Уикипедия

Иван Стефан

български владетел

Ива̀н Стѐфан (ок. 1300/1301 – 1373) е български цар за 8 месеца (1330 – 1331).

Иван Стефан
български владетел
Иван Стефан, цар на България и херцог на Дурацо, картина от неизвестен автор, 19 век, Софийска художествена галерия.
Иван Стефан, цар на България и херцог на Дурацо, картина от неизвестен автор, 19 век, Софийска художествена галерия.
Роден
Иван Стефан Шишман Асен
1308 г.
Починал
1373 г. (65 г.)
Управление
Периодавгуст 1330 – януари/февруари 1331
Коронацияавгуст 1330, Търново
ПредшественикМихаил III Шишман Асен
НаследникИван Александър
Други титлихерцог на Дурацо
Coat of arms of the Second Bulgarian Empire.svg
Семейство
РодШишмановци
БащаМихаил III Шишман Асен
МайкаАнна-Неда
Братя/сестриШишман II

Той е първороден син на цар Михаил III Шишман Асен и сръбската принцеса Анна-Неда. След като баща му се възкачва на търновския престол през 1323 г., Иван Стефан е посочен като съвладетел. Когато Михаил III решава да се разведе с Анна-Неда и да се ожени за Теодора Палеологина през 1324 г., Иван Стефан е заточен заедно с братята и майка си. През лятото на 1330 г., когато е около 30-годишен, става цар на България с помощта на чичо си Белаур и вуйчо си крал Стефан Дечански. След свалянето му от престола при преврат на търновските боляри, през февруари или март 1331 г. бяга във владенията на Белаур (брат на Михаил Асен III Шишман) в Ниш и оттам в Дубровник заедно с Анна-Неда. След това е експулсиран и от тези земи от Стефан Душан под натиска на Иван Александър. Умира вероятно в Неапол.

Произход и ранни годиниРедактиране

  Основна статия: Михаил III Шишман Асен

Иван Стефан е първороден син[1] на българския цар Михаил III Шишман Асен от първия му брак с Анна-Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан II Милутин[2] и унгарската принцеса Елизабет Арпад. По бащина линия е от династията на Шишмановците, а по майчина – от династиите Неманичи и Анжуйци. Кръстен е на дядо си Стефан II Милутин. След избора на баща му за български монарх през 1323 г., Иван Стефан е провъзгласен за негов съвладетел[1] и като такъв е изобразяван заедно с Михаил III Шишман върху изсечените медни монети от периода.[3]

През лятото на 1324 г. цар Михаил III Шишман се развежда с Анна-Неда по неизвестни причини, но вероятно политически, и се жени за Теодора Палеологина (вдовица на цар Теодор Светослав[4]), с което Иван Стефан е лишен от поста си на съвладетел и статута на престолонаследник.[1] Старата царица е заточена заедно с децата си някъде в българското царство.[5][6]

Царско управлениеРедактиране

Възкачване на престолаРедактиране

  Основни статии: Битка при Велбъжд и Анна Неда

След 1327 г. българският цар Михаил III Шишман Асен започва подготовка за война срещу Сърбия поради нарастващото ѝ влияние на Балканите, особено в Западна Македония. Той успява да привлече на своя страна Византия в лицето на нейния император Андроник III Палеолог и влашкия войвода Иванко I Басараб. Към лятото на 1330 г. той вече е готов за военни действия. Българските и ромейските сили нахлуват в сръбското кралство, но срещат отпора на крал Стефан Урош III Дечански.[7] До решителна битка между българи и сърби във войната се стига на 28 юли 1330 г. край Велбъжд.[8] Тя завършва с победа за сърбите. Изворите дават противоречиви сведения за съдбата на българския цар Михаил III Шишман, но са категорични в едно – сражението довежда до неговата смърт. Примирение на всички тези се достига с извода, че той е ранен тежко в битката, в резултат на което заловен от сръбските войски и умира в плен няколко дни по-късно.[9]

