Еркòле II д’Есте (на италиански: Ercole II d’Este; * 4 април 1508, Ферара, Херцогство Ферара; † 3 октомври 1559, пак там) е 4-ти херцог на Ферара, Модена и Реджо от 1534 г. до смъртта си,[1] генерален наместник на края на Франция (1528 – 1557).

Ерколе II д’Есте
херцог на Ферара, Модена и Реджо
Роден
Починал
3 октомври 1559 г. (51 г.)
ПогребанМанастир „Корпус Домини“ (Ферара)
РелигияКатолицизъм
Управление
Период31 октомври 1534 – 3 октомври 1559
ПредшественикАлфонсо I д’Есте
НаследникАлфонсо II д’Есте
Други титлихерцог на Шартър, граф на Жизор и господар на Монтаржи
Генерален наместник на краля на Франция
Герб
Семейство
РодЕсте (династия)
БащаАлфонсо I д’Есте
МайкаЛукреция Борджия
Братя/сестриАлесандро д’Есте
Иполито II д’Есте
Алесандро д’Есте
Елеонора д’Есте
Франческо д’Есте
Изабела Мария д’Есте
Природениː
Родриго Арагонски
Джовани Борджия (вероятен)
СъпругаРене Френска (1528)
ДецаАнна д’Есте
Алфонсо II д’Есте
Лукреция д’Есте
Елеонора д’Есте
Луиджи д’Есте
Ерколе II д’Есте в Общомедия

Отношенията със Светия престол са в центъра на неговата политика, като той внимава винаги да поддържа херцогството в баланс и в добри отношения с основните сили в Италия и Европа. Два проблема обаче белязват негативно тези му опити: съпругата му Рене Френска, която е твърде близка до калвинистките тези, и приемът на сефарадските евреи в херцогството. Неговият син и наследник Алфонсо II, по конкретни искания от Рим, отстранява майка си Рене, така че този потенциален проблем е преодолян, но същото не се случва с политиката на Есте към евреите. Следователно след смъртта на Алфонсо II, също и поради липсата на законни наследници, е постановено предаването на херцогството на Папската държава.[2]

Произход

редактиране

Той е втори син и дете на Алфонсо I д’Есте (* 1476 † 1534), херцог на Ферара, Модена и Реджо, и на втората му съпруга Лукреция Борджия (* 1480, † 1519), херцогиня на Ферара, Модена и Реджо, господарка на Непи, господарка на Сермонета и Басиано, херцогиня на Бишелие и княгиня на Салерно. Негови дядо и баба по бащина линия са херцозите на Ферара, Модена и Реджо Ерколе I д'Есте и Елеонора Арагонска. Негови дядо и баба по майчина линия са папа Александър VI и метресата му Ваноца Катанеи. Негов вуйчо е Чезаре Борджия, следователно той е братовчед на Франческо Борджия. По бащина линия е племенник на Изабела д'Есте и на кардинал Иполито д'Есте.

Има четири братя и две сестри:

Има и един или двама природени братя.

Биография

редактиране

Когато се ражда, баща му е във Венеция. Според тогавашният хроникьор Филипо Конти по време на тържествата за неговото раждане във Ферара има различни пожари и щети.[3]

Поради политически задължения през април 1528 г. Ерколе се жени за Рене Френска – втората дъщеря на френския крал Луи XII и Анна Бретанска.[4] Сватбата е отпразнувана в Сент Шапел в Париж и Рене получава значителна зестра и многобройни доходи от крал Франсоа I. Ерколе става херцог на Шартър, граф на Жизор и господар на Монтаржи.[5] Имат пет деца.

През 1534 г. той наследява баща си, ставайки херцог на Ферара през октомври с името „Ерколе II“. През първите години успява да поддържа политическия баланс между различните нужди на Дом Есте и мощните му съседи. Той знае как да контролира испанския и френския натиск и по-специално се възползва от относителната тишина, дължаща се на испанското надмощие през този период, въпреки че много от личните му връзки, особено бракът му, го свързват повече с френския двор. Той също така трябва да възпира непрекъснатите искания на Светия престол, които изискват отстраняването от неговия двор на заподозрените в ерес. Самият Жан Калвин е във Ферара през 1536 г. и съпругата на Ерколе II, Рене, след известна кореспонденция с протестантите, е обвинена, че се е обърнала към протестантството въпреки присъствието на специален трибунал на Инквизицията във Ферара. През 1554 г. Ерколе II обвинява жена си в ерес пред френския крал Анри II и инквизитора Ориц. Впоследствие тя признава факта, но не понася преки последствия.

