Нов дворец (Потсдам)

Новият дворец (на немски: Neues Palais, всъщност Palais е заемка от френски, означаваща дворец, понеже кралят предпочитал френския език)[1][2] е дворец в западната част на дворцовия парк Сансуси в столицата на Бранденбург – гр. Потсдам, Германия.

Новият дворец в парка Сансуси
Новият дворец от птичи поглед, 2021 г.

Строителството започва през 1763 г. след края на Седемгодишната война под управлението на Фридрих Велики и е завършено през 1769 г. Смята се, че е последният значим бароков дворцов комплекс в Прусия и едно от основните произведения на фридерицианското рококо. Фридрих го бил планирал не като кралска резиденция, а като дворец за настаняване на държавните гости при двора, за представителни цели на държавната власт и като място за провеждане на мероприятия.[3] Кайзер Вилхелм II превръща Новия дворец в негова главна резиденция от 1888 г. до 1918 година.

Дворецът, управляван днес от публичната Фондация Пруски дворци и градини Берлин-Бранденбург, е достъпен за посетители в качеството му на музей. В комуните (бившите стопански сгради край двореца) днес се помещават някои от факултетите и една част от администрацията на Университет Потсдам.

ФункцияРедактиране

 
Замъкът Хауърд, вертикална проекция от книгата Витрувий Британик, която се е намирала във всяка от петте библиотеки на Фридрих Велики
 
Сградата Trippenhuis в Амстердам, която Фридрих е видял през 1755 г.

Фридрих бил определил скиците по проекта за строежа на Новия дворец и бил избрал мястото за осъществяването им още преди Седемгодишната война. Отклонявайки се от обичайния за него дотогава стил на фридерицианското рококо, Фридрих пожелава сграда в стила на паладианизма. За примери той счита замъкът Хауърд в Англия и сградата Trippenhuis нахождаща се на канал Kloveniersburgwal № 29 в Амстердам. Още в мирни времена преди войната, Фридрих разпорежда през 1756 г. в Потсдам строежа на „къщата на [улица] По Канала № 41“ да бъде завършен, за да се изпробва строеж с каменовидни тухли, направени с помощта на шаблонен камък, което го впечатлило при посещение в Нидерландия през 1755 г.[4]

Пищното и скъпоструващо строителство на Новия дворец успяло да започне обаче едва след Седемгодишната война, която през 1763 г. завършила с благоприятен край за Прусия. Сега сградата на двореца служила на Фридрих Велики не само по същество за практически нужди, ами тя по-скоро трябвала да възвести новата роля на Прусия сред могъщите в Европа, както самият Фридрих потвърждава, използвайки неговия си термин „фанфаронада“ (самохвалство, показност).[5] Пребогатите скулптурни декорации не на последно целят точно тази функцията на двореца да служи за показност. Иконографската програма, особено в централния ризалит от страната към парк, показва намерението на строителя-поръчител да използва сградата като паметник на самия себе си в качеството му на победоносен пълководец. Тази интерпретация се подчертава от девизния надпис „Nec soli cedit“ („Той не отстъпва място дори на слънцето“) върху картушите на средния ризалит, който се отнася до Фридрих.[6]

 
Изглед към Новия дворец през 1826 г. (картина от Август Вилхелм Юлиус Алборн)

Освен това, по времето на Фридрих Велики, Новият дворец служи като пищна лятна къща за гости, където могат да се провеждат бляскави пиршества, както е илюстрирано програмно от три харити, увенчаващи главния купол на двореца: Аглая (Сияещата), Ефросина (Веселостта) и Талия (Пищността). Между април и октомври тук са идвали гости за ежегодните фестивални седмици. Гости са били преди всичко братята и сестрите на крал Фридрих и техните семейства, произхождащи от различни германски и европейски владетелски династии, лично подбрани членове на Берлинския двор и княжески гости.[7] По време на тези тържества, Новият дворец формира пищната сцена за срещите на династията Хоенцолерн, за които обществеността е информирана чрез изчерпателни доклади на двора. Потенциалът и мощта на династията и чрез нея в това число и на династичната княжеска държава са били символично демонстрирани по време на тези събития в Новия дворец и те са имали силен пиарски ефект – както навътре – т. е. в собствената сфера на влияние, така и навън (извън пределите на държавата) като демонстрация на силова политика.[8] На разположение на княжеските гости са били 200 стаи, четири бални зали и театър в стил рококо. За своите престои от време на време в Новия дворец, Фридрих бил разпоредил южното странично крило да бъде приготвено за него – т. нар . Кралски апартамент или Фридрихски апартамент. В допълнение към кралския апартамент и две княжески квартири за особено важни гости, в дворецът се е намирал и апартамента на дългогодишния спътник на Фридрих – Жан-Батист Маркиз д'Аржан (Маркиз д'Аржански апартамент). Принц Хайнрих, най-възрастният брат на Фридрих Велики, който все още бил жив, също имал свои помещения (Хайнрихски апартамент). Престолонаследникът, пруския принц Фридрих Вилхелм II пребивавал в апартамента на престолонаследника. Така нареченият Принцески апартамент е бил използван от принцеса Анна Амали – неомъжената сестра на Фридрих Велики и игуменка на манастира в Кведлинбург – като представително жилище. По време на тържествата тя е заемала роля като дама на дома, тъй като кралица Елизабет Кристина никога не присъствала там по молба на краля.[9]

