвърждават популярността на кралицата, въпреки отрицателното отразяване от страна на пресата на разделянето на принцеса Маргарет със съпруга ѝ.[93] През 1978 г. кралицата издържа държавната визита на Николае и Елена Чаушеску във Великобритания, макар тайно да вярва, че те имат „кръв по ръцете“.[94] Следващата година довежда два удара: първият е разкриването на Антъни Блънт, бивш инспектор на картините на кралицата, като комунистически шпионин, а вторият е убийството на родственика ѝ лорд Маунтбатън от ИРА.[95]

Към края на 1970-те години кралицата започва да се тревожи, че короната има малко значение за премиера на Канада, Пиер Елиът Трюдо.[96] Републиканизмът на Трюдо се потвърждава от неговите лудории, като например плъзгането надолу по перилата на Бъкингамския дворец и правене на пируети зад гърба на кралицата през 1977 г., както и премахването на различни канадски кралски символи по време на управлението си.[96]

1980-теРедактиране

 
Елизабет язди коня Бирманец по време на церемония Trooping the Colour (тържествен военен парад със знамена) през 1986 г.

По време на военния парад Trooping the Colour през 1981 г., шест седмици преди сватбата на принцс Чарлз и Даяна Спенсър, са произведени шест изстрела по кралицата от близко разстояние, докато тя пътува по булеварда Мал в Лондон на коня си, Бирманец. Полицията по-късно разкрива, че изстрелите са били с халосни патрони. 17-годишният нападател, Маркъс Сарджант, е осъден на пет години затвор и е освободен след три.[97] Спокойствието на кралицата и умението ѝ да овладее коня са широко възхвалявани.[98]

Няколко месеца по-късно, през октомври, кралицата става обект на още едно нападение, докато посещава Дънидин, Нова Зеландия. Документи на новозеландското разузнаване, разсекретени през 2018 г., показват, че 17-годишният Кристофър Джон Луис произвежда изстрел с пушка от петия етаж на сграда с изглед към парада, но пропуска.[99] Луис е арестуван, но не е обвинен в опит за убийство или държавна измяна и осъден на три години затвор за незаконно притежание на оръжие.[100]

От април до септември 1982 г. кралицата е разтревожена, но горда от сина си, принц Андрю, който служи в редиците на британските сили по време на Фолкландската война.[101] На 9 юли кралицата се събужда в спалнята си в Бъкингамския дворец и намира неканен гост, Майкъл Фаган, в стаята си. В хода на сериозен пропуск в сигурността, помощ пристига едва след две обаждания до полицията на двореца.[102] След като приютява американския президент Роналд Рейгън в Уиндзорския замък през 1982 г. и посещава ранчото му в Калифорния през 1983 г., кралицата се ядосва, когато неговата администрация нарежда нахлуване в Гренада, едно от карибските ѝ владения, без да я уведоми.[103]

Интензивният интерес на медиите към мненията и личния живот на кралското семейство през 1980-те години води до поредица от сензационни истории в пресата, някои от които неверни.[104] Към края на 1980-те години кралицата вече е мишена на сатирата.[105] В Канада Елизабет публично подкрепя политически разделящите конституционни поправки, което предизвиква критики от противниците на предложените промени, включително Пиер Трюдо.[106] През 1987 г. избраното правителство на Фиджи е свалено от власт чрез военен преврат. Като монарх на Фиджи, Елизабет поддържа опитите на генерал-губертнатора Пеная Ганилау да прилага изпълнителната власт и да договаря уреждане на спора. Лидерът на преврата Ситивени Рабука детронира Ганилау и обявява Фиджи за република.[107]

1990-теРедактиране

 
Филип и Елизабет през октомври 1992 г.

