Хайдутин

Хайду̀тите (на турски: haydùt) са групи от нередовна пехота в европейската част на Османската империя през XVII – XIX век.

Хайдут Велко – българин от Зайчарско, изявен балкански хайдутин от първата половина на XIX век

Ильо войвода често е сочен като „последният хайдутин“

Сведенията за хайдутите са ограничени и идват главно от фолклора на балканските народи, който ги романтизира като герои на местната съпротива срещу османската власт, или от неголям кръг османски архивни документи, в които са описани като част от обичайното за региона разбойничество.

Термин, понятие, етимология

Етимологията на термина е унгарска, обозначаваща пограничните стражеви отряди. Османците, заимствайки го от воювалите срещу тях маджари, започват да назовават първоначално с него въоръжените „разбойници“, воюващи срещу властта им. В Русия са означавали личната въоръжена охрана на болярите и аристократите. Това показва, че в зависимост от влаганата оценка, смисълът му се мени.

Социалната оценка на хайдутите в историческа ретроспекция също се мени. Именно по това време и империята търпи първия си по-сериозен разгром в битката при Лепанто, а в българските земи избухва първото организирано мощно народно недоволство срещу османската власт – Първото търновско въстание.

От турската власт са наричани и хайрсъзи, хадамаци (хайти), арамии (харамии) и пр. На гръцки език на понятието „хайдутин“ е идентично наименованието „клефт“. Клефтите също като хайдутите се предвождат от водачи, носещи титлата „войвода“. В сърбо-хърватските поморски земи в Далмация, на понятието хайдутин, отговаря ускок. Местни хайдути действат и в Армения.

В Северен Кавказ термина абрек се доближава донякъде до хайдутин – човек хванал гората по лични причини, преминал по-късно в руския език през Кавказката война като нарицателно за банди от планински разбойници, несъгласни с властта.

Организираното хайдушко движение

От времето на Първото търновско въстание насетне, е прието да се говори за хайдушко движение.

Значителна промяна в мисленето на хайдутите внася Георги Сава Раковски, чрез поемата Горски пътник (1857), а впоследствие – и чрез Привременния закон за Горските чети (1867). В тях той създава идеята за хайдутина като народен закрилник, както и че хайдутите трябва да се обединят и с големи чети да нахлуят в България, и да надвият Османската империя. Самият Раковски се заема да организира една такава чета – Първата Българска легия. За времето си макар да е доброволчески отряд, тя се доближава до представите за армия – 600 души (четите на хайдутите рядко са били повече от 40 – 60 души) добре екипирана с бунтовническа идеология.

Впоследствие четите на войводите от 60-те години на XIX век, като Панайот Хитов, „хвърковатия“ Филип Тотю, Сидер войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа използват именно модела на Раковски – създаване на героичен ореол на войводата и кратка борба с османците, четата бива разбивана и веднага след това удря към Сърбия или Румъния за спасение. Този модел се повтаря при всички бъдещи чети. За сравнение – старите чети от XVII – XVIII в. са повече „айдуци“, отколкото „хайдути“. Те се появяват след разпадане на четите (бандите) на кърджалиите и далиите, каквито са примерите с Индже войвода и Осман пазвантоглу. През XVII – XVIII век, кърджалиите са много далеч от национална идея, в четите участват смесено османци, татари, башибозук, черкези и българи. След създаване на пан-османската идея и изтеглянето на османските части от кърджалиите, хайдутите се обособяват с малки чети, но истински смисъл на национално движение придобиват едва през 60-те години на XIX век след излизането на „Привременния закон за Горските чети“ на Г. С. Раковски, който е ярък представител на т.нар. „четническа тактика“.

Интересна характеристика прави на българското хайдутство Захари Стоянов в „записки по българските въстания“:

„	Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотово минувание в 1867 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно… За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи – нови хора!	“

Организираното съпротивително въоръжено движение по българските земи срещу централната османска власт е известно в българската историография като хайдутство.

В разговорния език и до днес хайдутин, преминало в диалектното айдук, хайдук, мн.ч. обикновено хайдуци (не хайдути) продължава още да се употребява синонимно (в официалното си властово значение от османско време) вместо „крадец“, „разбойник“.