 
План на хоризонталната проекция на Новия дворец в Потсдам

След смъртта на Фридрих Велики през 1786 г., дворът рядко използва Новия дворец за по-големи тържества. През 1859 г. престолонаследникът, кронпринц Фридрих Вилхелм, който по-късно става император Фридрих III, се нанася в бароковия дворец със семейството си за да прекарат там летните месеци. През периода на управлението му, траел само 99 дни (от 09.03.1888 г. до 15.06.1888 г.) дворецът е кръстен Дворец Фридрихскрон (на немски: Schloss Friedrichskron, в превод: дворец Фридрихски корона). През това време е запълнен съществуващият дотогава воден ров, който заобикалял двореца, и са предприети някои мерки за модернизация, които синът му Вилхелм II доразвива, като например монтиране на парно отопление и електрическа светлина, както и внедряване на бани и тоалетни в отделните квартири (апартаменти), а през 1903 г. и на асансьор сред северното стълбище. До 1918 г. дворецът си остава предпочитаната резиденция на последния германски император и съпругата му Августа Виктория. По време на присъствието на императорското семейство в двореца, туристически посещения не са били възможни.

След германската революция през 1918 г., абдикацията на император Вилхелм II и отричането от престола от кронпринц Вилхелм Пруски през 1919 г., Новият дворец служил като дворец-музей. До Втората световна война и последвалото плячкосване от съветската армия, дворецът като цяло е бил обзаведен така, както си е бил още по времето на Фридрих Велики в стила на Фридерицианското рококо.

АрхитектураРедактиране

 
Новият дворец с комуните от птичи поглед, 2008 г. Колонадата между комуните е закрита за реконструкция.
 
Външен изглед с непочистен фенер от времето на ГДР

За разлика от двореца Сансуси, построен в стил рококо, Фридрих Велики предпочел формите на барока за архитектурата на Новия дворец, макар и с няколко отклонения от правилото. Кралят се придържал към тези два архитектурни стила до края на живота си, въпреки че по това време в Европа предпочитан стил е бил станал неокласицизма. Йохан Готфрид Бюринг, който вече бил построил Китайския дом и Картинната галерия в парка Сансуси, получил поръчката за планирането на двореца за гости. Заедно до него застава архитектът Хайнрих Лудвиг Мангер. След разногласия с трудния клиент-възложител на строежа (краля) и последвалото оттегляне на Бюринг, цялостното управление на строителството се от 1764 г. нататък се поема от Карл фон Гонтард. Неговият принос в основната постройка на двореца е главно композицията и интериорният дизайна на закритите помещения, тъй като външния строеж по фасада вече е бил доста напреднал и почти завършен.

Новият дворец е трикрилен комплекс с фронтална дължина 220 метра. Централната част на двуетажната сграда е увенчана с мощен 66-метров купол. Върху него стоят три харити, които държат една възглавничка, върху която е положена кралската корона. Куполът е просто архитектурна декорация, за да подобри облика на двореца; под него няма куполна зала, а вътрешността му се състои само от антаблеман, който го поддържа. Орли със златист цвят, поставени върху фенери, увенчават двата по-малки купола на едноетажните стопански пристройки в южната и северната част на двореца. Повечето от външните стени са били боядисани, симулирайки зидария от червена тухла. Тъй като снабдяването с тухли на моменти било прекратявано и порядъчното фугиране отнемало твърде много време, бил приложен именно този измамно реалистичен метод на строене. Само южното крило, кралският апартамент, е изградено от червена тухла.

Пет-осовият централен ризалит на основния корпус на сградата е изработен в еднакъв вид и от двете страни на сградата (откъм парка и курдоньора) с изключение на релефите на фронтона, и всеки от тях е издаден напред с половин ос. Три оси с прозорци на двата централни ризалита са покрити с триъгълен фронтон. Централните издатини изпъкват допълнително поради ключовите камъни на сводестите прозорци и на френски врати на приземния етаж, които са във формата на глави.