През 1991 г., след коалиционната победа във Войната в залива, кралицата става първият британски монарх на съвместна среща с Американския конгрес.[108]

В реч от 24 ноември 1992 г., отбелязваща 40-тата годишнина от възкачването ѝ на престола, Елизабет определя 1992 година като нейната ужасна година.[109] Републиканското настроение във Великобритания се е възбудило, поради спекулациите на пресата относно личните богатства на кралицата и доклади за афери и обтегнати бракове сред фамилията ѝ.[110] През март нейният втори син, принц Андрю, и жена му, Сара, се разделят. През април дъщеря ѝ, принцеса Ан, се развежда с капитан Марк Филипс.[111] По време на посещение в Германия през октомври ядосани демонстранти в Дрезден я замерват с яйца.[112] През ноември избухва голям пожар в Уиндзорския замък, една от официалните ѝ резиденции. Монархията е изправена пред все повече критики и обществено недоволство.[113] В необичайно лична реч кралицата казва, че всяка институция трябва да очаква критики, но предлага това да става с чувство за хумор, умереност и разбиране.[114] Два дни по-късно премиерът Джон Мейджър обявява реформи в кралските финанси, планирани от предходната година, включващи данък общ доход за кралицата след 1993 г. и намаляване на Цивилната листа (индивиди, на които им се заплаща от правителството).[115] През декември принц Чарлз и жена му, Даяна, официално се разделят.[116] Годината завършва със съдебен процес, когато кралицата дава под съд вестник Сън за нарушение на авторско право, тъй като е публикувал текст на нейната годишна коледна реч две дни преди да бъде излъчена. Вестникът е принуден да плати глоба и дарява 200 000 паунда на благотворителност.[117]

През следващите години продължават публичните разкрития относно състоянието на брака на Чарлз и Даяна.[118] Въпреки че подкрепата за републиканизма във Великобритания изглежда по-голяма от всякога, той все още е гледна точка на малцинството и кралицата има висок рейтинг.[119] Критиките се фокусират повече върху институцията на монархията като цяло и широката фамилия на кралицата, отколкото върху собствените ѝ действия.[120] След като се съветва с принц Филип, Джон Мейджър, архиепископа на Кентърбъри Джордж Кери и личния си секретар Робърт Фелоус, в края на декември 1995 г. тя пише на Чарлз и Даяна, че разводът им е за предпочитане и той става факт през август 1996.[121]

Година по-късно, през август 1997 г., Даяна загива в автомобилна катастрофа в Париж. По това време кралицата е на семейна почивка в Балморал. Принцовете Уилям и Хари искат да отидат на църква и кралицата и принц Филип ги извеждат тази сутрин.[122] След тази кратка публична проява в продължение на пет дни семейството не откликва на интензивния интерес на медиите и остава в Балморал, където могат да скърбят на спокойствие.[123] Тази липса на изявления и особено пропускът да се свали наполовина знамето над Бъкингамския дворец в знак на траур довежда до публично негодувание.[124][125] Под напрежение от враждебната реакция, кралицата се съгласява да се върне в Лондон и ден преди погребението на Даяна се появява по телевизията.[126] В изявлението си тя изразява уважението си към Даяна и чувствата си на баба към двата принца[127] и така до голяма степен неутрализира публичното недоволство.[127]

През ноември 1997 г. кралицата и съпругът ѝ дават прием в Банкетната къща, отбелязвайки златната годишнина от сватбата си.[128] Тя изнася реч и хвали Филип в ролята му на съпруг, наричайки го „моята сила и опора“.[128]

Златен юбилейРедактиране

 
Елизабет през 2007 г.

През 2002 г. Елизабет отбелязва златен юбилей (50 години) от възкачването си на трона. Сестра ѝ и майка ѝ умират през февруари и март съответно и медиите спекулират дали юбилеят ще е успешен.[129] Тя отново предприема голямо пътешествие сред владенията си, което започва в Ямайка през февруари, където определя банкета за сбогуване като „запомнящ се“, след като токът спира и официалната кралска резиденция на генерал-губернатора потъва в мрак.[130] Както и през 1977 г., се провеждат улични пиршества и възпоменателни мероприятия, а паметници са наименувани в чест на събитието. По един милион хора присъстват всеки ден на тридневните юбилейни празненства в Лондон,[131] а ентусиазмът на публиката за кралицата се оказва по-голям, отколкото очакват журналистите.[132]

Макар по принцип да е в добро здраве, през 2003 г. тя подлага двете си колена на лапароскопия. През октомври 2006 г. пропуска отварянето на новия Емирейтс Стейдиъм, поради разтегнат гръбен мускул, който я тормози от лятото.[133]

