Отваря главното меню

Ива̀н Стѐфан (или Иван Степан[1]) (ок. 1300/1301 – 1373) е български цар за 8 месеца (1330 – 1331).

Иван Стефан
цар на България
Лични данни
Управление август 1330-януари/февруари 1331
Коронация август 1330, Търново
Пълно име Иван Стефан Шишман Асен
Роден
Починал
1373 г. (65 г.)
Предшественик цар Михаил III Шишман Асен
Наследник цар Иван Александър Асен
Семейство
Династия Шишмановци / Асеневци
Баща Михаил III Шишман Асен
Майка царица Анна-Неда
Брак неизвестна (?)
Потомци Людовик Асен (?)

Той е първороден син на цар Михаил III Шишман Асен и Анна Неда. След като баща му се възкачва на търновския престол през 1323 г., Иван Стефан е посочен като съвладетел. Когато Михаил III Шишман Асен решава да се разведе с Анна Неда и да се ожени за Теодора Палеологина през 1324 г., Иван Стефан е заточен заедно с братята и майка си. През лятото на 1330 г., когато е около 30-годишен, става цар на България с помощта на чичо си Белаур и вуйчо си крал Стефан Дечански. След свалянето му от престола при преврат на търновските боляри, през февруари или март 1331 г. бяга във владенията на Белаур (брат на Михаил III Шишман Асен) в Ниш и оттам в Дубровник заедно с Анна Неда. След това е експулсиран и от тези земи от Стефан Душан под натиска на Иван Александър. Умира вероятно в Неапол.

Произход и ранни годиниРедактиране

Иван Стефан е първороден син[2] на българския цар Михаил III Шишман Асен от първия му брак с Анна Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан II Милутин[3] и внучка на българския цар Георги I Тертер[4][5]. След избора на баща му за български монарх през 1323 г., Иван Стефан е провъзгласен за негов съвладетел[2] и като такъв е изобразяван заедно с Михаил III Шишман върху изсечените медни монети от периода[6].

През лятото на 1324 г. цар Михаил III Шишман се развежда с Анна Неда по неизвестни причини, но вероятно политически, и се жени за Теодора Палеологина (вдовица на цар Теодор Светослав[7]), с което Иван Стефан е лишен от поста си на съвладетел и статута на престолонаследник[2]. Старата царица е заточена заедно с децата си някъде в българското царство[8][9].

Царско управлениеРедактиране

Възкачване на престолаРедактиране

След 1327 г. българският цар Михаил III Шишман Асен започва подготовка за война срещу Сърбия поради нарастващото ѝ влияние на Балканите, особено в Западна Македония. Той успява да привлече на своя страна Византия в лицето на нейния император Андроник III Палеолог и влашкия войвода Иванко I Басараб. Към лятото на 1330 г. той вече е готов за военни действия. Българските и ромейските сили нахлуват в сръбското кралство, но срещат отпора на крал Стефан Урош III Дечански[10]. До решителна битка между българи и сърби във войната се стига на 28 юли 1330 г. край Велбъжд[11]. Тя завършва с победа за сърбите. Изворите дават противоречиви сведения за съдбата на българския цар Михаил III Шишман, но са категорични в едно – сражението довежда до неговата смърт. Примирение на всички тези се достига с извода, че той е ранен тежко в битката, в резултат на което заловен от сръбските войски и умира в плен няколко дни по-късно[12].

На 2 август (4 дни след битката) търновските боляри изпращат пратеници до крал Стефан Дечански в местността Мраката с предложение за мир.[13] Той забавя отговора си умишлено и го изпраща в писмо, с което приема мира[8]. В посланието си не предявява териториални претенции, а се задоволява да постави на трона свое протеже. От това се съди, че военната кампания на сърбите не е особено успешна[14] или те не са готови за голямо настъпление срещу българските земи поради появилите се в края на битката български войски, предвождани от деспотите Белаур и Александър[3]. Освен всичко южните сръбски граници все още са застрашени от ромейските сили на Андроник III. Тези причини карат Стефан Дечански да се откаже от по-нататъшно настъпление в българските земи и да намери друго решение за българо-сръбските отношения[15]. Така под натиска на Стефан Дечански е решено на българския престол да бъде възкачен Иван Стефан[3].