Той продължава своята политика на толерантност към сефарадските евреи, които бягат от Испания, и също благодарение на тях отваря града за нова търговия.[6]

Преди това Ерколе II успява да разреши едно друго несъгласие с папството, произтичащо от нежеланието му да предостави събирането на данъци за битките срещу турците. Поради тази причина Павел III почти възнамерява да го отлъчи от Църквата: това не става само благодарение на споразумението, сключено през 1539 г. от Франческо, брат на Ерколе II, което включва плащането на 180 000 златни дуката на Римската курия.

През 1556 г. Ерколе II застава на страната на папа Павел IV и Франция срещу Испания, поставяйки се начело на антиимперската лига. Но след като интересът на французите към Неапол става очевиден, той се отказва от споразумението, защото иска Анри II да се погрижи за Милано. Чрез посредничеството на Козимо де Медичи Ерколе II сключва споразумение с испанците на 18 май 1558 г., което му позволява да запази владенията си непокътнати.[7]

 
Гробът на Ерколе II д'Есте

Дворът на Ферара при Ерколе II остава важен културен център не само за разпространението на Реформацията в Италия, чрез подкрепата на съпругата му Рената, но и за меценатството.

С него херцогската политика към сефарадските евреи, изгонени от Испания и Португалия и които намират убежище в град Ферара от времето на Ерколе I д'Есте, не се променя.[8] В съответствие с мислите на Джовани Пико дела Мирандола Ерколе II вярва в плодотворния диалог между еврейската и християнската доктрина.[9]

Умира през 1559 г. на 51-годишна възраст. Погребан е в манастира „Корпус Домини“ във Ферара.

Брак и потомство

редактиране
 
Рене Френска,
съпруга, худ. Жан Клуе

∞ 28 юни 1528 за френската принцеса Рене Френска (* 25 октомври 1510, дворец Блоа; † 12 юни 1574, Монтаржи), херцогиня на Шартър, дъщеря на френския крал Луи XII и на Анна Бретанска, от която има двама сина и три дъщери:

Ерколе II в изкуството

редактиране
 
Помпео Леони, Медал на Ерколе II д'Есте, 1554 г.
 
Досо Доси, Ерколе и пигмеите

Ерколе II е изобразен на скулптура на Просперо Согари Спани, известен като Клементе. Творбата, мраморен бюст с основа, е поръчана от херцога след указанията на неговия брат Иполито.

Досо Доси го изобразява в алегоричната картина „Херкулес и пигмеите“ около 1535 г.

Ликът на херцога се появява на много медали и монети, като например на медал на Помпео Леони от 1554 г. или в медала на Пасторино деи Пасторини от 1534 г.

Източници

редактиране
  1. Scritti di Nereo Alfieri, Lanfranco Caretti, Adriano Cavicchi, Adriano Franceschini, Eugenio Garin, Antonio Piromalli, Eugenio Riccomini, et al., Ferrara 1: Il Po, la cattedrale, la corte dalle origini al 1598, a cura di Renzo Renzi, Bruno Zevi (prefazione), Paolo Monti (fotografie), Bologna, Alfa stampa, 1969 (seconda ristampa dicembre 1977), с. 114
  2. Ferrara, in Treccani.it – Enciclopedie on line, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana
  3. Graziano Gruppioni, LA NOSTRA STORIA.Storie di storia ferrarese, Documenti per la storia di Ferrara, n. 2, Ferrara, 2G Editrice, 2010. с. 49-50
  4. Ercole II marchese d'Este, на treccani.it, Treccani
  5. ERCOLE II marchese d'Este, quarto duca di Ferrara, Modena e Reggio
  6. Ercole II d'Este
  7. Este, Ercole II d'
  8. Aron di Leone Leoni, La Nazione Ebraica Spagnola e Portoghese di Ferrara (1492-1559). I suoi rapporti col governo ducale e la popolazione locale e i suoi legami con le Nazioni Portoghesi di Ancona, Pesaro e Venezia, a cura di L. Graziani Secchieri, Firenze 2011
  9. Ferrara1: Po, Cattedrale e Corte p.114..

Външни препратки

редактиране
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ercole II Borgia в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​