Уикипедия

Негуш

град в Гърция
(пренасочване от Негушко)
Тази статия е за града в Егейска Македония. За град Науса на гръцкия остров Парос вижте Науса (Парос).

Нѐгуш (изписване до 1945 година: Нѣгушъ или Негушъ; на гръцки: Νάουσα, Науса, на турски: Ağostos, Агостос, на арумънски: Niausta, Няуста) е град в Гърция, център на дем Негуш в област Централна Македония.

Негуш
Νάουσα
Панорама на града
Панорама на града
Негуш
40.6306° с. ш. 22.0642° и. д.
Негуш
Централна Македония
40.6306° с. ш. 22.0642° и. д.
Негуш
Гърция
40.6306° с. ш. 22.0642° и. д.
Негуш
Страна Гърция
ОбластЦентрална Македония
ДемНегуш
Географска областСланица
Площ222 km²
Надм. височина330 m
Население19 902 души (2001 г.)
89,6 души/km²
ПокровителТеофан Нови Атонски[1]
Пощенски код592 00
Телефонен код23320
Официален сайтwww.naoussa.gr
Негуш в Общомедия

География редактиране

Градът се намира в източните поли на планината Каракамен (наричана още Дурла или Негуш планина, на гръцки Вермио) на средна надморска височина от 330 метра. Отдалечен е на 22 километра северозападно от град Бер (Верия) и на 32 километра южно от Воден (Едеса). Река Арапица разделя града на две части, като по течението ѝ има серия красиви водопади и е разположен паркът Агиос Николаос.[2]

Землището на Негуш е най-голямо в Егейска Македония и обхваща 222 km2, които предимно се простират западно от града и обхващат голяма част от източните склонове на Каракамен, годни за пасища и експлоатация на гората. Градът има 22 000 декара обработваемо землище, насадено предимно с овошки - праскови и ябълки.[3]

История редактиране

Античност и Средновековие редактиране

  Основна статия: Миеза
 
Миезкият нимфеум, където е било Аристотелевото училище

Според античните автори първите обитатели на района на Негуш са бригите,[4] изместени по-късно от македонците.[5]

В равнината, на 2 km източно от днешния Негуш, в местността Извори (Ισβόρια) до село Голишани (днес Левкадия) е разположен македонският град Миеза или Меза, открит при разкопки през 50-те години на XX век. От града е разкрит Миезкият нимфеум, в който според античните историци Александър Велики е прекарал три години като ученик на Аристотел. Открит е и театър и няколко македонски гробници от елинистическата епоха.[6][7][8]

След Битката при Пидна в 168 година пр. Хр., районът попада под властта на Римската република и вероятно жителите на Миеза се изместват на запад в подножието на планината.[5] Градът Негуш се появява в римско време с името Нова Августа (на латински: Nova Augusta) и гръцкия му вариант Неа Августа (Νέα Αυγούστα). Постепенно през Средновековието името се променя в Нягуста (Νιάγουστα) и Нягуса (Νιάγουσα), откъдето се появява и българският вариант Нѣгушъ, като двойното е постепенно добива западнобългарски рефлекс и се получава Негуш. Гръцкото име продължава да еволюира през Няуса (Νιάουσα) в днешното официално Науса (Νάουσα), като се срещат и форми без Неа като Агустос или Агуста.[9]

Местна легента твърди, че името Негуш произлиза от турски зулуми, при които посягали на жени, и които предизвикали християнско въстание, за да не ги гушкат турците жените.[10]

В Османската империя редактиране

Градът постепенно упада, за да бъде възстановен през XIV век от българи християни от района на Каракамен. Градът е завоюван от османците, начело с Гази Евренос бей заедно с Бер около 1383 - 1387 година[11]

Според местна легенда Евренос бей бил очарован от водите и мястото, където е днешния град. След като се върнал в Одрин, султанът го попитал какво иска за награда и Евренос му казал, че иска земя с размера на една биволска кожа. Сулнатът се съгласил и Евренос нарязал една кожа на тънка ивица и с нея очертал бъдещата градска зона на Негуш през четири дървета: на север платанът на Мокиос Барлаутас, изкоренен в 1955 година, малко зад Бутаревата къща, на запад кривия платан близо до „Света Параскева“, на изток платанът Куфиос, който малко преди 1924 година поради ерозия пада в Арапица и на юг платанът в Пуляна (Станишевият платан) на улица „Софрониос“, малко зад епископията, отсечен около 1950 година.[12]