Прочути хайдути

Армения

Арабо (Степанос Аракел Мхитарян) арменски хайдутин и най-виден революционер (1863 – 1893)

• Андраник
• Арабо
• Карекин Нъждех
• Монте Коняр

България

Баба Новак (1530 – 1601) български хайдутин, поборник и военен началник при влашкия княз Михаил Храбри

• Чавдар войвода
• Дельо войвода
• Индже Войвода
• Желю войвода
• Чакър войвода
• Ангел войвода
• Вълчан войвода
• Ильо войвода
• Капитан Петко войвода
• Панайот Хитов
• Филип Тотю
• Хаджи Димитър
• Стефан Караджа
• Капитан дядо Никола
• Ради Иванов
• Петър Муткуров
• Никола Крушкин-Чолака
• Кочо Муструка
• Иванчо Карасулията
• Апостол войвода

Влашко и Молдова

• Янку Жиану
• Раду Шепчя

Словакия

• Януш

Сърбия и Босна

• Януш Юрай Лазар, Сизур, Ярал

Развитие и хронология

Най-ранната поява на хайдути се отвежда към началото на XV век и особено след неуспешния край на похода под предводителството на Янош Хуняди и Владислав Варненчик, завършил трагично в битката при Варна в 1444 г.

Бертрандон де ла Брокиер в 1433 г. пише, че Ихтиманските възвишения били свърталище на хайдути и там османците се чувствали много несигурно.

Още на следващата година след превземането на Константинопол (1454 г.) се съобщава за заловения в София от турската войска, водена лично от султана, пакостящ им войвода Радич. Приписката е лаконична: „1454 [година]. В тази година Мехмед цар [султан Мехмед II] плени Радич, български войвода в София.“

1573 г. – действия на хайдушка дружина начело с Толе войвода в Прилепско.

В 1594 г Баба Новак и Дели Марко с 800 конни хайдути и местни сили обсаждат Видин и Свищов, превземат крепостите Никопол и на запад Кладово, при последващия им рейд в 1596 са превзети Плевен, Враца и Мездра.

B март 1595 г., водени от Чавдар войвода, 2000 хайдути, включително дружината на Баба Новак, превземат София, по това време главен град на Румелия и седалище на румелийския бейлербей. Масови действия на хайдушки дружини и в Македония.

През 1615 г. в Софийско действува хайдушката дружина начело с Кьосоглу Вълко, а в Софийско и Златишко – дружината на Бързак войвода.

1618 г. – Хайдутски дружини начело с Бързак войвода и Пейо Иванов от Кремиковци действат в Софийско. Акции на хайдути в Кривопаланско.

1637 г. Действия на хайдутска дружина от 200 души в Западна Македония.

1666 г. Хайдути нападат Битолския безистен.

През средата на XVII век голям брой габровци хайдутстват из Шипченската планина, за което и съобщава Евлия Челеби.

1686 г. Действия на 4 – 5 хайдушки чети от 200 души в Костурско, Воденско и Хрупишко.

В края на века в хода на Голямата турска война и избухналите Второ Търновско и Чипровско въстания, в българските земи е в ход сериозно хайдушко движение, 1689 е времето на известния Карпош войвода, който е обявен от императора на Свещената Римска империя за „крал на Куманово“. В същата 1689 г. действия на хайдутския войвода Страхил и на войнуците в Пловдивско и Пазарджишко.

В 1690 г. хайдутите на Страхил войвода, подкрепени от австрийска войска, превземат Кюстендил и нападат София. Същата 1690 г. действия на хайдутска дружина от 100 души, начело със свещеника на с. Черна река, Видинско.

1698 г. Хайдути действат около Видин, Оряхово и Поломие.

Насетне, от битката при Зента с Карловацкия и Константинополския мир (1699 и 1700 г.), т.е. от началото на XVIII век, вече има точни исторически сведения за някои хайдути – великият Дончо Ватаха от Копривщица, Кара Танас от Катунище, Ангел войвода от село Новаково, Хасковско, Стоян войвода, Гълъб войвода и други. В народните песни се пее за много войводи като Чавдар, байрактаря му Лало, Страхил, Мануш, Индже (първоначално известен кърджалийски главатар), жени като Рада, Еленка, Тодорка, Бояна и т.н. Хайдутите действуват най-вече в планинските райони, които са труднодостъпни и в които лесно могат да се укрият и да получат народна закрила. Хайдути има в Стара планина и Средна гора, но също така и в Пирин, Рила, Витоша – около София, в Родопите, в Югоизточна България и другаде.

1705 г. Действия на хайдутска дружина във Видинско начело с Чока.

1713 г. Действия на хайдутски дружини в района на Тетово, Скопие, Щип, Кавадарци, Битоля, Лерин и Охрид.

1717 г. Действия на хайдутска чета, начело с Папазоглу в Оряховско.