Фасадата е структурирана в колосален ордер от канелюрни коринтски пиластри от пясъчник. Атиката е проектирана като балюстрада. На удълженията на пиластрите се намират постаменти със скулптури – общо 267 статуи в човешки размер по основната сграда, 196 групи ангелчета по малките странични крила. Необичайно е разположението на 163 други статуи в приземния етаж пред пиластрите, както и подреждането на 244 фигурално проектирани затварящи камъни на прозорците.[10] Скулптурните украси са създадени от многобройни скулптори, сред които Йохан Петер Бенкерт, Йохан Матиас Готлиб Хаймюлер, братята Йохан Давид Ренц и Йохан Лоренц Ренц.

Дворцови помещенияРедактиране

В допълнение към пищно обзаведените княжески апартаменти, в централната част на двореца има четири бални зали. Пещерната зала (наричана също: Мидената зала) на приземния етаж е покрита по стените и стълбовете с миди, стъкло и минерали от цял свят. Като образец е служила вероятно изкуствената пещера създадена от Пьопелман през 1712/13 г. в дрезденския Цвингер. През 19 век стените са обогатени с минерали, вкаменелости и полускъпоценни камъни, в това число и с „Върха на Килиманджаро“ от Германска Източна Африка през 1890 г.

Мраморната галерия, прилежаща към двореца в южната му част, отвежда към покоите на краля. Червен яспис и бял мрамор от Карара определят облика на тази продълговата зала. Френските врати в залата пропускат много светлина във вътрешността ѝ. Три таванни фрески, свързани една с друга чрез богата златна орнаментика, символизират времената на денонощието – нощта, утрото и обеда. Те са произведения на художника Бернхард Роде. Разделението на полетата на изображенията и техните рамки от щукатура са заимствани от оформлението на тавана на много по-малката галерия в двореца Сансуси. На горния етаж, над Пещерната зала, се намира Мраморната зала. Тя е главната бална зала, разпростира се на два етажа, и е облицована по стените и застлана по пода си с благородни видове мрамор. Големи стенни картини със сцени от древна митология и дванадесет мраморни статуи украсяват залата. Скулптурите изобразяват осем курфюрста от Бранденбург и четири императора – Юлий Цезар, Константин I, Карл Велики и Рудолф II Хабсбургски. По това време Фридрих Велики иска залата да бъде завършена възможно по-скоро, поради което мраморният под е шлифован твърде бързо по време на строителството. Поради този начин, воадата, необходима за шлифоването, проникнала в дървените греди. В резултат на това бързо започнал да се образува плесен, а също така влагата се пренесла и в стените. Заради това залата на няколко пъти я е грозяла опасност от срутване. Таванната живопис от художника Чарлз Амеде Филип ван Лоо, която е обрамчена от златиста орнаментика, изобразява олимпийските богове, събрани заедно на трапеза, и въвеждането на Ганимед в Олимп. Със своите 240 м² площ тя е най-голямата тавана живопис, рисувана на платно, на север от Алпите. Полилеите са доставени от силезийската стъкларска фабрика „Фридрихсгрунд“ (в превод: Земя на Фридрих).

Горната галерия, разположена южно от Мраморната зала, е обзаведена с шест големи стенни картини на италианска барокова живопис. Гирляндите в златен цвят, кръгли медальони по и над вратите, от друга страна, показват мотиви от ранния класицизъм.

Дворцов театърРедактиране

 
Дворец театър в Новия дворец

„Дворцовият театър в Новия дворец“ е една от най-красивите все още запазени театрални зали от 18 век. Заема двата горни етажа на цялото южно крило. Цветовете червено и бяло доминират, украсена със златисти на цвят херми и орнаментика. Редовете седалки са разположени в полукръг, подобно на античен театър. Няма кралска ложа; Фридрих Велики присъства на представленията седейки на третия ред на паркета. Тъй като кралят не харесвал немското изкуство, били наемани главно италиански и френски артисти. Старата сценична техника вече не е налична. Тук и до днес се провеждат представления.