През 40-те години на XVII век в Негушко действа хайдутинът мартолос Лошан.[13] Жителите на Негуш са привилегировани християни войнуци.[14] Негушани плащат единствно 400 гроша ашур и поголовен данък от 2 пари, които отиват за издръжката на Мавзолея на Евренос бей в Енидже Вардар, в града не могат да живеят мюсюлмани освен кадията и войводата, мюсюлмани нямат право да влизат в града на кон, администрирането на града е поверено на избран от местните хора човек,[15] башбуги, който командва гарнизона на града - според Франсоа Пуквил по времето на Зафиракис Теодосиу - 300 души. Той има абсолютна власт в града, съди и осъжда, без да дава отчет за действията си на никого и може да бъде свалян и заменян само от общото събрание на жителите. С подобни привилегии градът бързо се замогва и макар и в планински район е сравнително мирен до края на XVIII век.[16]

Около 1750 година в града преподава монахът Теофан Негушанин. След 12 години преподава Димитриос Анасотис, а в 1775 година Анастасиос Камбитис и двамата също от Негуш. Когато Камбитис се мести в Солун, ръководството на училището в Негуш е поет от Николаос Ангелакис и Емануил Фотиадис. По-късно преподава Карландас и в 1822 година Йоанис Панайоту. Освен тези учители в града преподават и Мануил Антониадис, Димитриос Барлаутас - обезглавен в 1822 година, Анастасиос Зиндзиос, Зафириос Теодосиу, Григориос Протосингел, Папайоргис Протопапас, Папайоргис от Куцуфляни, Пападимитрис, Анастасиос Царлярис или Царлятис, Зафирис Г. Бойос, Димитрос Тома Патитияс или Платарас, Анастасиос Ангелакис и двама синове на лекаря Антонис Пардикарис - Григорис и Анастасиос.[17] Най-големият учен от Негуш в края на XVIII - началото на XIX век е Анастасиос Михаил, писател, член на Берлинската академия на науките.[18][19]

В мирните години в района, благодарение на плодородната земя и водите на Арапица, бързо се развива земеделието - местните жители произвеждат пшеница, царевица и детелина. Основен продукт, с който Негуш се слави и до ден днешен, и който заема голям процент от икономиката на града е винопроизводството.[20] Негуш има два местни сорта - негушката пополка и пополката (ксиномавро).[21] Виното от Негуш добива голяма репутацията в империята и се появява поговорката, че „негушкото вино се носи в кърпа“.[20]

Негушки бунт от 1705 година редактиране

  Основна статия: Негушки бунт (1705)

В 1705 година след опит да се вземат 15 момчета за еничарския корпус в града избухва бунт, начело с арматолоса Кара Димо, който е потушен с големи трудности.[22]

Богатството на града привлича вниманието на епирския феодал отцепник Али паша Янински, който започва опитите си за завладяване на града през 1795 и въпреки съпротивата на гражданите, начело с Василиос Ромфеис, успява през 1804 година да подчини Негуш. Икономиката на града запада, но Негуш е укрепен и обграден със стена и жителите му привикват да носят оръжие. Франсоа Пуквил пише:

„ На три левги СЗ от Бер се намира Негуш, който има 2000 къщи, и който се намира под властта на Берската митрополия. Жителите на тоя град са гърци и българи. Преди 70 години този град е укрепен с един ред стени и в 1804 година той даде 4000 въоръжени хора за защита против Али паша, който успя да го превземе само благодарение на глада след десет месеца обсада. Градът след няколко години пак се измъкна от ръцете на Али паша и попадна под протекцията на Къзлар ага или началник на черните скопци от сарая, на когото са дадени приходите на града, а един гръцки първенец на име Зафирос командвал един гарнизон от 300 християни.[23] “