На 2 август (4 дни след битката) търновските боляри изпращат пратеници до крал Стефан Дечански в местността Мраката с предложение за мир.[10] Той забавя отговора си умишлено и го изпраща в писмо, с което приема мира.[5] В посланието си не предявява териториални претенции, а се задоволява да постави на трона свое протеже. От това се съди, че военната кампания на сърбите не е особено успешна[11] или те не са готови за голямо настъпление срещу българските земи поради появилите се в края на битката български войски, предвождани от деспотите Белаур и Александър.[2] Освен всичко южните сръбски граници все още са застрашени от ромейските сили на Андроник III. Тези причини карат Стефан Дечански да се откаже от по-нататъшно настъпление в българските земи и да намери друго решение за българо-сръбските отношения.[12] Така под натиска на Стефан Дечански е решено на българския престол да бъде възкачен Иван Стефан.[2]

След взимането на това решение е изпратено писмо до Анна-Неда и синовете ѝ да тръгнат веднага към Търново. Впоследствие в българската столица пристигат сръбски велможи, придружени от сръбска военна част, със задача да улеснят възкачването на Иван Стефан.[13][6] Те носят и писмото на Стефан Дечански, което нарежда, доста заповедно, на българските боляри да приемат племенника му за свой цар: „... както беше ваш господар и цар неговият баща Михаил цар, такъв да бъде за вас и неговия син Стефан, господар и цар ваш, и за всичко това да ме послушате“.[14] По този начин през втората половина на месец август 1330 г. Иван Стефан става цар на България.[15] Чрез него сърбите се надяват да засилят политическото си влияние в България.[11] След като това се случва, войските на Стефан Урош III Дечански напускат българските предели.[5]

Царуването на Иван Стефан продължава между седем и осем месеца. Счита се, че неговата майка фактически държи властта, докато той само де юре е неин титуляр. Защо той управлява съвместно с нея, въпреки че по това време е на около 30 години,[16] остава неясно.[15] Новият цар винаги е споменаван наравно с нея, а понякога тя дори го замества. Византийският историк Йоан Кантакузин дори пише, без да отбелязва царуването на Иван Стефан, че властта над българите е предадена на Анна и децата ѝ.[17] Същият казва, че „ (...) тя управляваше Мизия[18] след смъртта му [на Михаил III Шишман Асен]“.[19] Никифор Григора също свързва управлението на страната в този период с първата жена на цар Михаил III Шишман Асен и нейните роднини.[20]

Счита се, че с коронацията на Иван Стефан в Търново се обособяват 2 болярски групировки. Едната начело с Анна-Неда и чичото на новия цар – видинския деспот Белаур,[21] която подкрепя установилата се ситуация в страната, а другата се състои от привърженици на Асеневата династия, която, макар и не открито, вероятно е оглавена от ловешкия деспот Александър и която впоследствие надделява.[22] Към нея вероятно се отнасят и останалите членове на семейството на деспот Страцимир – баща на Александър.[21]

Реакция на ВизантияРедактиране

Възцаряването на Иван Стефан и мощното влияние на неговата майка принуждава вдовицата на цар Михаил III Шишман царица Теодора Палеологина да замине с децата си в Константинопол при своя брат – византийския император Андроник III.[23] Тя едва успява да спаси живота си с бягството.[24]

Това дава повод за императора да наруши съюзните си отношения с България, сключени във връзка с общи военни действия във войната срещу Сърбия от 1330 г.[25] Той свиква съвет от приближените си сановници, на който е решено да се изостави войната със Сърбия, понеже без подкрепата на България за сърбите е лесно да се отбраняват сами срещу ромеите. От друга страна един евентуален поход срещу българското царство изглежда обещаващ.[26] Така византийските сили, проникнали в Сърбия при общите българо-ромейски военни действия, са изтеглени и пренасочени към България, като императорът претендира да отмъсти за прогонването на сестра му от Търново.[27]

Василевсът пристига с част от войските си в Одрин, където събира още хора и не след дълго, през септември или най-късно октомври 1330 г.,[28] възползвайки се от безредиците в България, нахлува в българските земи в Тракия и превзема областта между Диампол (дн. Ямбол) и Черно море, включваща освен споменатия град и Анхиало, Месемврия, Аетос (дн. Айтос), Ктения, Русокастро и Диампол, които се предават без бой, след което военните действия са прекратени[20][29][30] поради недостиг на продоволствие.[28]

Тези значителни териториални загуби утежняват и без това тежкото положение на цар Иван Стефан, и вината несъмнено е хвърлена върху него. Противниците на сръбското влияние в страната се активизират.[31] Вероятно за това спомага и фактът, че земите на деспот Страцимир се намират именно в Южна България, която в този момент е под византийска заплаха.[21]

