Правителство на Георги Кьосеиванов 2, 3 и 4

Второто, третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов са петдесет и пето, петдесет и шесто и петдесет и седмо правителство на Царство България, назначени с Укази № 282, № 169 и № 178 от 4 юли 1936 г.[1], 14 ноември 1938 г.[2] и 23 октомври 1939 г.[3] на цар Борис III. Управлява страната до 15 февруари 1940 г., след което е наследено от първото правителство на Богдан Филов.

Правителство на Георги Кьосеиванов 2, 3, 4
 55-о, 56-о, 57-о правителство на България
Общи
Държавен главаБорис III
ПредседателГеорги Кьосеиванов
Сформиране4 юли 1936
Разпускане15 февруари 1940
Първоначален състав
Министри10
~ мъже10
~ жени0
Хронология
Назначено отБорис III
Кьосеиванов 1
Филов 1

Политика редактиране

В началото на 1937 г. е приет новият избирателен закон. В него се предвижда задължително начално образование за селските и прогимназиално – за градските общински съветници. Гласуването на мъжете е задължително. Право да избират се дава само на жените майки със законен брак. Няколко седмици по-късно се провеждат изборите за общински съветници, които завършват с успех за правителството. Гласуват едва 59% от избирателите, над 21% от бюлетините са недействителни. Една година по-късно се провеждат и парламентарните избори. Ограниченията в избирателния закон, както и забраната за легална политическа дейност дава на кабинета възможност да вкара 93-ма свои представители в Народното събрание срещу 67 депутати на опозицията (от тях шестима комунисти са касирани заради пропагандата в тяхна полза на радио „Москва“). Основните сили от нея се обединяват още преди изборите в т.нар. Конституционен блок (БЗНС „Врабча-1“, БЗНС - Пладне, БРП (к.), Радикалната, Либералната и Демократическата партия и БРСДП)[4].

В края на 30-те години на 20 век агресивността на фашистките държави се засилва. През октомври 1936 г. Германия и Италия сключват договор за съвместна външна политика. Един месец по-късно към тях се присъединява и Япония, завладяла огромни територии от Китай. На 11 март същата година Германия поглъща Австрия, а на 30 септември със съгласието на Англия и Франция (Мюнхенското споразумение) получава Судетската област. Шест месеца по-късно Германия завзема цяла Чехословакия. Опитите на западните демокрации чрез отстъпки да спрат агресията само засилват апетитите на Тройния съюз. През април 1939 г. Италия окупира Албания, а Германия денонсира договора си за нападение с Полша[4].

Кризата достига върха си на 23 август 1939 г. с подписването на пакта за ненападение между СССР и Третия райх. Договорът има тайна клауза за разделяне на територията на Полша между двете държави. Един месец по-късно тя изчезва от европейската карта, а войната се превръща в световна. В тежката международна обстановка кабинетът на Кьосеиванов повежда политика на неутралитет. На 31 юли 1938 г. министър-председателя подписва с Балканския пакт т.нар. Солунско споразумение. Турция, Гърция, Югославия и Румъния се отказват от ограниченията във военната област, наложени на България в Ньой. Страната има по-големи възможности да се бори за ревизия на договора по мирен път. През 1938 г. е подписан и пакта за вечно приятелство с Югославия[4].

Две седмици след като Германия напада Полша и войната се превръща в световна, правителството ни официално декларира неутралност на страната – 15 септември 1939 г. Българското общество отново (както през Първата световна война) е разделено на две. Обединената демократична опозиция е твърдо за поддържане на тесни икономически, политически и ако трябва дори военни връзки с Англия, Франция и Америка. На другия полюс мощните профашистки среди (Народното социално движение, част от действащите и запасните офицери и интелигенцията, младежките националистически организации) са за обвързване на България с Германия. В нейната помощ много българи виждат единствената възможност страната да си възвърне загубените при националните катастрофи земи. Позициите на тази част от българското общество се засилват от икономическа обвързаност с Третия райх – над 65% от вноса и износа на България[4].

Бързо променящата се международна и вътрешнополитическа обстановка принуждават цар Борис III да разпусне Народното събрание и да се освободи от неудобните министри. Изборите за XXV обикновено народно събрание са проведени през декември 1939 г. и осигуряват пълна победа на последователите на дворцовата политика. Водеща роля в новия кабинет имат политически дейци германофили[4].

Съставяне редактиране

Безпартийният кабинет, оглавен от Георги Кьосеиванов, е образуван от военни и граждански дейци, приближени на монарха и провождащи политиката на двореца.

Кабинет редактиране

Сформира се от следните 10 министри.[4].

министерство име партия
председател на Министерския съвет Георги Кьосеиванов безпартиен
вътрешни работи и народно здраве Иван Красновски безпартиен
външни работи и изповедания Георги Кьосеиванов безпартиен
народно просвещение Димитър Мишайков Народно социално движение
финанси Кирил Гунев безпартиен
правосъдие Ангел Карагьозов безпартиен
война Христо Луков военен
търговия, промишленост и труд Димитър Вълев безпартиен
земеделие и държавни имоти Ради Василев безпартиен
обществени сгради, пътища и благоустройство Спас Ганев безпартиен
железници, пощи и телеграфи Тодор Кожухаров Народно социално движение

Промени в кабинета редактиране

от 23 октомври 1936 редактиране

министерство име партия
железници, пощи и телеграфи Михаил Йовов военен
народно просвещение Николай Николаев безпартиен

от 21 май 1937 редактиране

министерство име партия
търговия, промишленост и труд Димитър Бъров безпартиен
правосъдие Александър Огнянов безпартиен
земеделие и държавни имоти Банко Банков безпартиен

от 24 януари 1938 редактиране

министерство име партия
война Теодоси Даскалов военен
народно просвещение Георги Манев безпартиен
вътрешни работи и народно здраве Николай Николаев безпартиен

от 28 януари 1938 редактиране

министерство име партия
правосъдие Илия Кожухаров безпартиен
търговия, промишленост и труд Стоян Никифоров безпартиен

от 14 ноември 1938 редактиране

министерство име партия
вътрешни работи и народно здраве Никола Недев безпартиен
финанси Добри Божилов безпартиен
правосъдие Никола Йотов безпартиен
търговия, промишленост и труд Илия Кожухаров безпартиен
земеделие и държавни имоти Иван Багрянов безпартиен
железници, пощи и телеграфи Владимир Аврамов безпартиен

от 12 април 1939 редактиране

министерство име партия
обществени сгради, пътища и благоустройство Владимир Аврамов (упр.) безпартиен

от 23 октомври 1939 редактиране

министерство име партия
народно просвещение Богдан Филов безпартиен
правосъдие Васил Митаков безпартиен
търговия, промишленост и труд Славчо Загоров безпартиен
обществени сгради, пътища и благоустройство Димитър Василев безпартиен
железници, пощи и телеграфи Петър Габровски безпартиен

Литература редактиране

Бележки редактиране

  1. ДВ. Указ № 282 от 4 юли 1936 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 47 от 4 юли 1936 г.
  2. ДВ. Указ № 169 от 14 ноември 1938 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 253 от 14 ноември 1938 г.
  3. ДВ. Указ № 178 от 23 октомври 1939 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 238 от 23 октомври 1939 г.
  4. а б в г д е Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 193-204.