Хабсбурги
Хабсбурги (на немски: Habsburg), и по-рядко Хапсбурги, е германска аристократична династия, която от 1278 до 1918 г. управлява редица европейски и американски страни, между които Австрия, Испания, Нидерландия (днешните Белгия, Холандия и Люксембург), Унгария, Хърватия, Босна и Херцеговина, Чехия, Португалия, Мексико и др. Освен това дава императорите на Свещената Римска империя от 1273 до 1291, от 1298 до 1308, от 1438 до 1740, както и от 1745 до 1806 г.[1]
| Хабсбурги | |
|---|---|
 |
|
| Информация | |
| Страна | през определени периоди владеят територии в Централна, Източна, Южна, Западна Европа и Централна Америка |
| Парентална династия | няма |
| Титли |
Свещен Римски Император Император на Австрия Крал на германцие Император на Мексико Крал на Испания Крал на Арагон Крал на Кастилия Крал на Сицилия Крал на Неапол Крал на Унгария Крал на Бохемия Крал на Хърватия Крал на Далмация Крал на Англия и Ирландия Крал на Португалия Крал на Галиция Ерцхерцог на Австрия |
| Основател | Ото II фон Хабсбург |
| Последен владетел | Мария Терезия |
| Настоящ потомък | Карл фон Хабсбург-Лотринген |
| Основана | XI-XII век |
| Разпадане | 29 ноември 1780 г. |
| Националност | Германци |
| Кадетски линии |
Хабсбург-Лотринген Леополдини Албертини Хабсбург-Итурбиде |
Възникване и установяване в АвстрияРедактиране
В началото на 11 век в Югозападна Германия (днес в Швейцария) на южния бряг на Рейн между Базел и Цюрих съществува замъкът Хабихтсбург или „Ястребовият замък“. Именно неговите господари стават основоположници на рода на Хабсбургите. През 12 век те налагат властта си на още няколко територии по течението на Рейн – Зундгау, Брийзгау, парчета земя на брега на Боденското езеро и по началното течение на Дунав. Дотук те все още са от малките германски родове, но през 1273 г. Рудолф I успява да уреди избора си за Свещен римски император.[2] Тогава този пост носи големи предимства и най-вече правото да се отнемат земи. Скоро след избора Рудолф се оказва въвлечен във война с могъщия чешко-моравски крал Пршемисъл Отокар II, който също е кандидатствал за поста. Въпреки привидната неравнопоставеност на силите, Рудолф се оказва победител, а в битката при Мюрхфелд през 1278 г. неговият противник е убит. Тази смърт развързва ръцете на императора и той обръща поглед към богатата област Австрия, която няма владетел и поради това е на негово разположение.[3]
Австрия е оформена като марка (гранична военна териториална единица на ранното Германско кралство) през 976 г. от баварския крал Ото I Швабски. До 1246 г. се управлява от династията Бабенберг, която често седи и на баварския престол. Разцветът на Бабенбергова Австрия настъпва при управлението на Хайнрих II Язомиргот (1141 – 1177), който е обявен за херцог през 1156 г. и мести столицата от Клостернойбург във Виена. През 1198 г. чрез династичен брак Австрия се свързва със съседната област Щирия. Когато Бабенбергите се изчерпват, тогавашния император Фридрих II конфискува областта и я прикрепва към Империята. Рудолф I обаче променя това положение и заедно с Щирия прави двете области наследствени владения на Хабсбургите.
Хабсбургите са характерни с това, че разширяват властта и влиянието си не чрез войни, а чрез династични бракове. Така те наследяват останали без династии херцогства и графства, а по-късно – и кралства. Не е случайно, че за дълъг период от време девизът на Хабсбургите е „Bella gerunt alii, tu, felix Austria, nube!“, тоест „Докато другите воюват, ти, щастлива Австрия, се жениш!“. През 1335 и 1363 именно чрез такива бракове те наследяват близки държавици като Крайна, Каринтия, Тирол и Форарлберг (днес австрийски провинции) и създават значителна обща държава, в която всяка област има своите права и самоуправление. От 1298 до 1308 г. отново императорът е Хабсбург – Албрехт I, син на Рудолф I. Скоро след това настъпва криза и разцепване на Хабсбургите и те стигат отново до имперския престол едва през 1438 г.
