Мария (съпруга на Иван Владислав)

българска царица
(пренасочване от Мария (Иван Владислав))
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Мария.

Мария е последната българска царица на Първото българско царство, съпруга на цар Иван Владислав.

Мария
царица на България
Родена
Починала
Семейство
Братя/сестри Мирослава Българска
Съпруг Иван Владислав
Деца Пресиян II
Екатерина
Алусиан
Траян
Радомир
Аарон

ПроизходРедактиране

Не са запазени първоизточници, които безспорно да удостоверят родословието на Мария, но са изказани различни хипотези относно нейното потекло.

Според френския историк и генеалог Кристиан Сетипани е възможно тя да е дъщеря на цар Борис II от негова връзка с ромейска благородничка по време на неговото пленничество във Византия.[1] В подкрепа на тази своя теза Сетипани посочва и твърдението на Паисий Хилендарски, че „Мария е гъркиня, дъщеря на магистър“, а е известно, че Борис II след свалянето му от власт от император Йоан I Цимиски получава титлата магистър. Въпреки това Сетипани признава, че позоваването на този късен източник е доста несигурно.[2] Независимо от всичко престижните титли, която Мария и децата ѝ получават след капитулацията пред Василий II през 1018 г., именитите бракове, които потомците ѝ сключват и като цяло привилегиите, с които са облагодетелствани, според Сетипани говорят в полза на нейното много високо положение като вероятна дъщеря на цар Борис II и следователно чрез него внучка на Ирина Лакапина.

Според някои спорни унгарски източници Мария е дъщеря на бохемския княз Болеслав I от династията на Пршемисловците.

БиографияРедактиране

Предполага се, че Мария е омъжена за Иван Владислав през 90-те години на X век. Двамата имат 11 деца – шест дъщери и петима синове, имената на следните от които са известни:

Унгарски източници съобщават и за още един син, Никола, починал през 1011 г. и баща на унгарската принцеса Каталина.

През 1018 г., когато Иван Владислав загива, Мария оглавява болярската фракция, желаеща капитулацията пред Василий II Българоубиец. След като пристига в Охрид, Василий получава от царицата короните на българските владетели и царската хазна. В замяна царица Мария получава титлата патрикия зости (първа придворна дама) и тя и семейството ѝ са приети в редовете на византийската аристокрация. Важно е да се отбележи, че тази висока титла е една-единствена за цялата империя и по-рано около 1005 г. същата е била дадена на Самуиловата дъщеря Мирослава, съпруга на Ашот Таронит, което подсказва, че към 1018 г. титлата вече е била овакантена. Действията на царица Мария не са посрещнати с одобрение от живите потомци на цар Самуил. Така например в хрониката на Йоан Скилица се разказва, че скоро след превземането на Охрид и Преспа, Василий II отишъл в Костур, a „там били доведени при него двете дъщери на Самуил, които щом видели Мария, жената на Йоан, застанала до императора, нахвърлили се върху нея, едва ли не за да я убият. Но императорът успокоил гнева им, като обещал и на тях да даде почести и големи богатства[4].“

През 1029 г. Мария и най-големият ѝ син Пресиян II организират дворцов заговор, целящ да свали тогавашния император Роман III Аргир. Заговорът е неуспешен, Пресиян е ослепен, а Мария е заточена в манастира „Мантинея“ в тема Вукеларион (Мала Азия)[5].

ПотомствоРедактиране

ИзточнициРедактиране

БележкиРедактиране

  1. [Settipani, Christian, Continuité des élites à Byzance durant les siècles obscurs. Les princes caucasiens et l'Empire du VIe au IXe siècle, Paris: De Boccard, 2006, pp.282 – 283]
  2. [Settipani, Christian, Continuité des élites à Byzance durant les siècles obscurs. Les princes caucasiens et l'Empire du VIe au IXe siècle, Paris: De Boccard, 2006, p.282]
  3. Златарски, 1972, с. 137
  4. Йоан Скилица. Хронография – Цит. по:Тъпкова-Заимова, с. 75
  5. Божилов, 1999
  6. Златарски, История. Приложение 19
  7. а б Kouroupou, Matoula, Vannier, Jean-François. Commémoraisons des Comnènes dans le typikon liturgique du monastère du Christ Philanthrope (ms. Panaghia Kamariotissa 29). Revue des études byzantines. Т. 63. 2005. DOI:10.3406/rebyz.2005.2305. p. 41 – 69. (на френски)