Сваляне от власт и изгнаниеРедактиране

 
Цар Иван Александър Асен

В създалото се положение Иван Стефан не успява да запази трона си. Недоволството към управлението на Анна-Неда прераства в открит бунт.[32]

През първите месеци на 1331 г.[33] протовестиарият Раксин и логотетът Филип организират успешен дворцов преврат.[34] За нов цар е избран племенникът на Михаил Шишман, ловешкият деспот Александър,[35][11] който остава известен в историята като цар Иван Александър Асен. Предполага се, че той изиграва най-дейна роля в свалянето на своя предшественик от престола.[35] Заговорниците може би дори се осланят на неговата военна сила, която не е далеч от Търново.[36]

По всяка вероятност съзаклятието среща широка подкрепа поради създалата се несигурност в страната и бездействието на Иван Стефан срещу византийското нашествие.[35] Заговорниците са улеснени и от междуособната война, която избухва по същото време в Сърбия и която не дава възможност на крал Стефан Урош III Дечански да се намеси в конфликта и да подпомогне поставения от него на българския трон негов племенник и сестра си Анна Неда.[33] Деспот Белаур, като най-изявен поддръжник на Иван Стефан и съответно противник на организирания срещу него преврат, реагира срещу промяната на българския престол, но понеже няма достатъчно влияние в Търново, премества центъра на съпротивата си в своя видински апанаж, като отнема тази територия от царството. Действията му не довеждат до нови политически изменения в България.[37]

В изгнаниеРедактиране

Вече бивш цар, Иван Стефан заедно с майка си бяга в Сърбия при крал Стефан Дечански.[38] Неговият брат Шишман II, за разлика от тях, отива във владенията на Златната орда.[39][40] Това те правят без знанието и против волята на цар Иван Александър.[41]

Остават само за около година и половина в Сърбия, защото след скорошната смърт на сръбския крал през 1331 г. и възкачването на сина му Стефан Душан на престола на 8 септември 1331 г.[32] се стига до подобряване на отношенията с България, които са скрепени на Великден 1332 г. с брак между новия сръбски владетел и сестрата на българския цар Иван Александър, Елена. Анна-Неда и Иван Стефан са принудени от новия крал да напуснат Сърбия[4][42] и се установяват в Дубровник през същата година.[43] Там, според серия документи, семейството на бившата царица остава поне до 1347 г.[44][45] Не е известно дали Иван Стефан е при тях през целия този период.[42]

Вероятно се установяват в Дубровник, а не директно при неаполитанските си роднини, защото имат известна надежда за връщането си на българския престол и така могат да наблюдават събитията в България от по-близо.[46] Хронистът Юниус Рести твърди, че през 1333 г. Анна Неда е изпратена в Константинопол, за да не се предизвика война между Дубровник и Сърбия, тъй като сръбският крал изисква по молба на цар Иван Александър предаването на бившата българска царица и нейния син. Не е сигурно дали известието е истина, факт е обаче, че Анна Неда и децата ѝ отново се намират в Дубровник през 1335 според един от документите.[47] По-нататъшната съдба на Иван Стефан и тази на семейството му е несигурна.

Години в ИталияРедактиране

Липсата на конкретни изворови данни кара различни представители на историографията да изградят различни теории и версии за по-късния развой на събитията. Често личността на Иван Стефан се свързва с тази на „Людовик“ – неизвестен син на български цар и племенник на неаполитанския крал, на който е давана месечна издръжка от неговия чичо крал Роберт I Анжуйски.[48] Според по-нови изследвания на доцент д-р. Петър Николов Зиков, за да заблуди българите и сърбите, царицата Анна Неда обявила, че синът и е умрял и дори му устроила фиктивно погребение в един бенедиктиснски манастир на остров Крон, полагайски в земята един действително починал дубровнишки търговец. След този театър българският принц откраднал самоличността на мъртвия търговец и под името Никола Цапина напуснал Дубровник. Той пристига с майка си в Неапол през декември 1338 г. и се установява да живее там, при двора на крал Роберто I Мъдри.[49] Някои автори отъждествяват споменатия Людовико с Иван Стефан, а едновременно с това и с един неизвестен български цар, живял в Дубровник и в Италия през средата на XIV в., който се споменава в документи от 1361 – 1363 г.[50] Така според Детлев Швенике,[51] а с известни разминавания и според Константин Иречек,[52] след като напуска Дубровник Иван Стефан отива в Неапол, Южна Италия, където под името „Лудовикус“ („Людовик“ при Иречек) се жени за Мария, извънбрачна дъщеря на княза на Таранто - Филипo I. Напоследък обаче, благодарение на изледванията на Ян Младжов и Петър Николов-Зиков стана ясно, защо Иван Стефан е назоваван в изворите с католическото име "Людовико". От писмата на Людовико де Таранто е видно, че при сключването на брака с извънбрачната дъщеря на Филипо де Таранто, Иван Стефан е бил наречен Людовико и обявен за "катехумен", очакващ официалното си католическо кръщение.