Максимилиян I и Карл VРедактиране
Албрехт II Хабсбург остава император само една година до смъртта си. През 1439 г. е наследен от своя втори братовчед Фридрих III, с който започва дълголетната традиция Хабсбургите неизменно да седят на имперския престол. Тази длъжност е избираема и се е заемала от различни родове, но нещата се променят и оттук нататък тя винаги ще се свързва с Хабсбургите. Значително увеличение на силата на рода настъпва при Максимилиян I (1493 – 1519), сина на Фридрих III. Той има сполучлив династичен брак с Мария Бургундска – наследничка на голяма група държавици между Германия и Франция.[4] След неочакваната ѝ смърт през 1482 той наследява тези земи, а между тях са днешните Бургундия, Лотарингия, Елзас, Фландрия, Холандия, Люксембург и други. Налага се да воюва с Франция, за да ги запази и не успява с всичките. След това се жени и за Анна Бретанска, наследничка на силното херцогство Бретан в западна Франция, но този опит да обгради Франция със свои земи се проваля, тъй като бракът е анулиран от папата. Вече като император той прави всичко, за да ожени сина си Филип за испанската инфанта Хуана Кастилска, правилно преценявайки, че тя може да се окаже наследник на Испания. Сватбата се състои през 1496 г. Действително, след като става принц на Нидерландия, Филип става и крал на Кастилия през 1504, но внезапно умира две години по-късно. Негов наследник е синът му Карл – един от най-могъщите Хабсбурги и владетели изобщо.[5]
През 1506 г. той става принц на Нидерландия, през 1516 – крал на Кастилия и Арагон (тоест на Испания), както и на Сицилия, кралство Сардиния и кралство Неапол. А през 1519 г. наследява от дядо си Австрия и е избран за император под името Карл V. Никога от времето на Карл Велики толкова много земи и такава власт не са се събирали в ръцете на един човек и това не става с войни, а с династична политика. Времето на Карл V е кулминационният период в развитието на Хабсбургите. През 1521 г. той предава наследствените земи в Австрия на своя брат Фердинанд I и оттук нататък родът се разделя на два големи клона: австрийски и испански Хабсбурги. В Испания Карл V е наследен от сина си Филип II, който получава също Нидерландия, Бургундия, владенията в Италия, като освен посочените, междувременно към тях се прибавя и херцогство Милано (1545). През 1556 г. Карл абдикира от всичките си владения, както и от императорската титла по здравословни причини.
Испанските ХабсбургиРедактиране
Фелипе II (известен и като Филип II) е най-могъщият испански крал (1556 – 1598).[6] Когато му завещава земите си, Карл V му казва, че е спокоен, че ги оставя в добри ръце. Едва ли обаче самият Фелипе II е могъл да каже същото при смъртта си. Първородният му син дон Карлос има психични отклонения и рано е отстранен от наследството, а след това и убит. Единственият друг син е Фелипе III (1598 – 1621) чак от четвъртата му съпруга. Той далеч не е надарен с качествата на баща си и попада под влиянието на придворни фаворити. Същото важи и за Фелипе IV (1621 – 1665), по чието време властта дълго е в ръцете на граф де Оливарес. Накрая идва Карлос II (1665 – 1700) – момче, което олицетворява парадоксите на роднинските бракове (тъй като най-често Хабсбургите се женят за свои братовчедки или племенници).[7] Той мисли бавно и се движи бавно и е цяло чудо на медицината, че не умира в детството си. Състоянието му има своето обяснение в това, че баща му е на 56 години при раждането, и че разликата с майка му е 29 години, а и тя е племенница на краля. При това здравословно състояние Карлос II не може да има деца, въпреки че се жени два пъти и логично със смъртта му линията на испанските Хабсбурги се изчерпва. За неговия престол и всички испански владения претенции имат най-вече Франция и австрийските братовчеди на краля и между тях се води дълга и изтощителна война преди френският принц Филип д'Анжу да наследи Испания, а австрийците да вземат Нидерландия и Сицилия.