Негушко въстание от 1822 година редактиране

 
Паметникът на загиналите негушанки
  Основна статия: Негушко въстание

След избухването на Гръцкото въстание през февруари 1822 година в богатия македонски град Негуш също избухва въстание под ръководството на Ангел Гацо от воденското село Саракиново, Анастасиос Каратасос от берското село Доврас и негушанина Логотет Зафиракис Теодосиу. Градът и около 100 околни християнски гръцки и български села за кратко са освободени от османска власт. Въстаниците разбиват четирихилядна турска армия под командването на Кехая бей, атакуват Бер, но са отблъснати. На 18 април Мехмед Емин паша, известен като Абу Лабуд, с 20 000 души редовна войска и башибозук завзема града и извършва страшно клане, при което всичките няколко хиляди мъже в града са избити, а жените и децата, отведени като роби в Анадола. Защитниците на църквата „Свети Николай“ се взривяват в нея, а тридесет негушанки доброволно се удавят, заедно с децата си във водопада Стумбани на река Арапица, за да не бъдат продадени в робство. Стените на града са разрушени и той е изоставен. В 1955 година на Негуш заедно с Месолонги, Сули и Аркади, е дадено почетното прозвище „град герой“.[24]

Никола Попстефанов описва разоренето на Негуш:

„ 1822... априлъ 10 бидееки бѣлѣжѫ овдѣ како расипаха Негушъ. Лобутъ паша бѣше що отиде противъ ними; откоренъ ги запусти; живъ мѫжъ не остави, а женитѣ и дѣцата ги зеде робие. Човѣкъ не остана во Негушъ; ситѣ куки ги изгореха, та ни една колиба не остана! Ситѣ мѫжи турцитѣ под сабя ги поминаха; пискове и плакове и тѫги голѣми бѣха! Старитѣ мѫжи, що бѣха живи на наше врѣме, не паметватъ и другошъ да билъ разсипанъ Негушъ, а сега се разсипа, защото турцитѣ извадоха лошо име, оти кренале глава противъ царя.[25] “

Възстановяване редактиране

 
Централният площад на Негуш с карцуни – местен коледен обичай

След въстанието постепенно част от успелите да се спасят жители на Негуш се връщат заедно с много български и влашки селяни от околните села, но едва около 1860 година градът е напълно възстановен със стария си българо-гръцки колорит – населен от гърчеещи се българи и власи. В 1892 година през Негуш минава железопътната линия от Солун към Бер. Градът преживява голям икономически разцвет и в него се основават едни от най-големите тъкачни фабрики в Османската империя, изнасящи коприна и други платове дори за Европа.

В 1856 – 1857 година Панайотис Аравантинос пише за Негуш:

„ Негуш – нов град в Македония с население 2000 християнски домакинства от български род, под административното ведомство на Солун.[26] “

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“) в 1878 година пише, че в Науса (Naussa), Берска епархия, живеят 5000 гърци.[27] Относителната автономия и развитието на манифактурата постепенно превръщат населения предимно с българи град във важен икономически и културен център в Южна Македония, влязъл в орбитата на елинизма под влияние на съседния голям гръцки град Бер. Георги Баласчев пише в 1890 година:

„ Негушъ брой до 5000 жители, отъ които 1500 сѫ гърци, осталитѣ - християне. Християнското население е отъ българско и влашко потекло, но погърчванието тукъ е направило голѣмъ успѣхъ. Сичкото население се признава за гръцко. По улицитѣ на всѣкѫдѣ се говори гръцки язикъ. Женитѣ и дѣцата знаѭтъ гръцки. Български езикъ е на заденъ планъ.[25] “

В 1900 година според Васил Кънчов в Нѣгушъ (Няхуста, Агустосъ) живеят 1500 българи християни, 800 турци, 3500 гърци и 300 власи, като българското и влашкото население постоянно се погърчва.[28] Кънчов пише:

„ Отъ Верея гръцизъмътъ е прѣминалъ на сѣверъ въ градчето Нѣгушъ, наричано отъ гръцитѣ Няхуста, а отъ турцитѣ Аугустосъ. Това градче се е много развило икономически прѣзъ XVIII. в. Въ него се въздигнали добри гръцки училища и населението му било много погръчено. Въ бѣлѣжкитѣ на френския ученъ пѫтувачъ Пукевилъ отъ началото на XIX. в. Нѣгушъ е отбѣлѣженъ като градъ, населенъ съ гръци и българи. Разоренъ прѣзъ 1821 год. отъ Лобутъ Паша, той къмъ 1850 год. на ново се привдигналъ пакъ съ гръцко-български колоритъ, какъвто има и до сега. Въ градеца има и влашка колония почти погръчена вече. Процесътъ на елинизацията продължава още.[29] “
 
Гара Негуш (Агустос) в края на XIX век. Фото Пол Зепджи
 
Реклама на български език на негушката текстилна фабрика на Гута, Турпали и Караджа от края на XIX – началото на XX век

По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Негуш живеят 1500 българи патриаршисти.[30] В 1906 година според Патриаршеската статистика в града освен другите има 50 патриаршистки семейства власи.[31]

„Въ послѣдния градъ [Ниауста] населението е българско, сѫщински гърци има много малко, а околнитѣ села сѫ чисто български. Тукъ трѣбва да забѣлѣжа, че българетѣ въ Ниауста сѫ на пѫть къмъ пълно погърчвание, понеже въ много фамилии се говори гръцки.“[32]

Изследователят на аромъните Густав Вайганд пише за Негуш, че

„ въпреки че е български град е напът да бъде гърцизиран, защото голяма част от жителите говорят в семейството си гръцки.[33] “

След 1904 година Негуш се превръща в основна база на гръцките андартски чети, нападащи разположените на север български екзархийски села и сражаващи се с четите на Апостол войвода. Градът е родно място на андартския войвода Андон Минга, обесен заедно с Телос Агапинос от Апостол войвода край воденското село Техово.

В 1910 година в Негуш (Νάουσα) има 6000 жители патриаршисти и 1000 мюсюлмани.[34]

В Гърция редактиране

 
Главата на вестник „Науса“, 4 март 1928 г.
 
Музеят на виното и лозата

През Балканската война в 1912 година в Негуш влизат гръцки части. Един негушанин – Марко Тома, се включва в Македоно-одринското опълчение.[35] След Междусъюзническата война в 1913 година градът остава в Гърция. При преброяването от 1913 година са регистрирани общо 9681 жители, от които 4989 мъже и 4692 жени[36]

Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Негош (Његош) има 640 къщи на християни славяни, 250 на мюсюлмани турци, 350 на християни власи и 510 на християни гърци.[37]

След 1924 година по Лозанския договор турското население на Негуш е изселено в Турция и на негово място са заселени 1863 гърци бежанци.[36][3] От тях 879 от Мала Азия, 561 понтийски гърци, 232 от Източна Тракия, 182 от България, 135 от Кавказ и останалите от други места.[3] Населението на града се увеличава и от вътрешна миграция – от съседните български и влашки села. В 1928 година Негуш е смесено селище с 211 бежански семейства и 862 жители бежанци.[38]

По време на Гражданската война през януари 1949 година Негуш за кратко е превзет от силите на Демократичната армия на Гърция.[39]