КомуниРедактиране

 
Комуните днес помещават една част от Потсдамския университет

В крайната си западна част дворцовият парк завършва с т. нар. комуни. Предназначението и името на двете сгради съответстват на техния образец – Големите комуни (на френски: Grand Commun) на Версайския дворец, които са били всъщност стопански помещения и подслон за кавалерията. Издигнати в непосредствена близост до двореца, комуните са служили за подслоняване на дворцовите кухни и други помощни технически помещения, но освен това и за настаняване на гостите и длъжностните лица на краля, както и на техните прислужници. Карл фон Гонтард е построил тези представителни сгради между 1766 г. и 1769 г. по проекти на архитекта Жан Лоран Легей, които той е преработил и подобрил. Големите външни двупътечни стълбища, колонадата, куполите и богата украса прикриват някогашната чисто практическа функция на сградите. Свръзката между двете сгради посредством колонадната арка помежду им с триумфалната порта в средата сформират едно цяло, което е достоен и внушителен „съсед“ на двореца, а след него вече непосредствено започват да се разпростират безлюдни горски площи. Допълнителни сгради са построени през 1769 г. в южната част за гвардията (личната охрана на владетеля) и в северната част за кастелана (главният стражар на двореца).

До разтурването на пруската армия седалището на нейния Учебен пехотен батальон („Lehrinfanteriebataillon“) е било в северния павилион,[11] а през нацистката ера в целия комплекс се е помещавало Имперското училище на немската трудова служба („Reichsschule des Deutschen Arbeitsdienstes“). След края на Втората световна война, през 1948 г. комплексът става седалище на Висшето училище на провинция Бранденбург (по-късно Педагогическо висше училище „Карл Либкнехт“) в Потсдам. В днешно време, комуните и прилежащите конюшни помещават Философския факултет както и Институтите по математика, физика и спорт на правоприемното учреждение – Потсдамския университет. Някои по-малки части от комплекса продължат да бъдат използвани или биват отново използвани от отделите на „Фондацията на пруските дворци и градини Берлин-Бранденбург“.

Триумфална портаРедактиране

 
Изглед към Новия дворец през Триумфалната порта

Точно срещу Новия дворец, от страната отсам парка, по средата между двете комуни, се намира Триумфалната порта – висока 24 метра и увенчана с купол. В северния и южния ѝ край, тя е оградена от колонадни арки със 158 колони и павилионни сгради в краищата.[12]

Архитектурният ансамбъл е построен по поръчка на крал Фридрих II между 1763 г. и 1769 г. непосредствено след Седемгодишната война. Първити планове, заедно с всички елементи на по-късната реализация, са представени от Жан Лоран Легей, а от 1765 г. отговорен за строителството е Карл фон Гонтард. В резултат на занемаряване през годините и некомпетентни реставрационни работи, дворецът е бил в застрашено състояние, още преди куполът му да бъде ударен от въздушна бомба в края на Втората световна война. Ансамбълът е в окаяно състояние и застрашен от срутване, така че части от северната колонада е трябвало да бъдат демонтирани през 1980-те години. Още през 1982 година са предприети мерки за сигурност, но едва между 2008 г. до 2014 г. са извършени обширни ремонтни дейности, включително възстановяване на купола.[13]

МопкеРедактиране

 
Специфично подреждане на паветата на площада Мопке

Чрез изграждането на комуните и Триумфалната порта се създава допълнително пространство между тях и курдоньора, наричано „Мопке“ (заемка от нидерландски език, обозначаваща площ, покрита с тухлени павета). Императорският двор използва това пространство „Мопке“ като място за мащабни тържества и за провеждане на военни церемонии.[14] От стълбите и портиките на комуните, публиката е можела добре да следи представленията. През 1986 г. по поръчка на крал Вилхелм II е построен подземен коридор между двореца и комуните, минаващ под „Мопке“-то.

ПаркРедактиране

 
Карта на парка Сансуси

Новият дворец се намира в западния край на дворцовия парк Сансуси, където свършва Голямата алея (Große Allee). В годините на създаването му, дворецът е бил поместен насред френска барокова градина, която обаче трябвала да отстъпи място на днешния ландшафтен парк, който бил реализиран от Петер Йозеф Лене. От тогава насам, непосредствено източно от двете крайни крила на двореца, там се намират Храмът на антиките и Храмът на дружбата.

