Италиански войни

Италиански войни се наричат серия конфликти, засягащи Италия в края на ХV и началото на ХVІ в. От една страна са амбициите на Франция да се докаже като велика сила на този терен, от друга – могъщият род на австрийските Хабсбурги. Вътрешните проблеми на Италия (враждата между малките държави в нея) способстват за началото на войните. Последиците са разоряване на големи региони на юг от Алпите и отстъпление на Италия от позицията на най-богат регион в Европа.

Италиански войни
Главни сражения от Италианските войни
Главни сражения от Италианските войни
Информация
Период 1494 – 1516 г.
Място Италия

Италианските войни са две, след което преминават във войните между Хабсбурги и Валоа.

Времеви обхватРедактиране

Под понятието Италиански войни повечето историци разбират всички войни (общо осем), които се водят между 1494 и 1559 г.[1] Има и други виждания по въпроса. В The Cambridge modern history (том 1),[2] както и според Ламар Йенсен[3] „италиански“ са войните от 1494 до 1516 г. След това Италия постепенно излиза от фокуса на враждуващите страни.

Италия в края на ХV в.Редактиране

 
Италия според мира в Лоди (1454) – половин столетие преди началото на Италианските войни

В този исторически момент Италия представлява сбор от независими държави. Това е един малък свят на интриги, войни и съюзи. За удовлетворяване на амбициите си повечето правителства използват наемни армии (прочутите кондотиери). На север някога могъщото Миланско херцогство е обхванато от размирици, причинени от амбициите на Лодовико Моро, който през 1480 г. отнема престола от законния херцог. То е притиснато от Венецианската република, която се стреми да се разшири за негова сметка, но в действителност вече е преминала зенита на своята сила.[4] Тя е съчетание от земи на континента и многобройни острови и бази в източното Средиземноморие. На северозапад силното Савойско херцогство е въвлечено във френската орбита. Останалите държави в Северна Италия са републиките Флоренция и Генуа, Мантуа под властта на рода Гонзага и Модена под властта на рода Есте.[5]

В средата Апенинският полуостров е разделен от папските земи, но те също са конгломерат от полу-независими феодални владения. Само най-южните краища са под властта на чужда династия – арагонските Трастамара. Когато през 1458 г. умира Алфонсо V, неговият брат Хуан ІІ получава Сицилия, докато незаконният му син Феранте взема Неапол. Там обаче доскорошните владетели от Анжуйската династия все още имат подкрепа и солидни претенции. През 1494 г. Феранте умира и това предизвиква буря от амбиции.

Първата война (1494 – 1495)Редактиране

 
Походът на Шарл VІІІ в Италия

Във Франция крал Шарл VІІІ има желание да атакува Италия, за да защити своите права върху неаполитанския престол. Той е правнук на Луи ІІ д'Анжу и следователно е законен наследник на прогонените анжуйци. Новият крал на Неапол – Алфонсо ІІ има претенции към Милано, така че миланският херцог кани Шарл да се установи в южното кралство като негов съюзник. Нашествието започва през октомври 1494 г. Шарл води голяма за онази епоха армия от 25 000 души (или 30 000 според други данни),[6] от които 8000 наемни швейцарски копиеносци. Артилерийският му парк също е впечатляващ. Той напредва почти без съпротива през Павия и Флоренция, а всеки който му застане на пътя, е безжалостно разгромяван. На 9 февруари 1495 г. Шарл превзема Неапол и се обявява за негов крал. Градът е подложен на погром, избити са повечето му жители.

 
Битката при Форново

Бруталната инвазия стряска италианците и особено папа Александър VІ. Той бързо организира антифренска коалиция от Испания (арагонският крал е в лична уния с Кастилия), Свещената Римска империя, Флоренция, Мантуа, Венеция и дори Милано (31 март 1495).Тази Лига от Венеция[7] съставя обща армия начело с мантуанския херцог Франческо Гонзага. Шарл разбира, че има реална опасност бъде обграден и бързо се оттегля на север. При Форново на 6 юли войската на лигата опитва да го спре, но но не успява. Тя дава много повече жертви, така че той продължава пътя си, изоставяйки част от обоза на врага. През август французите се връщат в родината си без съществени загуби.

Оставеният в Неапол гарнизон бързо е сломен. Той претърпява поражение при Семинара (21 юни 1495), след което градът пада. Така се оказва, че въпреки първоначалния голям успех французите не задържат никое от владенията си. Походът им обаче показва на външните сили, че Италия е богата и слаба – идеална цел за последващи нападения.

