Лучия Висконти

графиня на Кент от 15 век

Лучия Висконти (на италиански: Lucia Visconti, * 1372 в Милано, Синьория Милано, † 14 април 1424 в Лондон, Кралство Англия) от рода Висконти е чрез женитба графиня на Кент (1407– 1424).

Лучия Висконти
графиня на Кент
Управление14071424
Лични данни
Родена
1372 г.
Починала
14 април 1424 г. (52 г.)
Погребана вAustin Friars, Лондон
Семейство
ДинастияВисконти
БащаБернабо Висконти
МайкаБеатриче Реджина дела Скала
БракЕдмънд Холанд
ГербBlason famille it Visconti.svg Arms of Edmund of Woodstock, 1st Earl of Kent.svg

ПроизходРедактиране

Тя е дъщеря на Бернабо Висконти (* 1323, † 1385) – владетел на Милано и на съпругата му Беатриче Реджина дела Скала (* 1331, † 1384).[1] Нейни баби и дядовци по бащина линия са Стефано Висконти – господар на Милано и Валентина Дория, а по майчина – Мастино II дела Скала и Тадеа да Карара.

Има 5 братя и 9 сестри:

Освен това има 6 полубратя и 9 полусестри от извънбрачни връзки на баща ѝ с 5 жени.

Баща ѝ непрекъснато води войни с Папската държава (той е отлъчен от църквата) и е безмилостен тиранин.[2] През 1385 г. е свален от племенника си Джан Галеацо Висконти и по-късно отровен в замъка на Трецо.[3]

Брачни преговориРедактиране

Брачните преговори за Лучия започват през 1382 г. и са насочени към съюз между баща ѝ Бернабо Висконти и Луи II Анжуйски чрез брак между нея и сина му – бъдещ крал на Неапол. По този повод Бернабо остава в тесен контакт с майката на Луи II – Мари дьо Блоа, опитвайки се да се споразумее за брачен договор. През 1385 г., след трудни споразумения, е решено Лучия да замине за Анже за сватбата си. Държавният преврат, извършен от братовчед ѝ Джан Галеацо Висконти, който залавя и хвърля баща ѝ Бернабо и братята ѝ Лудовико и Родолфо в замъка на Трецо, проваля окончателно сватбения проект и евентуалното ѝ бъдеще като кралица на Неапол.

Баща ѝ и братята ѝ остават затворници в замъка до смъртта си, а Джан Галеацо решава да се занимае с брака ѝ. Най-забележителният неин потенциален ухажор е Хенри, херцог на Ланкастър (бъдещ крал на Англия като Хенри IV), който посещава Милано през 1393 г. и пленява въображението на Лучия. Тя казва на сестра си Катерина, че ако може да бъде сигурна, че ще се омъжи за него, ще чака Хенри „до края на живота си, дори да знае, че ще умре три дни след брака“. През 1399 г., когато се обсъждат договореностите между двамата, Хенри, чиято първа съпруга умира през 1394 г., е прогонен във Франция за 10 години от крал Ричард II и му са отнети земите. За Джан Галеацо политическата сигурност е на първо място и той изчаква в преговорите, настоявайки Хенри да си върне благоволението на двора, преди да продължат каквито и да е преговори. По-късно същата година Хенри се завръща в Англия и сваля Ричард II с помощта на краля на Франция, но брачните преговори така и не се възобновяват. Когато Джан Галеацо предлага на Лучия да се ожени за неговия 13-годишен извънбрачен син Габриеле Мария, тя отказва.

Брак с Едмънд ХоландРедактиране

На 28 юни 1399 г. Лучия най-сетне се омъжва в Павия за сина на Балтазар (маркграф на Майсен и ландграф на Тюрингия)Фридрих V от Тюрингия, маркграф на Майсен, преди това сгоден за сестра ѝ Англезия Висконти. Бракът е отпразнуван от Гулиелмо Чентуарио – епископ на Павия, а сред свидетелите е и бъдещият антипапа Александър V. Смята се, че музикалната пиеса Più chiar che'l sol на Антонело да Казерта е написана за сватбата. Бракът обаче е анулиран и не е консумиран, понеже Лучия отказва да отпътува и оспорва брака, твърдейки, че е била принудена.