След взимането на това решение е изпратено писмо до Анна-Неда и синовете ѝ да тръгнат веднага към Търново. Впоследствие в българската столица пристигат сръбски велможи, придружени от сръбска военна част, със задача да улеснят възкачването на Иван Стефан[16][9]. Те носят и писмото на Стефан Дечански, което нарежда, доста заповедно, на българските боляри да приемат племенника му за свой цар: „... както беше ваш господар и цар неговият баща Михаил цар, такъв да бъде за вас и неговия син Стефан, господар и цар ваш, и за всичко това да ме послушате“[17]. По този начин през втората половина на месец август 1330 г. Иван Стефан става цар на България[4]. Чрез него сърбите се надяват да засилят политическото си влияние в България[14]. След като това се случва, войските на Стефан Урош III Дечански напускат българските предели[8].

Царуването на Иван Стефан продължава между седем и осем месеца. Счита се, че неговата майка фактически държи властта, докато той само де юре е неин титуляр. Защо той управлява съвместно с нея, въпреки че по това време е на около 30 години[18], остава неясно[4]. Новият цар винаги е споменаван наравно с нея, а понякога тя дори го замества. Византийският историк Йоан Кантакузин дори пише, без да отбелязва царуването на Иван Стефан, че властта над българите е предадена на Анна и децата ѝ[19]. Същият казва, че „ (...) тя управляваше Мизия[20] след смъртта му [на Михаил III Шишман Асен]“[21]. Никифор Григора също свързва управлението на страната в този период с първата жена на цар Михаил III Шишман Асен и нейните роднини[22].

Счита се, че с коронацията на Иван Стефан в Търново се обособяват 2 болярски групировки. Едната начело с Анна-Неда и чичото на новия цар – видинския деспот Белаур[23], която подкрепя установилата се ситуация в страната, а другата се състои от привърженици на Асеневата династия, която, макар и не открито, вероятно е оглавена от ловешкия деспот Александър и която впоследствие надделява[24]. Към нея вероятно се отнасят и останалите членове на семейството на деспот Страцимир – баща на Александър[23].

Реакция на ВизантияРедактиране

Възцаряването на Иван Стефан и мощното влияние на неговата майка принуждава вдовицата на цар Михаил III Шишман царица Теодора Палеологина да замине с децата си в Константинопол при своя брат – византийския император Андроник III.[25] Тя едва успява да спаси живота си с бягството[26].

Това дава повод за императора да наруши съюзните си отношения с България, сключени във връзка с общи военни действия във войната срещу Сърбия от 1330 г.[27] Той свиква съвет от приближените си сановници, на който е решено да се изостави войната със Сърбия, понеже без подкрепата на България за сърбите е лесно да се отбраняват сами срещу ромеите. От друга страна един евентуален поход срещу българското царство изглежда обещаващ[28]. Така византийските сили, проникнали в Сърбия при общите българо-ромейски военни действия, са изтеглени и пренасочени към България, като императорът претендира да отмъсти за прогонването на сестра му от Търново[29].

Василевсът пристига с част от войските си в Одрин, където събира още хора и не след дълго, през септември или най-късно октомври 1330 г.[30], възползвайки се от безредиците в България, нахлува в българските земи в Тракия и превзема областта между Диампол (дн. Ямбол) и Черно море, включваща освен споменатия град и Анхиало, Месемврия, Аетос (дн. Айтос), Ктения, Русокастро и Диампол, които се предават без бой, след което военните действия са прекратени[22][31][32] поради недостиг на продоволствие[30].