Прекръстени с официален указ местности в община Негуш на 31 декември 1968 година
Име Име Ново име Ново име Описание
Дзиркния[40] Τζιρκνιά Коромилиес Κορομηλιές[41] връх в Каракамен на Ю от Негуш и на ЮИ над Долно Шел (1450 m)[40]
Давелова Караула[40] Καραούλι Νταβέλη Ипсома Давели Ύψωμα Νταβέλι[41] връх в Каракамен на ЮЗ от Негуш (1485,2 m)[40]
Чифлик[40] Τσιφλίκ Тагматархис Ταγματάρχης[41] местност на СИ от Негуш, на ЮЗ от Голишани и на З от Копаново[40]
Влашки Извор[40] Βλάχικο Ίσβορο Пиги Πηγή[41] река на СИ от Негуш, ляв приток на Арапица[40]
Кури Капсала[40] Κουρή Καψάλα Капсала Καψάλα[41] връх в Каракамен на СЗ от Негуш (1058 m)[40]
Дамнишко[40] Ντάμνισκο Анапавтириу Άναπαυτήριου[41] връх в Каракамен на ССЗ от Негуш (781,4 m)[40]
Исонина Ίσονινα Сфина Σφήνα[41]
Габджия[40] Γκαμπτζιά Крания Κρανιά[41] местност в Каракамен на ЮЗ от Негуш и на ЮЗ от Долно Шел[40]
Хавуз[40] Χαβουζι Стерна Στέρνα[41] местност в Каракамен на ЮЗ от Негуш и на З от Долно Шел[40]
Хаджи Айдън[40] Χατζή Αϊντίν Хадзиденас Χατζηδένας[41] местност в Каракамен на ЮЗ от Негуш и на Ю от Горно Шел[40]
Изворо[40] Ίσβορο Пиги Πηγή[41] местност в Каракамен на ЗЮЗ от Негуш и на СЗ от Горно Шел[40]
Чанакчи[40] Τσανακτσή Цанакис Τσανακής[41] връх в Каракамен на З от Негуш (2052 m)[40]
Шабаница[40] Σιαμπανίτσα Панагица Παναγίτσα[41] връх в Каракамен на З от Негуш и на СЗ от Горно Шел между колибите на Коста и Васили (власи) и Карайорго (каракачани) (1537 m)[40][42][43]
Махмут[40] Μαχμούτη Кристалия Κρυσταλλία[41] извор в Каракамен на З от Негуш и на ЮЗ под връх Чанакчи[40]
Сюлейман[40] Σουλεϊμάνι Сули Σούλι[41] местност в Каракамен на З от Негуш и на З от връх Чанакчи[40]
Горна Карутия[40] Άνω Καρουτια Потистра Ποτίστρα[41] връх в Каракамен на З от Негуш и на Ю под връх Турлия (2016,2 m)[40]
Караташ[40] Καρατάς Каратасос Καρατάσος[41] местност в Каракамен на З от Негуш и на З от връх Чанакчи[40]
Али Ходжа[40] Άλή Χόντζας Корифи Κορυφή[41] връх в Каракамен на ЮЗ от Негуш и на З от Долно Шел (1477,1 m)[40]
Турлия[40] Τούρλια Трулос Τρούλλος[41] връх в Каракамен на З от Негуш (2016,2 m)[40]
Кьоселер[40] Κιοσσελέρ Спанос Σπανός[41] връх в Каракамен на З от Негуш (1845 m)[40]
Бизяро[40] Μπιζιάρο Сфендами Σφενδάμη[41] връх в Каракамен на СЗ от Негуш (1358 m)[40]
Дуртапули[40] Ντουρτάπουλι Палиохори Παλιοχώρι[41] връх в Каракамен на СЗ от Негуш (1522 m)[40]

В Негуш има архиерейско наместничество на Берската, Негушка и Камбанийска епархия на Гръцката православна църква.[44]

В 1987 година Спирос Лукатос посочва „език на жителите гръцки и турски“ (γλώσσα κατοίκων ελληνική και τουρκική).[45]

Негуш е център на дем от 17 октомври 1912 година. В 90-те години със закона „Йоанис Каподистрияс“ демът се разраства значително, а след това в 2011 година по закона „Каликратис“, към него са присъединени и демите Иринуполи и Антемия.[4]

Година 1913 1920 1928 1940 1951 1961 1971 1981 1991 2001 2011 2021
Население 100000[3] 8468[3] 10250[3] 12556[3] 12584[3] 15492[3] 17375[3] 19383[3] 19794[3] 19870 18882

Побратимени градове редактиране

Негуш е побратимен град с:

 
Негушки носии. Негушки исторически и етнографски музей
 
Николаос Николцис, организатор на първата андартска чета в Негуш след пристигането на Константинос Мазаракис, действа до 1908 г.[46]

Забележителности редактиране

В Негуш се провежда карнавалът Буля и еничари.