През 1404 г. от ръката на Лучия се заинтересува Роберт III Баварски, който праща свои посланици в двора на Милано, за да договори вероятен брак със сина му Стефан. Нестабилната политическа ситуация, причинена от борбата между Висконти и Малатеста, слага край на преговорите.

Смъртта на Джан Галеацо през 1402 г. елиминира възможността за бъдещ политически брак за Висконти. Междувременно Хенри се жени повторно през 1403 г., но не забравя Лучия и урежда тя да се омъжи за Едмънд Холанд (* 6 януари 1383, † 15 септември 1408), 4-ти граф на Кент, любим негов войник, бил се в битката при Шрусбъри. През 1405 г. Едмънд защитава сина на Хенри в битка, което помага да се затвърди образцовата му известност. През май 1406 г. за двамата е съставен брачен договор, който предвижда зестра от 70 000 флорина, от които 12 000 трябва да бъдат платени при сключване на брака. Те трябва да бъдат последвани от годишни плащания от 8285 флорина, докато бъде изплатена цялата сума: това вероятно цели да привлече Холанд, т.к. той има големи дългове, произтичащи от военната подкрепа, която Хенри очаква от него и от необходимостта му да издържа няколко графини вдовици. Бракът чрез пълномощник се сключва през декември 1406 г. Сватбата се чества на 24 януари 1407 г. в катедралата „Сейнт Мери Овери“ в Саутуорк (днешен квартал на Централен Лондон), с което Лучия става графиня на Кент.

Бракът започва проблематично. През 1407 г. на мъжа ѝ се ражда извънбрачна дъщеря от благородничката Констанца от Йорк, с която той има връзка предходната година. Лучия няма деца от съпруга си, който загива в битка в Ил дьо Бреа, Бретан на 15 септември.

Вдовица и смъртРедактиране

За разлика от други вдовици от епохата Лучия не е принудена да се върне в дома на семейството си и остава да живее в Англия до края на живота си. Тя използва титлата си на графиня на Кент в своя полза. Тъй като съпругът ѝ я оставя с малко средства (а зестрата ѝ все още не е платена), тя трябва да се справи с този основен му дълг. Лучия решава да последва стъпките на своята полусестра Донина (омъжена за Джон Хокуд, английски войник), като се обръща към Хенри IV за финансова помощ. Той ѝ гарантира 1/3 от приходите на частта от земята на покойния ѝ съпруг (което е 1/5 от имението му, а останалата част е разделена между четирите му сестри), с останалата част, използвана за плащане на кредиторите му. Това не е достатъчно и Лучия се обръща към Парламента с молба за маркирани писма, които да принудят Милано да плати зестрата ѝ. Въпреки това Милано има свои финансови затруднения след смъртта на Джан Галеацо Висконти и плащането така и не идва. Вдовицата отново се обръща към Парламента, този път за облекчаване на дълга, обещавайки част от зестрата на кредиторите на Едмънд.

Разходите за поддръжката на нейните имения са твърде големи и до юли 1421 г. Лучия живее във францисканския женски манастир Abbey of the Minoresses of St. Clare without Aldgate. Той е известен и като място, където жените с висок статус и пари живеят заедно. Смята се, че тя е живяла в градска къща, построена през 1352 г. от Елизабет дьо Клер, която е имала репутацията на жилище на жени в политически затруднения. Тя живее комфортно и в добре поддържано жилище, но се занимава и с бизнес, като през 1423 г. е спомената като износителка на стоки за Италия.

Лучия завещава част от неплатената си зестра на различни английски благородници и други италиански имигранти, на сестра ѝ Англезия Висконти. Останалата част (заедно с личните си вещи) отиват при нейния иконом, някои нейни компанщонки, нейния шут и различни религиозни институции в Милано и Англия, сред които Сейнт Мери Оъвърии, абатството Борн в Линкълншър (където е погребан съпругът ѝ) и францисканския манастир, които трябва да се молят за душите на Лучия и съпруга ѝ. Всички те обаче не успяват да получат парите от Милано.