 
Градинският салон, в който и до днес се състоят концерти на открито, приеми или литературни четения
 
Летен театър за жив плет, погледнат от местата за публиката

Непосредствено северно от двореца се намира летният театър на открито в парка, обрамчен с жив плет, а симетрично на него, на юг, е разположен градински салон с покрита алея с рози. И двете конструкции датират от времето на построяването на двореца, макар че театър, който се използва главно през лятото за театрални представления, концерти и литературни четения пред публика, по-голямата част от съществуването си е прекарал скрит, обрасъл с плевел.[15]

Картинна галерияРедактиране

Вижте същоРедактиране

Уеб връзкиРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Maurenbrecher, Wilhelm. Die Politik Friedrich des Großen. // Preußische Jahrbücher. Т. 27. Berlin, Germany, Georg Reimer, 1871. S. 548. Посетен на 10.03.2021. (на немски)
  2. Zeller, Eduard. Friedrich der Große als Philosoph. Berlin, Germany, Weidmannsche Buchhandlung, 1886. S. 7. Посетен на 10.03.2021. (на немски)
  3. Stiftung Preussische Schlösser und Gärten. Das Neue Palais wird 250 Jahre alt. // 18.06.2019. Посетен на 29.03.2021. (на немски)
  4. Hans-Joachim Giersberg: Friedrich als Bauherr. Studien zur Architektur des 18. Jahrhunderts in Berlin und Potsdam. Siedler, Berlin 1986, ISBN 978-3-88680-222-7; zu Friedrichs Bibliothek S. 31; zur Vorbildfunktion des Hauses Am Kanal 41 S. 163, Abbildung: Am Kanal 41 (1945 kriegszerstört) Архив на оригинала от 2016-12-01 в Wayback Machine., „Kunstmuseum Hamburg“.
  5. Adrian von Buttlar, Marcus Köhler: Tod, Glück und Ruhm in Sanssouci. Ein Führer durch die Gartenwelt Friedrich des Großen. Ostfildern 2012, S. 132f.
  6. Saskia Hüneke: „Net soli cedit“. Dekoration und Bauskulptur am Neuen Palais. In: Friederisiko. Friedrich der Große. Die Ausstellung. hrsg. von der Generaldirektion der Stiftung Preußische Schlösser und Gärten Berlin–Brandenburg, München 2012, S. 286ff.
  7. Henriette Graf: Das Neue Palais König Friedrichs des Großen. Funktion, Nutzung, Raumdisposition und Möblierung, 1763 – 1784. In: Wie friderizianisch war das friderizianische Zeremoniell? Raumdisposition und Möblierung ausgewählter europäischer Schlösser am Ende des Ancien Régime. Beiträge einer internationalen Konferenz vom 2. Juni 2012, hg. von Henriette Graf und Nadja Geißler (Friedrich300 – Colloquien, 6), veröffentlicht am 20. Dezember 2013.
  8. Karoline Zielosko: Verwandtenbesuch. Das Neue Palais als Bühne dynastischer Selbstinszenierung. In: Friedrich der Große und die Dynastie der Hohenzollern. Beiträge des fünften Colloquiums in der Reihe „Friedrich300“ vom 30. September / 1. Oktober 2011, hg. von Michael Kaiser und Jürgen Luh (Friedrich300 – Colloquien, 5), veröffentlicht am 21. Dezember 2012.
  9. Henriette Graf: Das Neue Palais König Friedrichs des Großen. Funktion, Nutzung, Raumdisposition und Möblierung, 1763 – 1784. In: Wie friderizianisch war das friderizianische Zeremoniell? Raumdisposition und Möblierung ausgewählter europäischer Schlösser am Ende des Ancien Régime. Beiträge einer internationalen Konferenz vom 2. Juni 2012, hg. von Henriette Graf und Nadja Geißler (Friedrich300 – Colloquien, 6), veröffentlicht am 20. Dezember 2013.
  10. Saskia Hüneke: „Net soli cedit“. Dekoration und Bauskulptur am Neuen Palais. In: Friederisiko. Friedrich der Große. Die Ausstellung. hrsg. von der Generaldirektion der Stiftung Preußische Schlösser und Gärten Berlin–Brandenburg, München 2012, S. 286ff.
  11. Frank Bauer, Hartmut Knitter, Heinz Ruppert: Vernichtet. Vergessen. Verdrängt. Militärbauten und militärische Denkmäler in Potsdam. Mittler, Berlin, Bonn, Herford 1993, ISBN 3-8132-0413-8, S. 116.
  12. Das Triumphtor ist geöffnet. pnn.de, 12. September 2014.
  13. Triumphtor des Königs. Kolonnade am Neuen Palais nach umfassender Sanierung wiedereröffnet. Mitteilung der Stiftung Preußische Schlösser und Gärten vom 11. September 2014.
  14. (rechte Spalte): Generalprobe zu einem Zapfenstreich auf der Mopke in Anwesenheit des deutschen Kaisers, in: Königlich privilegierte Berlinische Zeitung, 27. August 1902.
  15. Neues Palais, Heckentheater Stiftung Preußische Schlösser und Gärten Berlin-Brandenburg 2019.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Neues Palais“ в Уикипедия на немски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​