Втората война (1499 – 1503)Редактиране

 
Френският рицар Баяр защитава сам моста на река Гариляно срещу двеста испанци, худ. Анри Филипото

Тя е свързана с името на новия френски крал Луи XII (1498 – 1515). Той отново издига претенциите на Франция за Неапол, а този път и за Милано – внук е на Валентина Висконти, представителка на стар род милански херцози. През 1499 г. френската армия, командвана от един кондотиер – Джакомо Тривулцио, нахлува през Алпите. Тя е в подобен състав като армията от 1494 г. Тривулцио завзема Милано и прогонва Лодовико Моро, за което е произведен в чин маршал.[8] Моро обаче не се отказва събира армия в Тирол. Възползвайки се от грешките на Тривулцио, през февруари 1500 г. той си връща страната. Луи моментално реагира – много скоро войските му отново са в Италия и на 8 април разбиват Лодовико при Новара. Този път той е пленен и прекарва остатъка от живота си като затворник, докато френският крал се обявява за милански херцог.[9]

На 11 ноември 1500 г. Луи ХІІ и арагонският владетел Фернандо ІІ се споразумяват да си поделят Неаполитанското кралство. Французите бързо завземат Капуа и столицата Неапол, докато испанците окупират Таранто. Но споразумението с Испания се оказва грешка от страна на френския крал. То вкарва иберийците в италианските борби без Луи да има каквато и да било полза от това. Отношенията между „съюзниците“ бързо се влошават. Начело на испанската армия застава известният Гонсало Фернандес де Кордоба (El Gran Capitan). От август 1502 до април 1503 г. френската армия блокира малобройните му сили в пристанищния град Барлета, но пропуска шанса да го завладее е с това да получи цял Неапол. Вместо това тя търпи тежки поражения при Сериньола (26 април 1503) и при Гариляно (26 декември 1503),[10] вследствие на което трябва да напусне Южна Италия. Луи ХІІ разбира, че е загубил борбата и се съгласява на мир, подписан в Блоа през октомври 1505 г. С него той се отказва от всякакви претенции към неаполитанския трон.

Третата война (1508 – 1516)Редактиране

Тя се състои от три отделни конфликта: Войната на лигата от Камбре, Войната на Свещената лига и Нахлуването на Франсоа І от 1515 – 1516 г.

 
Битката при Анядело, худ. Пиер-Жул Жовиле

Войната на лигата от Камбре (1508 – 1510)Редактиране

Този конфликт е предизвикан от агресивната политика на Венеция по време на първите две войни. Венеция отнема градове от папските земи (Римини и Равена), окупира Бриндизи и Отранто в южна Италия. По време на втората война Луи ХІІ ѝ отстъпва източната част на херцогство Милано, която сега си иска обратно. В лигата от Камбре срещу републиката се събират могъщи фигури – папа Юлий II, Фернандо Арагонски, император Максимилиан Хабсбург и Луи ХІІ. Максимилиан е най-нетърпелив – през 1508 г. напада, но венецианците го побеждават и той се съгласява на мир. Лигата обявява войната на 7 април и само месец по-късно, на 14 май, французите нанасят на републиката смазващо поражение при Анядело. В този миг тя изглежда погубена, но ловката дипломация я изважда от кризата. Венецианците убеждават папата, а после и Испания, че Франция е по-опасна и ги откъсват от лигата от Камбре.[11] В същото време отблъскват нова атака на Максимилиан – той обсажда Павия от август до октомври, но се оттегля унизен. Тези събития разкриват неочакван факт – наличието на национално съзнание във всички земи на републиката, където населението не само се смята за венецианци, но и се вдига на въоръжена борба в защита на града-господар. През февруари 1510 г. папата подписва мир с Венеция, връщайки си последно изгубените крепости.

Войната на Свещената лига (1510 – 1514)Редактиране

Юлий ІІ повежда сам война срещу французите. Армията му атакува безуспешно Генуа, след което трябва да мине в отбрана. След серия офанзиви и контраофанзиви в района на град Болоня, Луи ХІІ разбива войските му при Казалечо (21 май 1511) и превзема този ключов град. Както и по-рано, френските успехи предизвикват нов съюз. Папата е подкрепен от Венеция, Англия, Испания и императора и така през октомври се формира Свещената лига.

Тя започва 1512 г. с успехи – венецианците превземат Бреша и Бергамо, а общата папско-испанска армия обсажда Болоня и Ферара. Френският крал изпраща своя най-опитен маршал – Гастон дьо Фоа, който отблъсква венецианците и освобождава гарнизона в Болоня. Накрая побеждава испанците при Равена (11 април 1512), но загива в сражението.[12] Стъписаните французи се оттеглят към Милано, а после и оттам, тъй като Швейцария се намесва срещу тях. Швейцарците окупират херцогството и поставят на трона свое протеже от рода Сфорца.

