Войни между Хабсбурги и Валоа

Франция (в зелено) и владенията на Хабсбургите (в червено) около 1550 г.

Войните между австро-испанската династия Хабсбурги и френската династия Валоа продължават от 1515 до 1559 г., като се водят в Италия, Нидерландия и край Пиренеите. Те са пряко продължение на т. нар. Италиански войни, но акцентът вече е изнесен от Италия. Причините за тях са в борбата за европейско надмощие и в конкретни териториални спорове на Франция с противниците ѝ за Милано, Бургундия, части от Нидерландия и за Русийон.

Първа война (1515 – 1516)Редактиране

Започва скоро след възцаряването на френския крал Франсоа I, който напада Милано.[1] Още в началото той извоюва грандиозен успех, като разгромява швейцарците при Мариняно (13-14 септември 1515)[2] и така осуетява амбициите на император Максимилиян I към Милано. Това сражение слага край на активното военно участие на швейцарските кантони в европейската политика и ги ориентира към днешната им позиция на пълен неутралитет. Господар на положението, Франсоа I принуждава папа Лъв X да подпише в Болоня конкордат относно френската църква, който дава на краля правото да се разпорежда с нея (виж Болонски конкордат – август 1516). Договорът от Нойон от същия месец признава френската власт в Милано.

 
Битката при Павия, худ. Рупрехт Хелер

Втора война (1521 – 1526)Редактиране

Също започва по инициатива на Франция, тъй като през 1519 г. испанският крал е избран и за германски император под името Карл V. Франсоа също е бил кандидат за този пост, но е претърпял провал. Чувствайки се разочарован и обкръжен от владения на Хабсбургите, той обявява войната.[3] Веднага обаче е притиснат от вражеска коалиция, включваща Карл V, английския крал Хенри VIII и папата. Австрийските войски превземат Милано и побеждават френските при Биока на 24 юни 1522 г. Последва нахлуване в Прованс и войските на френските противници обсаждат Марсилия. Франсоа съумява да ги изтласка, и дори започва остра контраатака, която довежда до връщането на Милано в негови ръце (октомври 1524). Кампанията му обаче завършва трагично с поражението при Павия (24 февруари 1525), където той е пленен, а после откаран в затвора в Мадрид.[4] В същия град през януари 1526 г. той приема продиктуваните от испанците мирни условия, а именно – да свали френския сюзеренитет от Фландрия и Артоа, да се откаже от всичките си претенции в Италия и да предаде Бургундското графство (Франш-Конте) на Хабсбургите.

 
Портрет на Франсоа І, худ. Жан Клуе (Лувър)
 
Карл V, неизв. художник

Трета война (1526 – 1529)Редактиране

Започва, когато Франсоа I е освободен и безцеремонно нарушава всички споразумения. Той се аргументира, че условията на договора са били наложени чрез диктат, а не са плод на споразумение, и че затова не е длъжен да ги спазва. Той привлича папа Климент V, Венеция и Милано в т. нар. Лига от Коняк и подновява военните действия. Имперските войски превземат и опожаряват Рим на 6 май 1527 г.[5] Френската армия напада Неапол, но скоро е принудена да се предаде след смъртта на командира ѝ Одет дьо Лотрек (16 август 1528). Друга френска армия е победена край Ландирано в Северна Италия (21 юни 1529), което води до бърз мир в Камбре през август 1529 г. Той е известен като „мирът на дамите“,[6] защото е договорен от Маргарита Австрийска и Луиз Савойска. Карл V успява да принуди Франсоа отново да приеме клаузите от Мадрид, но все пак новото е, че оттегля претенциите си от френските области Прованс, Бургундия и Лангедок.

Четвърта война (1536 – 1538)Редактиране

Отново поставя на преден план въпроса за Милано, чийто последен херцог от династията Сфорца умира през 1535 г. За да сформира коалиция, Франсоа I безпрецедентно се съюзява с османския султан Сюлейман Великолепни и германските протестантски принцове. Той атакува Савоя и превзема Торино, а имперските сили нахлуват за втори път в Прованс и пак не успяват да превземат Марсилия. С посредничеството на папа Павел III тази безсмислена война е прекратена с примирието в Ница (юни 1538), потвърдено от лична среща между двамата владетели в областта Камарг във Франция през следващия месец.[7]

 
Флоренция под обсада. Фреска от Джорджо Вазари, 1558 г.