Тези значителни териториални загуби утежняват и без това тежкото положение на цар Иван Стефан, и вината несъмнено е хвърлена върху него. Противниците на сръбското влияние в страната се активизират[33]. Вероятно за това спомага и фактът, че земите на деспот Страцимир се намират именно в Южна България, която в този момент е под византийска заплаха.[23]

Сваляне от власт и изгнаниеРедактиране

 
Цар Иван Александър Асен

В създалото се положение Иван Стефан не успява да запази трона си. Недоволството към управлението на Анна-Неда прераства в открит бунт[34].

През първите месеци на 1331 г.[35] протовестиарият Раксин и логотетът Филип организират успешен дворцов преврат[36]. За нов цар е избран племенникът на Михаил Шишман, ловешкият деспот Александър[37][14], който остава известен в историята като цар Иван Александър Асен. Предполага се, че той изиграва най-дейна роля в свалянето на своя предшественик от престола[37]. Заговорниците може би дори се осланят на неговата военна сила, която не е далеч от Търново[38].

По всяка вероятност съзаклятието среща широка подкрепа поради създалата се несигурност в страната и бездействието на Иван Стефан срещу византийското нашествие[37]. Заговорниците са улеснени и от междуособната война, която избухва по същото време в Сърбия и която не дава възможност на крал Стефан Урош III Дечански да се намеси в конфликта и да подпомогне поставения от него на българския трон негов племенник и сестра си Анна Неда[35]. Деспот Белаур, като най-изявен поддръжник на Иван Стефан и съответно противник на организирания срещу него преврат, реагира срещу промяната на българския престол, но понеже няма достатъчно влияние в Търново, премества центъра на съпротивата си в своя видински апанаж, като отнема тази територия от царството. Действията му не довеждат до нови политически изменения в България[39].

В изгнаниеРедактиране

Вече бивш цар, Иван Стефан заедно с майка си и братята си бяга в Сърбия при крал Стефан Дечански[40]. Единствено неговият брат Шишман, за разлика от тях, отива във владенията на Златната орда.[41][42] Това те правят без знанието и против волята на цар Иван Александър[43].

Остават само за около година и половина в Сърбия, защото след скорошната смърт на сръбския крал през 1331 г. и възкачването на сина му Стефан Душан на престола на 8 септември 1331 г.[34] се стига до подобряване на отношенията с България, които са скрепени на Великден 1332 г. с брак между новия сръбски владетел и сестрата на българския цар Иван Александър, Елена. Анна-Неда и Иван Стефан са принудени от новия крал да напуснат Сърбия[7][44] и се установяват в Дубровник през същата година[45]. Там, според серия документи, семейството на бившата царица остава поне до 1347 г.[46][47] Не е известно дали Иван Стефан е при тях през целия този период.[44]

Вероятно се установяват в Дубровник, а не директно при неаполитанските си роднини, защото имат известна надежда за връщането си на българския престол и така могат да наблюдават събитията в България от по-близо[48]. Хронистът Юниус Рести твърди, че през 1333 г. Анна Неда е изпратена в Константинопол, за да не се предизвика война между Дубровник и Сърбия, тъй като сръбският крал изисква по молба на цар Иван Александър предаването на бившата българска царица и нейния син. Не е сигурно дали известието е истина, факт е обаче, че Анна Неда и децата ѝ отново се намират в Дубровник през 1335 според един от документите[49]. По-нататъшната съдба на Иван Стефан и тази на семейството му е несигурна.

Години в Италия?Редактиране

Липсата на конкретни изворови данни кара различни представители на историографията да изградят различни теории и версии за по-късния развой на събитията. Често личността на Иван Стефан се свързва по някакъв начин с тази на „Людовик“ – неизвестен син на български цар и племенник на неаполитанския крал, на който е давана месечна издръжка от неговия чичо крал Роберт I Анжуйски[50]. Той пристига в Неапол през декември 1338 г. и се установява да живее там, при двора на краля[51].