През май 2007 г. The Daily Telegraph, цитирайки анонимни източници, докладва, че кралицата е „раздразнена и разочарована“ от политиките на премиера Тони Блеър, защото се притеснява, че въоръжените сили на Великобритания са пренатоварени в Ирак и Афганистан, а също така е повдигнала въпроси относно проблеми в селските райони към Блеър.[134] Въпреки това, тя се радва на усилията на Блеър за постигане на мир в Северна Ирландия.[135] Тя става първият британски монарх, отпразнувал диамантена сватба, през ноември 2007 г.[136]

Диамантен юбилейРедактиране

 
Елизабет в Бирмингам през юли 2012 г. в хода на нейната обиколка, посветена на диамантения ѝ юбилей на престола.

Кралицата се обръща към ООН за втори път през 2010 г., отново в качеството си на глава на Британската общност.[137] Генералният секретар на ООН, Пан Ки-мун, я представя като „котва на нашата епоха“.[138] По време на визита до Ню Йорк, последвана от обиколка на Канада, тя официално открива мемориална градина за британските жертви от 11 септември.[138] Посещението на кралицата в Австралия през октомври 2011 г. (16-тото ѝ посещение след 1954 г.) е наречено „обиколка за сбогуване“ в пресата, поради напредналата ѝ възраст.[139] По покана на ирландския президент, Мари Макалис, кралицата прави първата държавна визита в Република Ирландия от британски монарх през май 2011 г.[140]

Диамантеният юбилей на Елизабет през 2012 г. отбелязва 60 години на британския престол, а празненства се провеждат из всичките ѝ владения и отвъд. Тя и съпругът ѝ се отправят на дълга обиколка из Великобритания, докато децата и внуците им потеглят от нейно име на кралски обиколки из другите страни от Британската общност.[141][142] През ноември кралицата и съпруга ѝ отпразнуват своята сапфирена сватба.[143] На 18 декември тя става първият британски суверен, присъствал на Кабинет на министрите в мирно време, след Джордж III през 1781 г.[144]

Кралицата открива Летните олимпийски игри през 1976 г. в Монреал и Летните олимпийски игри през 2012 г. в Лондон, като така става първият държавен глава, открил два пъти олимпийски игри в две отделни държави.[145] За олимпийските игри в Лондон тя играе себе си в късометражен филм като част от церемонията по откриването, заедно с Даниъл Крейг в ролята на Джеймс Бонд.[146] На 4 април 2013 г. тя получава почетна награда BAFTA за покровителството си над филмовата индустрия и е определена като „най-запомнящото се момиче на Джеймс Бонд към момента“ по време на церемонията по връчването.[147]

На 3 март 2013 г. Елизабет е приета в болница като предпазна мярка, след като развива симптоми на гастроентерит. На следващия ден се завръща в Бъкингамския дворец.[148] Поради напредналата си възраст и нуждата да ограничава пътуванията си, през 2013 г. тя решава за пръв път от 40 години да не присъства на събранието на ръководителите от Британската общност. На срещата от високо равнище в Шри Ланка, тя е представяна от сина си, принц Чарлз.[149] През май 2018 г. е опрерирана от катаракта.[150]

ДълголетиеРедактиране

На 21 декември 2007 г. Елизабет задминава кралица Виктория като най-дълголетния британски монарх, а на 9 септември 2015 г. става най-дълго управлявалият британски монарх и най-дълго управлявалата жена държавен глава в света.[151][152][153] Тя е и най-дълго управлявалият суверен в съвременната история на Канада.[154] След като Абдула бин Абдул Азис умира на 23 януари 2015 г., Елизабет става най-старият настоящ монарх в света.[155][156] След като Робърт Мугабе подава оставка на 21 ноември 2017 г., Елизабет става и най-възрастният настоящ държавен глава в света.[157][158] На 6 февруари 2017 г. тя става първият британски монарх, отбелязал сапфирен юбилей (65 години) на престола,[159] а на 20 ноември става първият британски монарх с платинена годишнина от сватбата.[160]

Кралицата не възнамерява да абдикира,[161] макар че се очаква принц Чарлз да поема все повече от задълженията ѝ. На 20 април 2018 г. държавните глави на Британската общност обявяват, че тя ще бъде наследена от принц Чарлз като глава на общността. Елизабет споделя, че искрено би желала принцът да наследи ролята ѝ.[162]