През 1342 г. придружава бъдещия император Йоан VI Кантакузин при бягството му от Константинопол. 20 години по-късно, през 1363 г., той е пленен в Гуардавале заедно с един български епископ от свитата му при една междуособна война за възстановяване на църковната държава на папата, на чиято страна се сражава, и отведен в затвор в Сиена. През 1373 г. умира в Неапол. Детлев Швенике пише също, че може би той загива в същата 1373 г. при Слобица. Разликата в тълкуването на данните от Швенике и Иречек се състои в това, че Иречек изобщо не се спира на евентуален брак. Освен това според Иречек Иван Стефан отива сам в Италия, без другите членове на фамилията си. Останалото съвпада. Петър Ников разглежда живота на Людовик почти по същия начин, но не го отъждествява с Иван Стефан, а със споменатия по-горе негов брат Шишман.[53]

Александър Бурмов отхвърля възможността Людовик и Иван Стефан да са едно и също лице, тъй като последният не е просто син на цар, а сам носи тази титла и следва да се споменава с нея. Според него твърденията за съвпадение с неизвестния владетел от средата на XIV век са произволни поради липсата на доказателства. Той приема, че Людовик със сигурност е член на семейството на Анна-Неда, а може би и син на Иван Стефан, но това остава само предположение, понеже според него няма достатъчно данни.[54] Стъпвайки на тези разсъждения Иван Печев счита, че Людовик е племенник на Иван Стефан.[55]

Иван Божилов също отрича всякакви отъждествявания спрямо Людовик. Според него той е отделна личност и тъй като отхвърля и възможността за евентуална съпруга на Иван Стефан поради липса на данни за това, счита че той не би могъл да бъде негов син. Освен това едва ли би бил наречен племенник на неаполитанския крал при тази далечна връзка между тях. Според него Людовик следва да бъде разглеждан като неизвестен до момента брат на Иван Стефан и съответно син на цар Михаил III Шишман Асен от Анна Неда, който някак се добира до Неапол.[56] Това мнение се поддържа и от Васил Гюзелев.[44]