Пета война (1542 – 1544)Редактиране

Тази война потвърждава, че ориентацията на Франция към геополитически съюз с Османската империя не е случайна. Докато френските сухопътни сили атакуват Русийон, Навара, Люксембург и Брабант, общ френско-османски флот бомбардира Ница, завзема част от града (6 септември 1543) и я изгаря. През зимата османските кораби остават във френското пристанище Тулон, в сърцето на западния християнски свят. Тази маневра на френския крал предизвиква ужас в Европа. Тя мотивира Карл V да се съюзи отново с Хенри VIII и през 1544 г. заедно да нападнат Франция. Англичаните превземат Булон, а армиите на Карл напредват към Париж, но стигат само да Соасон. Като вижда, че не може да нанесе смъртоносен удар на своя противник, имераторът се помирява с него (договора от Крепи, септември 1544).[8] Франсоа признава териториалните клаузи на договора от Мадрид (1526) и публично се отказва от съюза с османците. В допълнителна тайна клауза той обещава да помогне на императора да върне германските протестанти в лоното на католицизма. През 1546 г. Франция сключва мир и с Англия в Ардр, според който Булон ще се върне под френска власт след 8 години и срещу сумата от 2 милиона крони.

Войните от времето на Франсоа I минават при подчертаното надмощие на Хабсбургите, които не само че имат значително по-големи владения, но и са разположени стратегически около Франция (Хабсбургския пръстен). Основната цел на Франция да разкъса този пръстен и да изравни европейския баланс на силите не е постигната. От друга страна обаче Франция показва, че е достатъчно сплотена и силна икономически, за да се противопостави на по-могъщия враг. Тя използва най-невероятни дипломатически похвати и демонстрира голяма гъвкавост във формирането на съюзи. Все пак Франсоа не открива тези политически партньори, които биха били най-надеждни – германските протестанти. В годината на смъртта му, 1547, те са победени от Карл V и това ги довежда до близък съюз с Франция.

Шеста война (1552 – 1559)Редактиране

Започва, когато синът на Франсоа – Анри II сключва с протестантския лидер Мориц Саксонски договора от Шамбор. Франция окупира трите епископства Мец, Тул и Вердюн, а трите града са изгдени като мощни крепости, които за дълъг период от време са предни постове на френската отбрана на изток.[9] Много скоро Мориц побеждава императорските войски и сключва с Карл V Аугсбургския религиозен мир – 1555 г. Карл абдикира, а синът му Фелипе II сключва примирие с Франция. Военните действия се подновяват с пълна сила през 1557 г. когато Фелипе може да разчита на съюза на Англия, където кралица е съпругата му Мери I. Французите организират инвазия в Неапол, но в същото време са нападнати от испанците в Нидерландия, където търпят пълно поражение (Сен Кантен, 10 август 1557). Въпреки че превзема Кале през 1558 г. (последната английска крепост във Франция), Анри II е заплашен от банкрут и от растежа на хугенотството и прекратява войната. На 2 и 3 април 1559 г. той подписва договорите от Като Камбрези с Англия и Испания. Испания получава признание за своите владения в Италия – Милано, Неапол, Сицилия и Сардиния, осигурява безопасността на Савоя, докато Франция запазва Кале и продължава окупацията на трите епископства (тя ги получава окончателно чак през 1648 г.). Освен това е уреден династичен брак между дъщерята на Анри II Елизабет и испанския крал Фелипе II.

БележкиРедактиране

  1. Карта с походите на Франсоа І в Италия виж в Aurélie Boissière, Atlas de l'histoire de France 481-2005, Éditions Belin 2016, p. 103
  2. René de La Croix duc de Castries, The lives of the kings & queens of France, New York 1979, p. 149
  3. Habsburg-Valois Wars, на сайта encyclopedia.com, посетен на 31 декември 2019 г.
  4. David Eggenberger, A dictionary of battles, New York 1967, p. 326
  5. Любомир Чолаков, Разграбването на Рим през 1527 г., на сайта Искам да знам
  6. R. J. Knecht, Francis I, Cambridge 1984, p. 219
  7. E. N. Williams, Dictionary of English and European History 1485-1789, London 1980, p. 205
  8. Duc de Castries, The lives of the kings & queens..., p. 153
  9. Калин Тодоров, Хронологична енциклопедия на света, Велико Търново 1993, с. 232