1720 г. Отпор на родопски хайдути в Райково срещу опит за помохамеданчване.

1720 г. – отпор на родопски хайдути в Райково срещу опити за помохамеданчване.

В Софийско в 1758 г. хайдушка дружина влиза в сражение с турска войска,

Във Воденско в 1762 г. хайдушка дружина начело с кап. Пройо влиза в сражение с турска войска.

По време на Руско-турската война 1768 – 1774 г. хайдушки дружини се сражават с турците – в Силистренско, на Вичо, поп Марин и Недялко (1770 – 1771 г.); между 1771 и 1776 г. в Русенско, Видинско и Врачанско тилът на турците е атакуван от хайдушки дружини. Такива има и в Софийско, Дупнишко, Ихтиманско и други райони.

Най-известният български хайдутин от началото на XIX век е хайдут Велко, когото австрийските имперски власти, посредством сърбите, употребяват за реализирането на своите си външнополитически цели. Благодарение най-вече на изградената хайдушка организация от Велко по Църна река, Тимошко е присъединено към Княжество Сърбия през 1833 г. в изпълнение на Одринския мирен договор от 1829 г., с непосредствено предхождащата го Акерманска конвенция. В 1807 г. действия на отряда на хайдут Велко против кърджалиите. Още при избухването на Първото сръбско въстание хайдушки чети, като тази на Хайдут Велко, вземат активно участие в сраженията в Белградския пашалък.

Български хайдушки чети участват активно в Гръцката война за независимост, когато редица български хайдути участват на страната на гърците с четите си. Сред тях са Хаджи Христо Българин, Ангел Гацо, Индже войвода и други.

След Руско-турската война (1828 – 1829), броят на хайдутите продължава да се увеличава, като район на действие имат „България, Румелия и Македония – с една дума, навсякъде, където живеят българи“.

1849 г. Бунт във Видинско, начело с Пуйо войвода.

След неуспешната за Русия Кримска война, българското хайдутство е организирано в нови форми.

1861 – 1878 г. Действия на четата на Петко войвода в Беломорска Тракия.

1863 – 1865 г. Преминаване от Румъния в България на четите на Стоян войвода и Герго Капитански, на П. Хитов и Ст. Люцканов, на Христо Македонски и П. Стоянов, и други.

1867 г. – Четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски преминава Дунав при Тутракан. Четата на Филип Тотю преминава Дунав при Свищов. Чета, начело с Иван Кулин, Еремия Българов и Найден Пешов, преминава от Зайчар през Връшка чука в България.

1868 г. – Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунав при с. Вардим, Свищовско.

1876 г. – Четата на Таньо Стоянов преминава Дунав източно от Тутракан. Четата на Христо Ботев преминава Дунав при Козлодуй. Четата на Сидер Грънчаров преминава от Сърбия в България.

Ильо войвода (известен и като последния хайдутин) от село Берово, Малашевско, заедно с Георги Раковски е водач на Първата българска легия в Белград. Ильо е извънредно ценен със съветите си, които дава при изграждането на ВМОРО.

След Освобождението на България, хайдутството е погълнато от движението за национално обединение на българските земи. Към него са вливат известни войводи, като Иванчо Карасулията, Петко Войвода, Апостол войвода – Ениджевардарското слънце и др.

Отражение върху фолклора

В отношението си към хайдушкото движение, българският народ изгражда неповторими и митологизирани образи и на тези народни закрилници (подобно на юнаците от Крали Марко насетне), които образи са пресъздадени най-вече в народните песни и фолклора, и което явление е присъщо и на другите народи, намирали се под властта на по-ниско културен и цивилизован завоевател. Хайдушките песни възникват в отражение на хайдутството като народно и социално движение, което по историко-географски причини, се развива у южните славяни, и което през XIX век прераства в своеобразна форма на националноосвободително движение. Социална база за хайдутството дават онези, които са най-вече засегнати от поробителя по отношение на свещените си човешки права и свободи. Оскърбени, те са принудени да избягат в горите и планините и да отстояват своите потъпкани лични и естествени права.

Организираното хайдушко движение има социален и народен смисъл – срещу „изедниците“, т.е. срещу местната османска власт и администрация и срещу османския поробител в лицето на държавния глава – султана, а от 1517 г. и халиф на „правоверните“ мюсюлмани.

Вижте също

• Юнашки песни
• Закон на Бойчо войвода

Външни препратки

• Сърбия и нашето освободително движение
• Петър Петров, Пет века под ятагана и корана 1396 – 1878

• Портал „Военна история на България“