Сред другите забележителности на града са:

  • Площадът на националните мъченици от 1821 година;
  • Паркът Киоски с малкото езеро;
  • Водопадът на Арапица Стубани, в който се хвърлят негушанките, за да не попаднат в турски ръце;
  • Руините на римския нимфеум;
  • Църквата „Свети Николай“;
  • Руините на римска вила с красиви мозайки в местността Балтането.

Личности редактиране

  Основна статия: Негушани

В Негуш са родени гръцкият философ и просветител Анастасиос Михаил, гръцкият революционер Зафиракис Теодосиу, българският зограф Алекси Атанасов, православният духовник Филотей Охридски и Смоленски и сърбоманският търговец и дарител Димитрие Сабов Атанасиевич. Сред известните негушани са и андартските дейци Андон Минга, Епаминондас Гарнетас, Христодулос Пердикарис, гръцкият революционер Стоян Димов и гръцката певица Елени Цалигопулу.

Литература редактиране

Бележки редактиране

  1. ↑ Εκτός από την Καστοριά, άλλες τέσσερεις πόλεις έχουν πολιούχο τον Άγιο Μηνά // Ola Deka. Посетен на 4 януари 2018. (на гръцки)
  2. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 15. (на гръцки)
  3. ↑ а б в г д е ж з и к л м Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. I дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-5-7. с. 37. (на македонска литературна норма)
  4. ↑ а б Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 16. (на гръцки)
  5. ↑ а б Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 17. (на гръцки)
  6. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 18. (на гръцки)
  7. ↑ Η σχολή του Αριστοτέλη στο Νυμφαίο Μίεζας // Δήμος Νάουσας. Посетен на 5 април 2020 г.
  8. ↑ School of Aristotle // School of Aristotle. Посетен на 5 април 2020 г.
  9. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 23. (на гръцки)
  10. ↑ Вражиновски, Танас. Македонски народни преданија. Скопје, Институт за фолклор „Марко Цепенков“, 1986. с. 91 - 92. (на македонска литературна норма)
  11. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 20. (на гръцки)
  12. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 20 - 23. (на гръцки)
  13. ↑ История на България. Т. IV Българският народ под османско владичество (от XV до началото на XVIII в.). София, Българска академия на науките, 1983. с. 173.
  14. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 25. (на гръцки)
  15. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 27. (на гръцки)
  16. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 28. (на гръцки)
  17. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 29. (на гръцки)
  18. ↑ Στεφανόπολι, Ιωάννης. Το σχολείον παράγων της Εθνικής αφυπνίσεως // L’ Hellenisme Contemporain. Αθήναι, 1953. (на гръцки)
  19. ↑ Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 30. (на гръцки)
  20. ↑ а б Μπλιάτκας, Θωμάς Στεργίου. Νάουσα, Νιάουστα, από την ίδρυση μέχρι και το ολοκαύτωμά της. Νάουσα, 2009. ISBN 978-960-93-3762-5. σ. 32. (на гръцки)
  21. ↑ To σταφύλι της Γουμένισσας // Goumenissa.info, 08/04/09. Посетен на 8 април 2020 г. (на гръцки)
  22. ↑ Георгиева, Цветана. Еничарите в българските земи. София, Наука и изкуство, 1988. с. 103 - 104.
  23. ↑ Pouqueville, F. Voyage de la Grèce. Deuxième Édition. Т. III. MDCCCXXVI [1826]. p. 94 - 95. (на френски)
  24. ↑ Сайт на Дем Негуш Архив на оригинала от 2010-08-04 в Wayback Machine..