Лучия умира на 14 април 1424 г. и е погребана в църквата на Августинския орден (Austin Friars) в Лондон – популярно място за погребение на италианските имигранти в Лондон. Нейната епитафия, написана на латински, се фокусира върху нейния чар и красота, нейното семейство и миланско наследство и изобщо не споменава съпруга ѝ. Тя е запазена в документ от 16 век, съхраняван в Британския музей, въпреки че последната част от нея е непреводима.

Тъй като зестрата ѝ не е платена, исковете за плащането ѝ продължават дълго след смъртта ѝ. Репресиите срещу миланските търговци в Лондон през 1464 г. за възстановяване на тази сума вероятно са свързани със зестрата и те стават толкова изтощителни, че търговците са принудени да спрат търговията с Англия през 1471 г. Това кара миланския херцог Галеацо Мария Сфорца да помоли своя пратеник в Англия да моли за облекчение. През 1486 г. в писмо до новия херцог на Милано Джан Галеацо Сфорца се изисква плащане на зестрата. Херцогът твърди, че първоначално не е знаел за такъв дълг, а три години по-късно в крайна сметка отказва иска, тъй като не е предоставена документация. По-нататъшни репресии в Англия има през 1489 г., но херцогът успява да убеди крал Хенри да ги спре. Император Фридрих III обаче издава отделно позволение през 1490 г., което дава възможност на английските агенти да задържат милански търговци по Рейн. Въпреки че завещанието на Висконти най-накрая е изготвено, херцогът го обявява за измама. В крайна сметка крал Хенри VII заповядва да отпаднат исковете за плащане на зестрата.

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

БиблиографияРедактиране

  • Alison Weir. Britain's Royal Family: A Complete Genealogy. London, The Bodley Head, 1999, p. 111
  • Bradley, Helen. Lucia Visconti, Countess of Kent (d. 1424). // Medieval London Widows, 1300 – 1500. London; Rio Grande, OH, US, Hambledon Press, 1 January 1994. ISBN 9781852850852. OCLC 741690179. с. 77 – 84.
  • Bueno de Mesquita, D. M.. Giangaleazzo Visconti, Duke of Milan (1351 – 1402): A Study in the Political Career of an Italian Despot. Cambridge, Cambridge University Press, 2011. ISBN 9780521234559. OCLC 941946696.
  • Calendar of State Papers and Manuscripts in the Archives and Collections of Milan 1385 – 1618. London, His Majesty's Stationery Office, 1912. OCLC 847534039.
  • Tait, James. Eine mailändisch-thüringische Heiratsgeschichte aus der Zeit König Wenzels. // The English Historical Review. Т. Volume X. London and New York, Longmans, Green, & Co., 1895. OCLC 754650998. с. 791.
  • Stansfield, Michael M. N. (1987). The Hollands'Dukes of Exeter, Earls of Kent and Hundington, 1352 – 1475 (Thesis). Corpus Christi College, Oxford.
  • Wenck, Karl. Lucia Visconti, Konig Heinrich von England und Edmund von Kent. // Mittheilungen des fur Oesterreichische Geschichtsforschung. Т. XVIII. 1897. с. 69 – 129.
  • Società storica lombarda. Il Primo Matrimonio di Lucia Visconti. // Archivio Storico Lombardo. Т. X. 1893. с. 603 – 06.

БележкиРедактиране

  1. Zita Eva Rohr, Yolande of Aragon (1381 – 1442) Family and Power: The Reverse of the Tapestry, Palgrave Macmillan, 2016, с. 53.
  2. Barbara Tuchman, A Distant Mirror, Alfred A Knopf, 1978, с. 254.
  3. Barbara Tuchman, A Distant Mirror, Alfred A Knopf, 1978, с. 437 – 438.

Външни препраткиРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Lucia Visconti“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​