Освен Испания този клон на Хабсбургите владее и Испанска Нидерландия, части от Италия, огромни и богати колонии в Америка и Филипините, а през 1580 г. успешно присъединяват към короната си Португалия с нейните колонии. Лоялността на португалците продължава само до 1640 г., когато те започват тридесетгодишна война за освобождение. Освен това тъй като Испания значително отслабва през 18 век, много от земите ѝ са отнети най-вече от Франция. Най-рано тя губи северните нидерландски провинции (днес Холандия), където през 1566 г. започва революция, продължила до 1609 г. Окончателното признаване на тяхната независимост става чак през 1648 г. През 1659 г. Франция отнема Русийон и Артоа, а впоследствие и Бургундия. В определени периоди армиите на Луи XIV владеят цяла Испанска Нидерландия, контролират Сицилия и превземат Барселона.
Австрийските Хабсбурги до 1740 г.Редактиране
Австрийските Хабсбурги водят началото си от Фердинанд I, брат на Карл V. Той също съумява да разшири значително земите и властта си благодарение на своя брак. Тъй като е женен за Анна Ягелонина, принцеса на Чехия и Унгария, когато брат ѝ Лайош II е убит от турците в битката при Мохач през 1526 г. и не оставя мъжки наследници, Фердинанд наследява тези две кралства.[8] В началото Унгария практически е само тясна ивица земя по границата с Австрия, тъй като останалата част е под турска власт. Фердинанд се опитва да сложи под властта си автономната Трансилвания, също част от Унгария. Но унгарските аристократи са враждебно настроени и на Хабсбургите през цялото време ще им се налага да се борят със сепаратизма на Унгария. През 1556 г. Фердинанд е избран за император и оттук нататък до 1740 г. неизменно неговите наследници държат тази титла. От тях по-важни са: Рудолф II (1576 – 1612), Фердинанд II (1619 – 1637), Фердинанд III (1637 – 1658) и Леополд I (1658 – 1705). При Фердинанд II Хабсбургите се включват в Тридесетгодишната война против германските протестанти, което им коства много сили и средства и накрая води до тяхното поражение.[9] Едва при Леополд I започва възстановяване. При него австрийската монархия разширява много териториите си. Първо по време на войната с Османската империя (1683 – 1699) Хабсбургските армии завладяват цяла Унгария,[10] а по време на Войната за испанското наследство (1702 – 1714) завладяват Австрийска Нидерландия, Сицилия и Милано. Така след 1700 г. този клон на Хабсбургите се превръща в единствен, но достатъчно могъщ представител на рода. При Карл VI (1711 – 1740) настъпват нови разширения в Унгария, макар че е изгубена Сицилия. Този Хабсбург няма мъжки наследници и затова завещава всичко на любимата си дъщеря Мария Тереза, а повечето европейски държави предварително признават това в т. нар. Прагматическа санкция. Лятна резиденция на Хабсбургите е двореца Шонбрун във Виена.
От Мария Тереза до Франц ЙозефРедактиране
Мария Тереза наследява Австрия, Чехия и Унгария, но тъй като е жена няма право на императорската корона. Използвайки слабостта на династията, противниците на Австрия издигат претенции за части от наследството. Прусия начело с Фридрих II иска Силезия, Франция иска Нидерландия, а Савоя иска Милано. Започва Войната за австрийското наследство, загубена от Мария Тереза поне срещу Прусия, която отнема Силезия.[11] Опитът да се възстанови положението в кървавата Седемгодишна война (1756 – 1763) няма успех и Австрия се примирява с тази загуба. От 1745 г. престолът на Империята отново е в ръцете на Хабсбургите в лицето на Франц I – бивш херцог на Лотарингия, после на Тоскана и съпруг на Мария Тереза. Независимо, че не е императрица, тя оказва силно влияние върху мъжа си и върху следващия император, сина ѝ Йозеф II (1765 – 1790). Със серия реформи тя стабилизира държавата, насърчава образованието,[12] увеличава властта на монарха и постепенно превръща Австрия в една териториална империя. Именно затова тя оцелява, когато през френските Революционни войни изгубва Нидерландия и когато Наполеон I ликвидира Свещената Римска империя (1806). Оттогава съществува т. нар. Австрийска империя, а столица продължава да бъде Виена.