Родословие[57]Редактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
неизвестен
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
деспот Шишман I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
неизвестна
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Михаил III Шишман Асен
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Иван Асен II
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
дъщеря на севастократорица Ана-Теодора Асенина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
царица Ирина Комнина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Иван Стефан
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
крал Стефан Урош I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
крал Стефан II Милутин
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
кралица Елена Ангелина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
царица Анна Неда
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
крал Ищван V
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елизабет Арпад
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елизабет Куманката
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. ↑ а б в Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 139
  2. ↑ а б в Томов, Тома, „Към въпроса за Велбъждката битка“, в Анамнеза, год.I, 2006, бр.3, с. 47
  3. ↑ Мушмов, М. „Монетите и печатите на българските царе“, С., 1924, с. 103 – 105; Дочев, К. „Монети и парично обръщение в Търново (XII-XIV в.)“, В. Търново, 1992, с. 89 – 91
  4. ↑ а б Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 96.
  5. ↑ а б в Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268
  6. ↑ а б Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 343 – 344
  7. ↑ Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 570 – 571.
  8. ↑ Томов, Тома, „Към въпроса за Велбъждката битка“, в Анамнеза, год.I, 2006, бр.3, с. 37; Овчаров, Д. „Човек дори добре да живее умира“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Наука и изкуство, С., 1992, с. 128
  9. ↑ Иванов, Й. „Български старини из Македония“, София 1970 г., стр. 132 – 134; Овчаров, Д. „Човек дори добре да живее умира“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Наука и изкуство, С., 1992, с. 128; Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 126 – 127; Още за битката и различни легенди и предания около нея вж. при Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 181 – 185.
  10. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 265, 267.
  11. ↑ а б в Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 185
  12. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 267
  13. ↑ Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 141
  14. ↑ Цит. по Начев, В. „Български царски грамоти“, ИК „Христо Ботев“, С., 1996, с. 111
  15. ↑ а б Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 266
  16. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 269
  17. ↑ Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 139, 141
  18. ↑ Има се предвид българското царство.
  19. ↑ Ioannis Cantacuzeni ex-imperatoris historiarum libri IV. Ed. L. Schopen, III, Bonnae, 1832, p. 19 – 20.
  20. ↑ а б Nicephorus Gregoras. „Nicephori Gregorae Byzantina historia“ Vol. I, ed. Schopen, 1829., p. 457 – 458
  21. ↑ а б в Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 270
  22. ↑ Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 575.
  23. ↑ Nicephorus Gregoras. „Nicephori Gregorae Byzantina historia“ Vol. I, ed. Schopen, 1829., p. 457
  24. ↑ Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 267; Така и Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268, според него прокуждането на Теодора от Търново може би съставлява част от клаузите в мирния договор между България и Сърбия.
  25. ↑ Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 180, 186.
  26. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 270 – 271
  27. ↑ Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 574 – 575
  28. ↑ а б Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 271
  29. ↑ История на България, Том 3, БАН, София 1982, с. 334
  30. ↑ Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 186.
  31. ↑ Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 575; Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 267;
  32. ↑ а б Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 345
  33. ↑ а б Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 273.
  34. ↑ Андреев, М., Д. Ангелов „История на българската феодална държава и право“, 4 изд., Наука и изкуство, С., 1972, с. 149. Там още и за техните титли.
  35. ↑ а б в Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 272.
  36. ↑ Както се спомена, тогава той бил ловешки деспот. За мнението вж. Трифонов, Ю. „Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждката битка“, сп. на БАН, кн. XLIII, С., 1930, с. 76 – 77
  37. ↑ Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 135.
  38. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 274
  39. ↑ Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 142.
  40. ↑ Иречек отъждествява този брат със самия Иван Стефан (понеже Шишман е бащиното му име), според него след това той бяга в Константинопол, а впоследствие в Италия (вж. по-долу за неговата теза) Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 346 – 347. Тази теория е подробно разгледана и напълно опровергана в Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 91 – 95.
  41. ↑ Трифонов, Ю. „Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждката битка“, сп. на БАН, кн. XLIII, С., 1930, с. 77.
  42. ↑ а б Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 140.
  43. ↑ Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 267; Според някои предоставянето на убежище на царски наследници от Дубровник е включено като клауза в договора между Републиката и цар Михаил III Шишман Асен, вж. Печев, Ив. „Грамотата на Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 64
  44. ↑ а б Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 581, бел. 86.
  45. ↑ Документите се отнасят до годините 1332, 1335, 1338, 1340, 1343, 1345, 1346, по Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 275, същият предполага, че Анна-Неда спира да се споменава във всички документи с нейната смърт. Печев, Ив. добавя и годината 1337, без да споменава съображенията си, вж. „Грамотата на цар Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 68.
  46. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 274
  47. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 274, бел. 3 и с. 275
  48. ↑ „Lodoyco filio incliti imperatoris Bulgariae nepoli nostro carissimo“, както е посочен в документа за плащането. Цит. по Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148
  49. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 276 – 277
  50. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 277; Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148 – 149
  51. ↑ Detlev Schwennicke, Europäische Stammtafeln, Band II (1984) Tafel, p. 172
  52. ↑ Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 346 – 347
  53. ↑ Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 98 – 99. Отликите в неговата теза са същите като у Иречек. Тезата му за отъждествяването между Людовик и Шишман е разгледана и опровергана от Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 276 – 277.
  54. ↑ Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 277 – 278.
  55. ↑ Печев, Ив. „Грамотата на цар Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 65
  56. ↑ Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148
  57. ↑ Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, Табло I

Външни препраткиРедактиране

Част от Българо-византийските конфликти.
Част от Българо-сръбските конфликти.
Михаил III Шишман Асен → цар на България (1330 – 1331) → Иван Александър
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Стефан&oldid=11496446“.