  25. ↑ а б Нѣколко кратки лѣтописни бѣлѣжки по състоянието на западнитѣ македонци за първата четиридесеть и петь годишна епоха на настоящи вѣкъ. Извлѣкълъ, нарѣдилъ и превелъ отъ гръцки ученка Езерский. София, Скоропечатница на Х. Стоенче Х. Тачевъ, 1890. с. 16.
  26. ↑ Αραβαντινός, Παναγιώτης. Χρονογραφία της Ηπείρου των τε ομόρων ελληνικών και ιλλυρικών χωρών διατρέχουσα κατά σειράν τα ευ αυταίς συμβάντα από του σωτηρίου έτους μέχρι του 1854 περιέχουσα και τοπογραφικόν πίνακα πάσης της Ηπείρου / συνταγμένη υπό Π.Α.Π. Β΄ σελ. 116.
  27. ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 39. (на френски)
  28. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 144.
  29. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 77.
  30. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 222 – 223. (на френски)
  31. ↑ Επίσημα έγγραφα περί της εν Μακεδονία οδυνηρής καταστάσεως, Πατριαρχείο Τυπογραφείο, Κωνσταντινούπολις 1906. Цитирано по: Λιθοξόου, Δημήτρης. Πληθυσμός και οικισμοί της περιοχής Βέροιας, 1886 – 1927
  32. ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 209.
  33. ↑ Вайганд, Густав. „Етнография на Македония“, т.1, София, 1992, стр.465.
  34. ↑ Χαλκιόπουλος, Αθανάσιος. Εθνολογική στατιστική των βιλαετίων Θεσσαλονίκης και Μοναστηρίου, Αθήναι 1910. Цитирано по: Δημήτρης Λιθοξόου. Πληθυσμός και οικισμοί της περιοχής Βέροιας, 1886 – 1927
  35. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 717 и 865.
  36. ↑ а б Λιθοξόου, Δημήτρης. Πληθυσμός και οικισμοί της περιοχής Βέροιας, 1886 – 1927, архив на оригинала от 5 декември 2012, https://archive.is/20121205104420/www.freewebs.com/onoma/veria.htm, посетен на 5 декември 2012 
  37. ↑ Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија // Насеља српских земаља X. 1921. с. 26. (на сръбски)
  38. ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 30 юни 2012 
  39. ↑ 8-14/1/1949: (ΔΣΕ) Η Μάχη της Νάουσας // Εθνική Αντίσταση - ΔΣΕ. Посетен на 7 декември 2021 г.
  40. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак ал ам ан ао ап По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
  41. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 888. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 311). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 31 Δεκεμβρίου 1968. σ. 2380. (на гръцки)
  42. ↑ Νέζης, Νίκος. Τα ελληνικά βουνά : γεωγραφική εγκυκλοπαίδεια. Τόμος 2. Ηπειρωτική Ελλάδα. Πελοπόννησος - Στερεά Ελλάδα - Θεσσαλία - Ήπειρος - Μακεδονία - Θράκη. Αθήνα, Ελληνική Ομοσπονδία Ορειβασίας Αναρρίχησης : Κληροδότημα Αθ. Λευκαδίτη, 2010. ISBN 978-960-86676-6-2. σ. 376. (на гръцки)
  43. ↑ Αποστόλου, Στέργιος Σπ. Η μάχη της Σιουμπανίτσας : Σύγκρουση Ελληνικών αντάρτικών σωμάτων με τουρκικά καταδιωκτικά αποσπάσματα την 5-5-1905 // «Νιάουστα» Ετος ΙΒ (45). Ιανουάριος - Φεβρουάριος - Μάρτιος 1991. σ. 147. Архивиран от оригинала на 2022-12-02. (на гръцки)
  44. ↑ Ιερά Μητρόπολη Βεροίας, Ναούσης και Καμπανίας. Ενορίες, архив на оригинала от 12 април 2008, https://web.archive.org/web/20080412035605/http://www.imverias.gr/content/view/43/51/, посетен на 22 юни 2008 
  45. ↑ Σπύρος Λουκάτος, Πολιτειογραφία της νομαρχιακής περιφέρειας της Θεσσαλονίκης, Μέρος Α’ Υποδιοικήσεις Βερροίας – Θεσσαλονίκης – Κατερίνης, Αθήνα 1987. Цитирано по: Λιθοξόου, Δημήτρης. Πληθυσμός και οικισμοί της περιοχής Βέροιας, 1886 – 1927
  46. ↑ Το Ίδρυμα Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα // Посетен на 2 март 2013 г. Архив на оригинала от 2015-09-24 в Wayback Machine.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Негуш&oldid=12146502“.