ГербовеРедактиране

От 21 април 1944 г. до възкачването ѝ на престола гербовете на Елизабет са съставени от щит, носещ герба на Великобритания. След като става кралица, тя наследява различните гербове на баща си. Тя притежава и кралски щандарти и лични знамена за употреба във Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Ямайка, Барбадос и другаде.[163]

Герб на принцеса Елизабет (1944 – 1947)
Герб на принцеса Елизабет, херцогиня на Единбург (1947 – 1952)
Герб на Елизабет II в Англия, Уелс и Северна Ирландия
Герб на Елизабет II в Шотландия
Герб на Елизабет II в Канада

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Едуард VII
 
 
 
 
 
 
 
Джордж V
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Александра Датска
 
 
 
 
 
 
 
Джордж VI
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Франц фон Тек
 
 
 
 
 
 
 
Мери Тек
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Мария Аделаида Кембриджска
 
 
 
 
 
 
 
Елизабет II
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Клод Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
Клод Джордж Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Франсис Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
Елизабет Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Чарлз Кавендиш-Бентлинк
 
 
 
 
 
 
 
Сесилия Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Луиза Кавендиш-Бентлинк
 
 
 
 
 
 

ЛитератураРедактиране

  • Bond, Jennie (2006). Elizabeth: Eighty Glorious Years. London: Carlton Publishing Group. ISBN 1-84442-260-7
  • Bousfield, Arthur; Toffoli, Gary (2002). Fifty Years the Queen. Toronto: Dundurn Press. ISBN 978-1-55002-360-2
  • Bradford, Sarah (2012). Queen Elizabeth II: Her Life in Our Times. London: Penguin. ISBN 978-0-670-91911-6
  • Brandreth, Gyles (2004). Philip and Elizabeth: Portrait of a Marriage. London: Century. ISBN 0-7126-6103-4
  • Briggs, Asa]] (1995). The History of Broadcasting in the United Kingdom: Volume 4. Oxford: Oxford University Press. ISBN 0-19-212967-8
  • Campbell, John (2003). Margaret Thatcher: The Iron Lady. London: Jonathan Cape. ISBN 0-224-06156-9
  • Crawford, Marion (1950). The Little Princesses. London: Cassell & Co.
  • Hardman, Robert (2011). Our Queen. London: Hutchinson. ISBN 978-0-09-193689-1
  • Heald, Tim (2007). Princess Margaret: A Life Unravelled. London: Weidenfeld & Nicolson. ISBN 978-0-297-84820-2
  • Hoey, Brian (2002). Her Majesty: Fifty Regal Years. London: HarperCollins. ISBN 0-00-653136-9
  • Lacey, Robert (2002). Royal: Her Majesty Queen Elizabeth II. London: Little, Brown. ISBN 0-316-85940-0
  • Macmillan, Harold (1972). Pointing The Way 1959 – 1961 London: Macmillan. ISBN 0-333-12411-1
  • Marr, Andrew (2011). The Diamond Queen: Elizabeth II and Her People. London: Macmillan. ISBN 978-0-230-74852-1
  • Neil, Andrew (1996). Full Disclosure. London: Macmillan. ISBN 0-333-64682-7
  • Nicolson, Sir Harold (1952). King George the Fifth: His Life and Reign. London: Constable & Co.
  • Petropoulos, Jonathan (2006). Royals and the Reich: the princes von Hessen in Nazi Germany. New York: Oxford University Press. ISBN 0-19-516133-5
  • Pimlott, Ben (2001). The Queen: Elizabeth II and the Monarchy. London: HarperCollins. ISBN 0-00-255494-1
  • Roberts, Andrew; Edited by Antonia Fraser (2000). The House of Windsor. London: Cassell & Co. ISBN 0-304-35406-6
  • Shawcross, William (2002). Queen and Country. Toronto: McClelland & Stewart. ISBN 0-7710-8056-5
  • Thatcher, Margaret (1993). The Downing Street Years. London: HarperCollins. ISBN 0-00-255049-0
  • Trudeau, Pierre Elliott (1993). Memoirs. Toronto: McLelland & Stewart. ISBN 978-0-7710-8588-8
  • Williamson, David (1987). Debrett's Kings and Queens of Britain. Webb & Bower. ISBN 0-86350-101-X
  • Wyatt, Woodrow; Edited by Sarah Curtis (1999). The Journals of Woodrow Wyatt: Volume II. London: Macmillan. ISBN 0-333-77405-1