Някои автори отъждествяват споменатия Людовик с Иван Стефан, а едновременно с това и с един неизвестен български цар, живял в Дубровник и в Италия през средата на XIV в., който се споменава в документи от 1361 – 1363 г.[52] Така според Детлев Швенике[53], а с известни разминавания и според Константин Иречек[54], след като напуска Дубровник Иван Стефан отива с майка си в Неапол, Южна Италия, където под името „Лудовикус“ („Людовик“ при Иречек) се жени за извънбрачната дъщеря на княза на Таренто Филип I. Бракът остава бездетен. През 1342 г. придружава бъдещия император Йоан VI Кантакузин при бягството му от Константинопол. 20 години по-късно, през 1363 г., той е пленен в Гуардавале заедно с един български епископ от свитата му при една междуособна война за възстановяване на църковната държава на папата, на чиято страна се сражава, и отведен в сиенския затвор. През 1373 г. умира в Неапол. Детлев Швенике пише също, че може би той загива в същата 1373 г. при Слобица. Разликата в тълкуването на данните от Швенике и Иречек се състои в това, че Иречек изобщо не се спира на евентуален брак. Освен това според Иречек Иван Стефан отива сам в Италия, без другите членове на фамилията си. Останалото съвпада. Петър Ников разглежда живота на Людовик почти по същия начин, но не го отъждествява с Иван Стефан, а със споменатия по-горе негов брат Шишман[55].

Александър Бурмов отхвърля възможността Людовик и Иван Стефан да са едно и също лице, тъй като последният не е просто син на цар, а сам носи тази титла и следва да се споменава с нея. Според него твърденията за съвпадение с неизвестния владетел от средата на XIV век са произволни поради липсата на доказателства. Той приема, че Людовик със сигурност е член на семейството на Анна-Неда, а може би и син на Иван Стефан, но това остава само предположение, понеже според него няма достатъчно данни[56]. Стъпвайки на тези разсъждения Иван Печев счита, че Людовик е племенник на Иван Стефан[57].

Иван Божилов също отрича всякакви отъждествявания спрямо Людовик. Според него той е отделна личност и тъй като отхвърля и възможността за евентуална съпруга на Иван Стефан поради липса на данни за това, счита че той не би могъл да бъде негов син. Освен това едва ли би бил наречен племенник на неаполитанския крал при тази далечна връзка между тях. Според него Людовик следва да бъде разглеждан като неизвестен до момента брат на Иван Стефан и съответно син на цар Михаил III Шишман Асен от Анна Неда, който някак се добира до Неапол[58]. Това мнение се поддържа и от Васил Гюзелев[46].

Родословие[59]Редактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
неизвестен
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
деспот Шишман I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
неизвестна
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Михаил III Шишман Асен
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Иван Асен II
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
дъщеря на севастократорица Ана-Теодора Асенина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
царица Ирина Комнина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Иван Стефан
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
крал Стефан Урош I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
крал Стефан II Милутин
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
кралица Елена Ангелина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
царица Анна Неда
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Георги I Тертер
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
кралица Анна Тертер
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
царица Кира-Мария Асенина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

