В началото на 1937 г. е приет новият избирателен закон. В него се предвижда задължително начално образование за селските и прогимназиално – за градските общински съветници. Гласуването на мъжете е задължително. Право да избират се дава само на жените майки със законен брак. Няколко седмици по-късно се провеждат изборите за общински съветници, които завършват с успех за правителството. Гласуват едва 59% от избирателите, над 21% от бюлетините са недействителни. Една година по-късно се провеждат и парламентарните избори. Ограниченията в избирателния закон, както и забраната за легална политическа дейност дава на кабинета възможност да вкара 93-ма свои представители в Народното събрание срещу 67 депутати на опозицията (от тях шестима комунисти са касирани заради пропагандата в тяхна полза на радио „Москва“). Основните сили от нея се обединяват още преди изборите в т.нар. Конституционен блок (БЗНС „Врабча-1“, БЗНС - Пладне, БРП (к.), Радикалната, Либералната и Демократическата партия и БРСДП).[4]
В края на 30-те години на 20 век агресивността на фашистките държави се засилва. През октомври 1936 г. Германия и Италия сключват договор за съвместна външна политика. Един месец по-късно към тях се присъединява и Япония, завладяла огромни територии от Китай. На 11 март същата година Германия поглъща Австрия, а на 30 септември със съгласието на Англия и Франция (Мюнхенското споразумение) получава Судетската област. Шест месеца по-късно Германия завзема цяла Чехословакия. Опитите на западните демокрации чрез отстъпки да спрат агресията само засилват апетитите на Тройния съюз. През април 1939 г. Италия окупира Албания, а Германия денонсира договора си за нападение с Полша.[4]
Кризата достига върха си на 23 август 1939 г. с подписването на пакта за ненападение между СССР и Третия райх. Договорът има тайна клауза за разделяне на територията на Полша между двете държави. Един месец по-късно тя изчезва от европейската карта, а войната се превръща в световна. В тежката международна обстановка кабинетът на Кьосеиванов повежда политика на неутралитет. На 31 юли 1938 г. министър-председателя подписва с Балканския пакт т.нар. Солунско споразумение. Турция, Гърция, Югославия и Румъния се отказват от ограниченията във военната област, наложени на България в Ньой. Страната има по-големи възможности да се бори за ревизия на договора по мирен път. През 1938 г. е подписан и пакта за вечно приятелство с Югославия.[4]
Две седмици след като Германия напада Полша и войната се превръща в световна, правителството ни официално декларира неутралност на страната – 15 септември 1939 г. Българското общество отново (както през Първата световна война) е разделено на две. Обединената демократична опозиция е твърдо за поддържане на тесни икономически, политически и ако трябва дори военни връзки с Англия, Франция и Америка. На другия полюс мощните профашистки среди (Народното социално движение, част от действащите и запасните офицери и интелигенцията, младежките националистически организации) са за обвързване на България с Германия. В нейната помощ много българи виждат единствената възможност страната да си възвърне загубените при националните катастрофи земи. Позициите на тази част от българското общество се засилват от икономическа обвързаност с Третия райх – над 65% от вноса и износа на България.[4]
Бързо променящата се международна и вътрешнополитическа обстановка принуждават цар Борис III да разпусне Народното събрание и да се освободи от неудобните министри. Изборите за XXV обикновено народно събрание са проведени през декември 1939 г. и осигуряват пълна победа на последователите на дворцовата политика. Водеща роля в новия кабинет имат политически дейци германофили.[4]
Безпартийният кабинет, оглавен от Георги Кьосеиванов, е образуван от военни и граждански дейци, приближени на монарха и провождащи политиката на двореца.
Сформира се от следните 10 министри:[4]
- ↑ ДВ. Указ № 282 от 4 юли 1936 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 47 от 4 юли 1936 г.
- ↑ ДВ. Указ № 169 от 14 ноември 1938 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 253 от 14 ноември 1938 г.
- ↑ ДВ. Указ № 178 от 23 октомври 1939 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 238 от 23 октомври 1939 г.
- ↑ а б в г д е Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 193 – 204.