Формално наследниците на Мария Тереза принадлежат на Лотарингския род (те са 16 – 11 момичета и 5 момчета), но де факто продължават да се приемат за Хабсбурги. Дългото управление на внука ѝ Франц II (1792 – 1835) е пълно с перипетии, но победата на Наполеонова Франция и водещата роля на Австрия във възстановяването на европейския ред са безспорни постижения. Неговият син и наследник Фердинанд I (1835 – 1848) е свален от революция във Виена и на негово място идва Франц Йозеф – най-дълго управлявалият Хабсбург. Когато се възкачва на престола, той е на 18 години, а когато умира през 1916, е на 86. Неговият единствен син Рудолф се самоубива 1889 г. в замъка Майерлинг;[13] брат му Максимилиян се впуска в една авантюра в Мексико и след кратко управление като „император“ също е убит (1867). В същото време военната катастрофа срещу Прусия (поражението при Садова) води до нужда от преустройство на държавата. За да осигури лоялността на унгарците, през 1867 г. Франц Йозеф трансформира Австрийската империя в Австро-Унгария, като им дава право на собствен парламент и правителство (т.нар. Аусглайх). По този начин съставената от множество народности империя оцелява още половин век.
Краят на Австро-Унгария и на Хабсбургите като влиятелен европейски род идва след края на Първата световна война. Като съюзници на Германия австрийците са победени. След 1916 г. император е Карл I, внук на брата на Франц Йозеф. Макар и млад, той не успява да извади навреме държавата си от съюза с Германия. Дори и това не би я спасило. В нея живеят твърде много и различни народи, които сега искат свободата си – германци, унгарци, чехи, словаци, поляци, румънци, украинци, сърби, италианци, хървати, бошняци. През октомври и ноември 1918 г. Австро-Унгария капитулира пред Антантата и се разпада. На мястото ѝ се създават Австрийската република и Кралство Унгария. Именно към унгарския престол, който остава незает, се приковава вниманието на абдикиралия Карл Хабсбург, но двата му опита да бъде избран за крал през 1921 г. се провалят.
БележкиРедактиране
- ↑ John E. Morby, Handbook of Kings and Queens, Oxford 1994, pp. 123 – 124
- ↑ Edward Crankshaw, The Habsburgs: portrait of a dynasty, New York 1971, p. 19
- ↑ Ibid., p. 21
- ↑ Ibid., p. 43
- ↑ Едно от най-добрите изследвания за него си остава Edward Armstrong, The Emperor Charles V, London 1910
- ↑ Henry Camen, Golden Age Spain, publ. by Humanities press international 1988, p. 7
- ↑ John Langdon-Davies, Carlos, the king who would not die, Prentice Hall 1963, p. 17
- ↑ Към този период владенията на Фердинанд І са хлабав сбор от малки политически единици, събрани заедно само от личността на общия си владетел. Те включват Външна, Вътрешна, Горна и Долна Австрия, елементите на кралство Чехия – самата Чехия, Моравия, Силезия и Лузатия и накрая Унгария. Виж Б. Гаврилов, Война и мир. Кризи, конфликти и дипломация в Европа (1559 – 1918), София 2016, с. 54
- ↑ Charles Ingrao, The Habsburg monarchy, 1618 – 1851, Cambridge 1994, pp. 28 – 525
- ↑ Иван Първев, Балканите между две империи. Хабсбургската монархия и Османската империя (1683 – 1739), София 1997, с. 139
- ↑ Edward Crankshaw, Maria Theresa, New York 1970, p. 56 and after
- ↑ Ibid., pp. 191 – 197
- ↑ Alan Palmer, Twilight of the Habsburgs. The Life and Times of Emperor Francis Joseph, New York 1994, pp. 260 – 261