БележкиРедактиране

  1. Така в Попруженко, М. Г. „Български старини, кн. VIII“, „Синодик царя Борила“, БАН, С., 1928, с. XL
  2. а б в Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 139
  3. а б в Томов, Тома, „Към въпроса за Велбъждката битка“, в Анамнеза, год.I, 2006, бр.3, с. 47
  4. а б в Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 266
  5. По бащина линия е от династията на Неманичите, а по майчина – от династиите Тертеровци и Асеневци.
  6. Мушмов, М. „Монетите и печатите на българските царе“, С., 1924, с. 103 – 105; Дочев, К. „Монети и парично обръщение в Търново (XII-XIV в.)“, В. Търново, 1992, с. 89 – 91
  7. а б Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 96.
  8. а б в Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268
  9. а б Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 343 – 344
  10. Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 570 – 571.
  11. Томов, Тома, „Към въпроса за Велбъждката битка“, в Анамнеза, год.I, 2006, бр.3, с. 37; Овчаров, Д. „Човек дори добре да живее умира“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Наука и изкуство, С., 1992, с. 128
  12. Иванов, Й. „Български старини из Македония“, София 1970 г., стр. 132 – 134; Овчаров, Д. „Човек дори добре да живее умира“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Наука и изкуство, С., 1992, с. 128; Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 126 – 127; Още за битката и различни легенди и предания около нея вж. при Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 181 – 185.
  13. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 265, 267.
  14. а б в Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 185
  15. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 267
  16. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 141
  17. Цит. по Начев, В. „Български царски грамоти“, ИК „Христо Ботев“, С., 1996, с. 111
  18. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 269
  19. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 139, 141
  20. Има се предвид българското царство.
  21. Ioannis Cantacuzeni ex-imperatoris historiarum libri IV. Ed. L. Schopen, III, Bonnae, 1832, p. 19 – 20.
  22. а б Nicephorus Gregoras. „Nicephori Gregorae Byzantina historia“ Vol. I, ed. Schopen, 1829., p. 457 – 458
  23. а б в Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 270
  24. Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 575.
  25. Nicephorus Gregoras. „Nicephori Gregorae Byzantina historia“ Vol. I, ed. Schopen, 1829., p. 457
  26. Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 267; Така и Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268, според него прокуждането на Теодора от Търново може би съставлява част от клаузите в мирния договор между България и Сърбия.
  27. Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 180, 186.
  28. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 270 – 271
  29. Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 574 – 575
  30. а б Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 271
  31. История на България, Том 3, БАН, София 1982, с. 334
  32. Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 186.
  33. Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 575; Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 267;
  34. а б Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 345
  35. а б Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 273.
  36. Андреев, М., Д. Ангелов „История на българската феодална държава и право“, 4 изд., Наука и изкуство, С., 1972, с. 149. Там още и за техните титли.
  37. а б в Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 272.
  38. Както се спомена, тогава той бил ловешки деспот. За мнението вж. Трифонов, Ю. „Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждката битка“, сп. на БАН, кн. XLIII, С., 1930, с. 76 – 77
  39. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 135.
  40. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 274
  41. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 142.
  42. Иречек отъждествява този брат със самия Иван Стефан (понеже Шишман е бащиното му име), според него след това той бяга в Константинопол, а впоследствие в Италия (вж. по-долу за неговата теза) Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 346 – 347. Тази теория е подробно разгледана и напълно опровергана в Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 91 – 95.
  43. Трифонов, Ю. „Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждката битка“, сп. на БАН, кн. XLIII, С., 1930, с. 77.
  44. а б Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 140.
  45. Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 267; Според някои предоставянето на убежище на царски наследници от Дубровник е включено като клауза в договора между Републиката и цар Михаил III Шишман Асен, вж. Печев, Ив. „Грамотата на Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 64
  46. а б Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 581, бел. 86.
  47. Документите се отнасят до годините 1332, 1335, 1338, 1340, 1343, 1345, 1346, по Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 275, същият предполага, че Анна-Неда спира да се споменава във всички документи с нейната смърт. Печев, Ив. добавя и годината 1337, без да споменава съображенията си, вж. „Грамотата на цар Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 68.
  48. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 274
  49. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 274, бел. 3 и с. 275
  50. „Lodoyco filio incliti imperatoris Bulgariae nepoli nostro carissimo“, както е посочен в документа за плащането. Цит. по Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148
  51. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 276 – 277
  52. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 277; Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148 – 149
  53. Detlev Schwennicke, Europäische Stammtafeln, Band II (1984) Tafel, p. 172
  54. Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 346 – 347
  55. Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 98 – 99. Отликите в неговата теза са същите като у Иречек. Тезата му за отъждествяването между Людовик и Шишман е разгледана и опровергана от Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 276 – 277.
  56. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 277 – 278.
  57. Печев, Ив. „Грамотата на цар Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 65
  58. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148
  59. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, Табло I

Външни препраткиРедактиране