ИзточнициРедактиране

  1. Bradford, с. 22; Brandreth, с. 103; Marr, с. 76; Pimlott, с. 2 – 3; Lacey, с. 75 – 76; Roberts, с. 74
  2. Hoey, с. 40
  3. Pimlott, с. 12
  4. Williamson, с. 205
  5. Lacey, с. 56; Nicolson, с. 433; Pimlott, с. 14 – 16
  6. Crawford, с. 26; Pimlott, с. 20; Shawcross, с. 21
  7. Brandreth, с. 124; Lacey, с. 62 – 63; Pimlott, с. 24, 69
  8. Brandreth, с. 108 – 110; Lacey, с. 159 – 161; Pimlott, с. 20, 163
  9. Brandreth, с. 108 – 110
  10. Brandreth, с. 105; Lacey, с. 81; Shawcross, с. 21 – 22
  11. Brandreth, с. 105 – 106
  12. Bond, с. 8; Lacey, с. 76; Pimlott, с. 3
  13. Lacey, с. 97 – 98
  14. Marr, с. 78, 85; Pimlott, с. 71 – 73
  15. Brandreth, с. 124; Crawford, с. 85; Lacey, с. 112; Marr, с. 88; Pimlott, с. 51; Shawcross, с. 25
  16. а б Her Majesty The Queen: Early life and education. // Royal Household, 29 декември 2015. Посетен на 18 април 2016.
  17. Marr, с. 84; Pimlott, с. 47
  18. а б Pimlott, с. 54
  19. а б Pimlott, с. 55
  20. Warwick, Christopher. Princess Margaret: A Life of Contrasts. London, Carlton Publishing Group, 2002. ISBN 978-0-233-05106-2. с. 102.
  21. Queen Elizabeth the Queen Mother. // Royal Household, 21 декември 2015. Посетен на 18 април 2016.
  22. Crawford, с. 104 – 114; Pimlott, с. 56 – 57
  23. Crawford, с. 114 – 119; Pimlott, с. 57
  24. Crawford, с. 137 – 141
  25. а б Children's Hour: Princess Elizabeth. // BBC, 13 октомври 1940. Посетен на 22 юли 2009.
  26. Early public life. // Royal Household. Посетен на 20 април 2010.
  27. Pimlott, с. 71
  28. {{{title}}}. // {{{journal}}} (36973). London Gazette, 6 март 1945. с. 1315.
  29. Bradford, с. 45; Lacey, с. 148; Marr, с. 100; Pimlott, с. 75
  30. {{{title}}}. // {{{journal}}} (37205). London Gazette, 31 юки 1945. с. 3972.
  31. Bond, с. 10; Pimlott, с. 79
  32. Royal plans to beat nationalism. // BBC News, 8 март 2005. Посетен на 15 юни 2010.
  33. Pimlott, с. 71 – 73
  34. A speech by the Queen on her 21st birthday. // Royal Household, 20 април 1947. Посетен на 18 април 2016.
  35. Brandreth, с. 132 – 139; Lacey, с. 124 – 125; Pimlott, с. 86
  36. Bond, с. 10; Brandreth, с. 132 – 136, 166 – 169; Lacey, с. 119, 126, 135
  37. Heald, с. 77
  38. Edwards, Phil. The Real Prince Philip. // Channel 4, 31 октомври 2000. Посетен на 23 септември 2009.
  39. Crawford, с. 180
  40. Davies, Caroline. Philip, the one constant through her life. // The Daily Telegraph. Лондон, 20 април 2006. Посетен на 23 септември 2009.
  41. Heald, с. xviii
  42. Hoey, с. 55 – 56; Pimlott, с. 101, 137
  43. London Gazette. // {{{journal}}} (38128). 21 ноември 1947. с. 5495.
  44. а б 60 Diamond Wedding anniversary facts. // Royal Household, 18 ноември 2007. Посетен на 20 юни 2010.
  45. Hoey, с. 58; Pimlott, с. 133 – 134
  46. Hoey, с. 59; Petropoulos, с. 363
  47. Bradford, с. 61
  48. Letters Patent, 22 октомври 1948; Hoey, с. 69 – 70; Pimlott, с. 155 – 156
  49. Pimlott, с. 163
  50. Brandreth, с. 226 – 238; Pimlott, с. 145, 159 – 163, 167
  51. Brandreth, с. 240 – 241; Lacey, с. 166; Pimlott, с. 169 – 172
  52. Brandreth, с. 245 – 247; Lacey, с. 166; Pimlott, с. 173 – 176; Shawcross, с. 16