Междувременно папа Юлий ІІ умира, заменен от Лъв Х. През 1513 г. Венеция отново се обръща и се съюзява с Франция. Луи ХІІ договаря с нея подялба на Ломбардия. Общите им сили притискат швейцарците в Милано, но на 6 юни 1513 г. те нанасят на Франция тежко поражение при Новара – последната голяма битка в историята, спечелена от швейцарските копиеносци. Докато французите се оттеглят на запад, венецианците го правят на изток. Те са пресрещнати и разбити от войските на Максимилиан, но след това осуетяват атаката му и в крайна сметка той отново е отблъснат.

През втората половина на 1513 г. Италианските войни за първи път се изнасят от Италия. Хенри VIII нахлува в северна Франция откъм Кале и побеждава при Гингат (16 август 1513).[13] Швейцарците окупират Бургундия и се оттеглят само след като получават огромен откуп и признанието на Франция за техния кандидат за миланския престол. Оттук нататък желанието да се воюва рязко намалява и враговете на Луи ХІІ един по един сключват мир: папата (декември 1513), Максимилиан (март 1514) и Хенри VІІІ (юли 1514).

 
Швейцарски копиеносци в битка, скица от Ханс Холбайн Младия

Нахлуването на Франсоа І от 1515 – 1516 г.Редактиране

През 1515 г. Луи ХІІ умира и е наследен от Франсоа I от ангулемския клон на династията Валоа. Новият владетел е също така амбициозен и веднага подновява кампаниите в Италия. С голяма армия и все още ползвайки с подкрепата на Венеция, той притиска швейцарците в Ломбардия. Част от тях се оттеглят, останалите решават да се съпротивляват, но са смазани от превъзхождащите французи в голямата битка при Мариняно (13 – 14 септември 1515).[14] Милано пада във френски ръце, след което Лъв Х и Карлос І (новият испански крал) подписват мир с французите. Швейцарците признават загубата на херцогството и сключват договор за вечен мир с Франция – основа на следвания и до днес вечен неутралитет. Последен се примирява Максимилиан, но след неуспешен опит да атакува Милано, и той се присъединява към мира (декември 1516).

ПоследициРедактиране

Историците отчитат, че продължителните войни променят съществено обстановката в Италия. Венеция е отслабена, докато Милано престава да бъде каквато и да е сила. Флоренция избира управлението на богатия род Медичи. Неапол окончателно попада под властта на испанците. Само Папската държава излиза по-силна отпреди. Това е голямата заслуга на Юлий ІІ.[15]

Войните се отразяват пагубно на италианското общество. „Италия беше пребродена от Шарл, ограбена от Луи, потисната от Фернандо и опозорена от швейцарците.“ – коментира Макиавели.[16] Хиляди селяни и дребни аристократи са разорени, много градове са преживели разрушения и грабежи. Свободата, с която дотогава италианците са се идентифицирали, е посечена като с меч. Дотогава повечето държави са били републики, ограждащи свободни градове. Оттук нататък тенденцията е да се превръщат в аристократични сеньории, управлявани по монархически принцип.

Италианските войни поставят началото на продължителен и мащабен конфликт между Франция и Хабсбургите, който ще определя същността на международните отношения за следващите 250 години. Първото му проявление са Войните между Хабсбурги и Валоа.

БележкиРедактиране

  1. Така стоят нещата на популярния сайт History of war, виж The Italian Wars, 1494 – 1559
  2. The Cambridge modern history, vol. 1, 1902, ed. by Lord Acton, pp. 104 – 143
  3. De Lamar Jensen, Renaissance Europe. Age of recovery and reconciliation, Lexington 1992, pp. 299 – 310
  4. Ibid., p. 300
  5. The Italian Wars, 1494 – 1559, на сайта History of war
  6. René de La Croix, duc de Castries, The lives of the kings & queens of France, New York 1979, p. 136
  7. E. N. Williams, Dictionary of English and European History 1485 – 1789, Penguin books 1980, p. 204
  8. De Castries, The lives of the kings & queens..., p. 141
  9. Jensen, Renaissance Europe..., p. 303
  10. Battle of the Garigliano, (nr Cassino), 28 – 29 December 1503, на сайта History of war
  11. Джулиано Прокачи, История на италианците, София 2004, с. 126
  12. Jensen, Renaissance Europe..., p. 307
  13. De Castries, The lives of the kings & queens..., p. 143
  14. R. Knecht, Francis I, Cambridge 1984, pp. 33 – 50
  15. Прокачи, История на италианците, с. 129
  16. Николо Макиавели, Владетелят, гл. ХІІ, в Моята библиотека