  53. Bousfield and Toffoli, с. 72; Charteris quoted in Pimlott, с. 179 and Shawcross, с. 17
  54. Pimlott, с. 178 – 179
  55. Pimlott, с. 186 – 187
  56. Bradford, с. 80; Brandreth, с. 253 – 254; Lacey, с. 172 – 173; Pimlott, с. 183 – 185
  57. London Gazette. // {{{journal}}} (41948). 5 февруари 1960. с. 1003.
  58. Brandreth, с. 269 – 271
  59. Bond, с. 22; Brandreth, с. 271; Lacey, с. 194; Pimlott, с. 238; Shawcross, с. 146
  60. Princess Margaret. // Royal Household, 21 декември 2015. Посетен на 18 април 2016.
  61. Bradford, с. 82
  62. 50 facts about The Queen's Coronation. // Royal Household, 25 май 2003. Посетен на 18 април 2016.
  63. Lacey, с. 190; Pimlott, с. 247 – 248
  64. Marr, с. 272
  65. Pimlott, с. 182
  66. The Commonwealth: Gifts to the Queen. // Royal Collection Trust. Посетен на 20 февруари 2016.
  67. Australia: Royal visits. // Royal Household, 13 октомври 2015. Посетен на 18 април 2016.
  68. New Zealand: Royal visits. // Royal Household, 22 декември 2015. Посетен на 18 април 2016.
  69. Marr, с. 126
  70. Brandreth, с. 278; Marr, с. 126; Pimlott, с. 224; Shawcross, с. 59
  71. Campbell, Sophie. Queen's Diamond Jubilee: Sixty years of royal tours. // The Telegraph, 11 май 2012. Посетен на 20 февруари 2016.
  72. Thomson, Mike. When Britain and France nearly married. // BBC News, 15 януари 2007. Посетен на 14 декември 2009.
  73. Pimlott, с. 255; Roberts, с. 84
  74. Marr, с. 175 – 176; Pimlott, с. 256 – 260; Roberts, с. 84
  75. Lord Altrincham in National Review quoted by Brandreth, с. 374
  76. а б Hardman, с. 22; Pimlott, с. 324 – 335; Roberts, с. 84
  77. Roberts, с. 84
  78. а б Queen and Canada: Royal visits. // Royal Household. Посетен на 12 февруари 2012.
  79. Bradford, с. 114
  80. Pimlott, с. 303; Shawcross, с. 83
  81. Macmillan, с. 466 – 472
  82. Speaight, Robert. Vanier, Soldier, Diplomat, Governor General: A Biography. London, William Collins, Sons and Co. Ltd., 1970. ISBN 978-0-00-262252-3.
  83. Dubois, Paul. Demonstrations Mar Quebec Events Saturday. // The Gazette, 12 октомври 1964. с. 1. Посетен на 6 март 2010.
  84. Bousfield, с. 139
  85. Dymond, Glenn. Ceremonial in the House of Lords. // House of Lords Library, 5 март 2010. с. 12. Посетен на 5 юни 2010.
  86. Hardman, с. 213 – 214
  87. Bond, с. 66; Pimlott, с. 345 – 354
  88. Bradford, с. 123, 154, 176; Pimlott, с. 301, 315 – 316, 415 – 417
  89. Bradford, с. 181; Pimlott, с. 418
  90. Bradford, с. 181; Marr, с. 256; Pimlott, с. 419; Shawcross, с. 109 – 110
  91. а б Bond, с. 96; Marr, с. 257; Pimlott, с. 427; Shawcross, с. 110
  92. Pimlott, с. 428 – 429
  93. Pimlott, с. 449
  94. Hardman, с. 137; Roberts, с. 88 – 89; Shawcross, с. 178
  95. Pimlott, с. 336 – 337, 470 – 471; Roberts, с. 88 – 89
  96. а б Heinricks, Geoff. Trudeau: A drawer monarchist. // National Post. Toronto, 29 септември 2000. с. B12.
  97. Queen's 'fantasy assassin' jailed. // BBC News, 14 септември 1981. Посетен на 21 юни 2010.
  98. Lacey, с. 281; Pimlott, с. 476 – 477; Shawcross, с. 192
  99. McNeilly, Hamish. Intelligence documents confirm assassination attempt on Queen Elizabeth in New Zealand. // The Sydney Morning Herald. 1 март 2018. Посетен на 1 март 2018.
  100. Ainge Roy, Eleanor. 'Damn ... I missed': the incredible story of the day the Queen was nearly shot. // The Guardian. 13 януари 2018. Посетен на 1 март 2018.
  101. Bond, с. 115; Pimlott, с. 487; Shawcross, с. 127
  102. Lacey, с. 297 – 298; Pimlott, с. 491
  103. Bond, с. 188; Pimlott, с. 497
  104. Pimlott, с. 488 – 490
  105. Lacey, с. 293 – 294; Pimlott, с. 541
  106. Geddes, John. The day she descended into the fray. // Maclean's. 2012. с. 72.
  107. Pimlott, с. 515 – 516
  108. Pimlott, с. 538
  109. Annus horribilis speech. // Royal Household, 24 ноември 1992. Посетен на 18 април 2016.
  110. Pimlott, с. 519 – 534
  111. Lacey, с. 319; Marr, с. 315; Pimlott, с. 550 – 551
  112. Stanglin, Doug. German study concludes 25,000 died in Allied bombing of Dresden. // USA Today. 18 март 2010. Посетен на 19 март 2010.
  113. Brandreth, с. 377; Pimlott, с. 558 – 559; Roberts, с. 94; Shawcross, с. 204
  114. Brandreth, с. 377
  115. Bradford, с. 229; Lacey, с. 325 – 326; Pimlott, с. 559 – 561
  116. Bradford, с. 226; Hardman, с. 96; Lacey, с. 328; Pimlott, с. 561
  117. Pimlott, с. 562
  118. Brandreth, с. 356; Pimlott, с. 572 – 577; Roberts, с. 94; Shawcross, с. 168
  119. O'Sullivan, Jack. Watch out, the Roundheads are back. // The Independent. 5 март 1996. Посетен на 17 септември 2011.
  120. Pimlott, с. 578
  121. Brandreth, с. 357; Pimlott, с. 577
  122. Brandreth, с. 358; Hardman, с. 101; Pimlott, с. 610
  123. Bond, с. 134; Brandreth, с. 358; Marr, с. 338; Pimlott, с. 615
  124. MacQueen, Ken и др. The Jewel in the Crown. // Maclean's. 2012. с. 43 – 44.
  125. Bond, с. 134; Brandreth, с. 358; Lacey, с. 6 – 7; Pimlott, с. 616; Roberts, с. 98; Shawcross,с. 8
  126. Brandreth, с. 358 – 359; Lacey, с. 8 – 9; Pimlott, с. 621 – 622
  127. а б Bond, с. 134; Brandreth, с. 359; Lacey, с. 13 – 15; Pimlott, с. 623 – 624
  128. а б A speech by The Queen on her Golden Wedding Anniversary. // The Royal Household, 20 ноември 1997. Посетен на 10 февруари 2017.
  129. Bond, с. 156; Bradford, с. 248 – 249; Marr, с. 349 – 350
  130. Brandreth, с. 31
  131. Bond, с. 166 – 167
  132. Bond, с. 157
  133. Queen cancels visit due to injury. // BBC News, 26 октомври 2006. Посетен на 8 декември 2009.
  134. Alderson, Andrew. Revealed: Queen's dismay at Blair legacy. // The Telegraph. 28 май 2007. Посетен на 31 май 2010.
  135. Alderson, Andrew. Tony and Her Majesty: an uneasy relationship. // The Telegraph. 27 май 2007. Посетен на 31 май 2010.
  136. Queen celebrates diamond wedding. // BBC News, 19 ноември 2007. Посетен на 10 февруари 2017.
  137. A speech by the Queen to the United Nations General Assembly. // Royal Household, 6 юли 2010. Посетен на 18 април 2016.
  138. а б Queen addresses UN General Assembly in New York. // BBC News, 7 юли 2010. Посетен на 7 юли 2010.
  139. Royal tour of Australia: The Queen ends visit with traditional 'Aussie barbie'. // The Telegraph. 29 октомври 2011. Посетен на 30 октомври 2011.
  140. Bradford, с. 253
  141. Prince Harry pays tribute to the Queen in Jamaica. // BBC News, 7 март 2012. Посетен на 31 май 2012.
  142. Their Royal Highnesses The Prince of Wales and The Duchess of Cornwall to Undertake a Royal Tour of Canada in 2012. // Office of the Governor General of Canada, 14 декември 2011. Посетен на 31 май 2012.
  143. Rayner, Gordon. Queen and Duke of Edinburgh celebrate 65th wedding anniversary. // The Daily Telegraph. 19 ноември 2012. Посетен на 10 февруари 2017.
  144. UK to name part of Antarctica Queen Elizabeth Land. // BBC News, 18 декември 2012. Посетен на 6 април 2013.
  145. Canada's Olympic Broadcast Media Consortium Announces Broadcast Details for London 2012 Opening Ceremony, Friday. // 24 юли 2012. Посетен на 22 март 2015.
  146. Brown, Nicholas. How James Bond whisked the Queen to the Olympics. // BBC News, 27 юли 2012. Посетен на 27 юли 2012.
  147. Queen honoured with Bafta award for film and TV support. // BBC News, 4 април 2013. Посетен на 7 април 2013.
  148. Queen leaves hospital after stomach bug. // BBC News, 4 март 2013. Посетен на 4 март 2013.
  149. Queen to miss Commonwealth meeting. // BBC News, 7 май 2013. Посетен на 7 май 2013.
  150. The Queen undergoes eye surgery to remove cataract. // Yahoo.
  151. Elizabeth Set to Beat Victoria's Record as Longest Reigning Monarch in British History. // HuffPost. 6 септември 2014. Посетен на 28 септември 2014.
  152. Modh, Shrikant. The Longest Reigning Monarch Queen Elizabeth II. // Philately News. 11 септември 2015. Посетен на 20 ноември 2017.
  153. Enthralling 'Audience' puts Britain's queen in room with politicians. // Chicago Sun-Times. 24 август 2017. Посетен на 20 ноември 2017.
  154. Governor General to Host Special Event in Honour of Her Majesty's Historic Reign. // Office of the Secretary to the Governor General, 9 септември 2015. Посетен на 9 септември 2015.
  155. Queen Elizabeth II is now world's oldest monarch. // The Hindu, 24 януари 2015. Посетен на 20 ноември 2017.
  156. Queen becomes world's oldest monarch following death of King Abdullah of Saudi Arabia. // The Telegraph, 23 януари 2015. Посетен на 20 ноември 2017.
  157. Proctor, Charlie. BREAKING: The Queen becomes the world's oldest living Head of State following Mugabe resignation. // Royal Central. 21 ноември 2017. Посетен на 21 ноември 2017.
  158. Queen Elizabeth II will be the world's oldest head of state if Robert Mugabe is toppled. // msn.com. 14 ноември 2017. Посетен на 20 ноември 2017.
  159. Rayner, Gordon. The Blue Sapphire Jubilee: Queen will not celebrate 65th anniversary but instead sit in 'quiet contemplation' remembering father's death. // The Telegraph, 29 януари 2017. Посетен на 3 февруари 2017.
  160. Queen and Prince Philip portraits released to mark 70th anniversary. // The Guardian, 20 ноември 2017. Посетен на 20 ноември 2017.
  161. Brandreth, с. 370 – 371; Marr, с. 395
  162. Charles to be next Commonwealth head. // BBC News, 20 април 2018. Посетен на 21 април 2018.
  163. Personal flags. // Royal Household, 15 януари 2016. Посетен на 18 април 2016.

Външни препраткиРедактиране